24.8 C
София
вторник, 25 юни 2024 г.

На кого пречи „Аз съм българче“ – от Тома БИКОВ

Тома БИКОВ

„Няма как децата на 100 000 имигранти да се почувстват пълноценна част от българското общество, ако са длъжни да учат „Аз съм българче“, без на образователната система да й хрумва, че и те биха могли да научат българските деца на нещо и да обогатят живота им.“ Това изречение в коментар на Светла Енчева от сайта „Свободна Европа” предизвика бурни дебати около възможността стихотворението на Иван Вазов „Аз съм българче“ да отпадне от учебната програма. Споменаването му е само повод за много по-дълбок разговор за възможността на българското общество да приема мигранти и да ги интегрира. Този дебат не се води само в България, а проблемът със сблъсъка на различи култури в едно общество не е само български.

Тезата на Светла Енчева е, че по-скоро обществото трябва да се промени спрямо мигрантите, а не те спрямо обществото, в което доброволно са се заселили. В този смисъл „Аз съм българче“ пречи не само на мигрантите да се почувстват пълноценна част от българското общество, но и на самото българско общество да се промени и да се приспособи към чужди за него културни стереотипи.

Този разговор е далеч по-значим от мястото на конкретното стихотворение в учебната програма. В защита на стихотворението бих казал, че „българче“ отдавна не е дума, която носи само етническа конотация, но и далеч повече се възприема като гражданска. Българи, както в България, така и в чужбина, биват наричани всички български граждани и това е част от съвременното възприятие за национална идентичност. В този смисъл едва ли би било проблем всяко българско дете, независимо от етническия си произход, да знае стихотворението „Аз съм българче“, което е изцяло позитивно и възпитаващо любов към родината. Това се нарича граждански патриотизъм, който не свежда националната идентичност само до етническия произход и самоусещане, но я разширява и по отношение на държавата, към която определен гражданин принадлежи. Вероятно затова и нито една от останалите етнически общности, които от поколения насам живеят в България, никога не е поставяла въпроса за мястото на „Аз съм българче“ в учебниците. А тези общности са както живеещи тук от векове, какъвто е случаят с турците, ромите и евреите, така и мигрирали към България в различни периоди, какъвто е случаят с арменците и руснаците (белогвардейците).

С това можем да преминем и към по-важния въпрос – какво означава интеграция на определен човек към едно общество. Този разговор се води от доста време, като в него се противопоставят две гледни точки – идеологическа и културна. Идеологическата, която е либерална, твърди, че различията са предимство, а не недостатък. В този смисъл обществото трябва да бъде напълно отворено за всякакви различия и дори да ги стимулира. Според тази утопична част на либерализма цялото общество трябва да възприеме единна либерална идентичност, която да подчини на себе си различните културни различия и да ги превърне в нещо като музейни експонати.

Наричам този подход утопичен, защото е очевидно, че тези резултати не се случват на практика в нито една западна държава, която се е опитала да ги въведе. Най-яркият пример е Германия, която се вписва напълно в тази утопична представа за интеграцията. От десетилетия тази страна приема масово мигранти от различни страни в името на пазара на труда. Обикновено той е най-важният аргумент за този тип политика. Пазарът на труда генерира икономически растеж, а икономическият растеж, от своя страна, е всичко, към което едно либерално общество се стреми. Затова новите работници трябва да се чувстват добре, като живеят според собствената си култура и след това да работят вместо голяма част от членовете на приемащото ги общество. Докато следваше тази утопична нагласа, Германия се оказа страната с най-мащабни протести срещу Израел и с учудване разбра, че голяма част от мигрантите, които вече са и германски граждани, са заели страната на Палестина, защото са… араби и мюсюлмани. И тяхната етническа и религиозна идентичност е не само съхранена, но и съвсем жива въпреки либералните програми, чудесното състояние на пазара на труда и впечатляващия икономически растеж. Сега в германското общество за пръв път от 80 години е на дневен ред въпросът с антисемитизма. Освен това се оказа, че израело-палестинският конфликт, а и всеки друг конфликт в тази географска зона ще бъде и германски. Той ще се води и на територията на германското общество, но и на териториите на немалка част от останалите държави в Западна Европа. Днес дори либерални политици и коментатори отчитат германския ентусиазъм по отношение на миграцията като грешка и осъзнават, че културните различия не са предимство, което трябва да се стимулира, а предизвикателство, което трябва да се преодолява. Тук изобщо няма да отварям дума за гетата от мигранти първо, второ и трето поколение, които съществуват в повечето западни столици и създават не проблем с икономическия растеж, а със сигурността и начина на живот на хората, които живеят в тях.

Втората гледна точка е културната. Според нея културните различия са предизвикателство и ефективната интеграция се състои в това мигрантите да се адаптират към начина на живот на обществото, което ги е приело. Това е и българският подход, който не е формулиран в програма, а се случва по естествен път. Със сигурност и той, както идеологическият, има определени слаби места, но за разлика от него, няма претенцията да бъде съвършен. Културният подход няма морални, а практически основания. Той е отбранителен, усеща значимостта на проблема, който пораждат културните различия, и не го подценява.

България е сред страните с най-висок дял мюсюлманско население в Европа – около 10 процента. Можем със сигурност да кажем, че мюсюлманите в България са далеч по-добре интегрирани, отколкото в Германия, Франция, Швеция или която и да било държава от Западна Европа. Те имат естествено представителство във всички сфери на живота, без да съществува квотен принцип, който да им го осигурява по административен път. В същото време не биват принуждавани да се отказват нито от религията, нито от обичаите си. Нещо повече, мюсюлманите в България, в това число и представителите на добре интегрираната традиционна арабска общност, често се явяват естествен щит срещу радикални ислямистки течения, чиито идеи са еднакво неприемливи както за тях, така и за съгражданите им християни. Впрочем скептицизмът по отношение на безконтролната миграция и промяната на начина на живот на обществото в името на пазара на труда е сходен както при българските християни, така и при българските мюсюлмани.

Ако стихотворението „Аз съм българче“ пречи толкова много на някого да се интегрира в обществото, то означава, че той не е готов да го направи. В този смисъл големият проблем не е стихотворението, а начинът, по който то се възприема от тези, които се притесняват от него. Най-голямата заплаха за либерализма не идва от скептицизма на общества като българското и от стихотворения като „Аз съм българче“, които възхваляват „наште планини зелени“. Тя произтича от диаметрално противоположни на либералните възгледи културни стереотипи, които поставят под въпрос цялостния културен фундамент на Европа и се възприемат с наивност от най-крайните либерали. И ако някои от европейските нации имат комплекс от греховете си, свързани с колониализма, робството и холокоста (също дейности, оправдавани с икономическия растеж), то българското общество няма такава драма. От тази гледна точка би било грешка външни за нас проблеми да бъдат решавани с външни за нас средства на територията на собственото ни общество.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини