Гуна Иванова е сред най-популярните и обичани народни изпълнителки. Родена е в петричкото село Богородица и пое още от дете. Първата й официална изява е на фестивала в село Кърналово. Гастролирала е в Русия, Сирия, Тунис, Монако, Франция, Швейцария, Германия, бивша Югославия, Англия, Канада, Южна Африка. По пътя на народната песен тръгват и двете й внучки Ива и Велислава Костадинови.
– Госпожо Иванова, на 31 октомври ви предстои голям концерт в Зала 1 на НДК. Какво сте подготвили за него?
– Това е юбилеен концерт под надслов „Пеем за България“. Отбелязваме 55 години Гуна Иванова на сцена и 15 години Ива и Велислава на сцена. Избрахме този наслов, защото всички хулят майчица България, а не се заглеждаме назад в историята, че сме били един наистина велик народ. Не знам сега какво безвремие е това нашето, но много ме боли. Като изпълнител имам 20 години трудов стаж в ансамбъла на Строителни войски и 13 в ансамбъла на Въоръжените сили. Песните, които изпълняваме аз и внучките ми Ива и Велислава, са по-патриотично настроени. Кога човек да покаже това, което е творил, освен в навечерието на Деня на будителите? Цял живот, освен че пеем, ние и възпитаваме чрез музиката и поведението ни.
– Ще има ли и други изпълнители, които сте поканили за концерта?
– Имаме много изненади, като ще има такава и за оркестрантите, и за танцьорите, и за публиката. В репертоарно отношение също. Може би моментът няма да е много лек заради изборите, но нека всеки, който се чувства българин, да дойде. Който е спечелил, да дойде и да отпразнуваме, който е загубил, да дойде също – има песни и за плачене.
– Много или малко са 55 години на сцена?
– Реших, че са достатъчно и затова прецених да направя такъв голям концерт на тази годишнина. В момента съм на 75 години и не знам на 80 какво ще е положението. Но дори и тогава да имам възможност физически и психически, на 80 няма да направя нищо. Надявам се в тези 55 творчески години да съм сторила необходимото хората да запомнят песните ми и да ги запеят. Просто чувството за мярка ме кара точно сега да го направя този концерт. Но не се отдръпвам от музиката. Заедно с концерта записах песни, достатъчни като брой за един албум, за учебен материал за музикалните училища. Няма да го продавам, той не е създаден с комерсиална цел. Инвестирам в културно наследство на училищата, не само на музикалните. Там, където се изучава музика, ще подарявам този албум, заедно с една книжка, на която са записани текстовете на песните.
– Пътят на фолклора е сред най-красивите и стойностните, които един музикант може да избере, но и е доста труден. Вие защо избрахте него?
– Произходът ми е от фамилия, в която всеки беше достоен за солист на радиото. Всички пееха – и майка ми, и баща ми, и братовчедките ми, с които сме израснали на един чардак. Село Богородица, откъдето съм аз, е едно село, в което във всяка къща много се пееше. С това съм закърмена, друго и не знаех в онези години. Народната песен беше целият свят за мен. Даже не съм го осъзнавала.
– През тези 55 години беше ли ви лесно да останете вярна на народната песен?
– Наистина дълго време се работеше в посока опростачване на населението, като се налагаха специални жанрове. Но на мен никога не ми е било трудно, сигурно защото съм си вършела добре работата и съм си стояла на мястото. Питали са ме дали съм имала моменти, в които съм се чудила накъде да поема – не, никога не е имало такива колебания. Без ангажименти не съм оставала и в онези страшни години, когато нямаше работа за хората, занимаващи се с народна музика. Трябва да призная, че сред попфолк изпълнителите има много добри гласове. Те са завършили фолклор в Котел, Широка лъка и пеят по-добре от 10 народни певици взети заедно. Но са действали комерсиално.
– Вашите внучки също са част от тези три поколения, за които говорите. Как успяхте да ги опазите от комерсиализацията?
– Никога не съм се притеснявала, че може да залитнат към други жанрове. Възпитали сме ги в морал. Даже ще ви разкажа една случка – преди години погледнах по-комерсиално и реших да запиша „Давай, чичо“, за да я изпълнявам, когато ме канят по банкети. Но после прецених, че не е за мен и предложих на Ива и Велислава да я вземат и да я запишат, да я имат просто, когато им се наложи. Те категорично отказаха и я дадох на моя ученичка – Кристина Янева.
Двете много държат и мелодията, и текстът да бъдат издържани. На сцена не излизат с къси рокли – задължително с дълги и то с народни шевици. Ива и Велислава направиха народни песни с модерни аранжименти, като по този начин показват на младите хора, че фолклорната музика е много красива и може да звучи и в по-съвременен стил. Това е тяхна мисия и си я изпълняват успешно. Много дозирано го правят и не излизат от граници.
– Пели сте на много места в чужбина. Как чужденците реагират на българските народни песни?
– Три пъти съм ходила в Южна Африка. В Китай правехме по два концерта на ден и докато стигнем от единия концерт до другия, озвучителят вече знае, че има една певица, която цепи небето с гласа си. От тази ледена китайска публика в един момент такива аплодисменти експлодират… Така че народната музика много добре се приема навън. Много съм горда и с това, че в Сити Хол в Кейптаун имах планиран концерт за час и половина, а той продължи три часа. Пях и в Австралия по покана на македонците, живеещи там. В Торонто цяла зала станаха на крака и плачеха. Дори и да не разбират какво се пее, усещат енергията. А някои ми говорят, че народната музика ги отдалечавала от Европа.
Спомням си в Раматюел – селото, в което е погребан Жерар Филип, има фестивал, който продължава един месец. Както пеехме на сцената, изведнъж започват да валят възглавнички. Поставени са на всяка седалка – червени възглавнички с бял гълъб. Това е израз на благодарност и радост от страна на публиката за това, което й се поднася. Спомням си и друг случай – отивам като солистка на един духов оркестър в Словения по покана на местен оркестър, чийто диригент е българин. Нашите музиканти с опърпани инструменти, а свирят като богове. Уточняват програмата, но техният диригент категорично отказва да пее народна певица. И така отиваме в съседния град, където трябваше да се свири. Там се запознах с въпросния диригент, който не ме е искал в програмата. Щом ме видя, ме попита дали ще пея и отговорих отрицателно. Той веднага настоя да се върнем до мястото, където сме настанени, за да си взема сценичния костюм, и вечерта получих няколко биса. След концерта този диригент се прибрал в Марибор при майка си и започнал да плаче заради това, че щял да направи голяма грешка, като не ме допуска до сцената.
– Преминали сте през много житейски трудности. Как съхранявате оптимизма си?
– Сигурно е заради любовта на хората отсреща, а те не са ми виновни за всичко, което се случва. Народната песен ме е спасявала толкова много пъти! Колкото и да ми е мъка, като застана пред публиката, намирам сили да се усмихна.
– Обмисляли ли сте да спрете да пеете?
– В най-страшния период, свързан със сина ми, си мислех, че никога повече няма да пея. Аз бях в шок, за нищо не мислех. В такива моменти човек тръгва натам, накъдето го поведат. Но другият ми син и мои приятели направиха всичко, за да ме върнат към музиката. След две години започнах да изтрезнявам. Песента „Майчини сълзи“, написана от Райко Кирилов, е създадена, за да ме накара да се хвана за живота. Да не дава Господ никога повече такива песни да се раждат!
– Вярвате ли, че народната песен лекува?
– Не знам, така са ми казвали. Имам приятелка психолог, която работеше във ВМА. Наложило се да говори с жена с поставена тежка диагноза. Станало дума за мен, оказало се, че съм й любима певица. Занесоха й мои албуми и след половин година моята приятелка ми каза, че жената е оздравяла. Глупаво би било да се заблуждавам, че моята песен я е излекувала, жената е попаднала на лекари. Но на мен ми е излекувала душата.
– Има ли нещо, което бихте променили в пътя ви досега?
– Бих върнала онова, което не се връща. Иначе пътят ми мисля, че е извървян честно и достойно. Но имам зейнала бездна, която никой не може да запълни. Съдба някаква е това, не знам. Не се питам толкова често защо ми се е случило, защото знам, че отговор няма да получа. Но много често се моля с моите страдания да съм изстрадала всичко и нито една майка повече да не страда по начина, по който аз.
