Тома БИКОВ
Категоричните победи на „крайнодясната“ „Алтернатива за Германия“ в немската провинция Саксония-Анхалт и на „крайнолявата“ левица в Берлин са част от тенденция, която нито се е родила през последните седмици, нито се проявява само върху територията на германското пространство. Ако допреди няколко години подобни феномени бяха възприемани като екзотика, срещу която „системните партии“ трябваше да се обединяват, то днес те са устойчива част от политическите системи на повечето европейски държави.
Докато крайнолевият Педро Санчес управлява Испания, а доскоро считаната за крайнодясна Джорджа Мелони – Италия, Марин льо Пен е фаворит за победител на президентските избори във Франция, а горепосочената „Алтернатива за Германия“ води в социологическите проучвания, като изпреварва намиращите се в упадък християндемократи и социалдемократи. В Англия Найджъл Фараж пък се готви за премиерския пост, след като консерваторите и лейбъристите капитулираха на последните местни избори. Към това трябва да прибавим, че наричаните от официалните коментатори „популистки партии“ управляват в Чехия, Словакия и Словения, а новият премиер на Унгария Петер Мадяр продължава до голяма степен политиката на предшественика си Виктор Орбан, въпреки че на изборите се яви като негов основен конкурент. Последното е показателно, защото дава да се разбере, че ако новият премиер се отклони от основните линии на Орбан и премине в „системен“ режим на действие, вероятно ще загуби доверието на унгарците. В същото време въпреки натиска и силовите действия на полския премиер Доналд Туск срещу „Право и справедливост“ на Ярослав Качински партията все още е основен конкурент за властта, като само преди година нейният кандидат за президент Карол Навроцки спечели изборите в страната срещу кандидата на Туск.
Вероятно могат да се дадат още много европейски примери за частични или пълни победи на извънсистемни формации, които оспорват началата на неолибералния ред и биват поставяни в непрестижни категории като „популисти“, „крайнолеви“, „крайнодесни“ или направо „екстремисти“. Системните обяснения за тези успехи са банални, точно колкото е банална цялостната форма на настоящата системност. Те често граничат с конспирацията, която отрежда на руския президент Владимир Путин ако не решаваща, то поне основна роля в управлението на обществените процеси в Европа. След като Путин е обвиняван за почти всички победи на тези формации, това означава, че неговото влияние сред европейските граждани е почти толкова значимо, колкото на „системните“ политици. Обясненията, че избирателите са подведени от руски хибридни атаки, че не гласуват рационално или че се възраждат нацистки или комунистически импулси, са дежурни и повърхностни. Самите „системни партии“ са представени като жертви на ситуацията, която все не им позволява да осъществят добрите дела, за които са призвани. А каква може да бъде една жертва, ако не слаба? Пропагандирането на тази слабост едва ли е най-умното, което могат да правят „системните“ коментатори в този момент.
При коментарите рядко се използва подходът успехите на антисистемните партии да се разглеждат не като техни победи, а като симптом за срив както на т.нар. системни партии, така и на неолибералните системи като цяло. Антисистемни формации печелят както в ляво, така и в дясно, но общото между всички тях е, че атакуват в дълбочина повяхналото очарование на неолиберализма. Те ли са виновни, че „системните партии“ и повечето от техните лидери излъчват баналност и скука. Кой точно би се вдъхновил от лозунги за пазара на труда, брутен вътрешен продукт и изброяване на числа и статистики с един и същи фалшив патос от сутрин до вечер? Дори и хората, които гласуват за „системните партии“, правят този избор поради някакъв страх – от Путин, от „популистите“ или от непредвидимостта на промяната. Не от вдъхновение, а от страх.
Антисистемните партии в Европа са само политическа форма на големи части от европейските общества, които очевидно изпитват непоносимост към официалната държавна идеология в лицето на неолиберализма и на нейните политически форми, т.нар. „системни партии“. Това не е нито крайнодясна, нито крайнолява идеологическа вълна, а антиидеологически импулс на хора, които се чувстват едновременно ощетени и излъгани. Те са ощетени, защото поради своята нечувствителност към обществените отношения едрият капитал все повече премества парите си към югоизточната част на света. А са излъгани, защото зад олющената фасада на неолиберализма са видели бивша утопична идея с претенция за универсалност и общочовешка ценност, която се е вцепенила и се е превърнала единствено във функция на парите. Обясненията, че днес се живее по-добре от вчера, не помагат, защото въпросът е как ще се живее утре, и то не само в икономически, но и в ценностен порядък. Тоталната доминация на хладните финансово-парични отношения във всички сфери на живота на европейските общества изпразва системата от дух. Колко европейци биха дали живота си в името на тази доминация? И кой изобщо би се жертвал в името на парите?
Успехите на антисистемните партии са директен израз на реакция срещу неолибералната идеология, която е поставила в основата на скалата на ценностите си егоизма и трупането на имущество. И ако класическият либерализъм дава правото на всеки да забогатее, то неолиберализмът превърна това право в задължение. Който не изпълнява задължението си да бъде богат, автоматично се превръща в маргинал или обслужващ персонал. Така възхваляваният индивидуализъм, който лиши европейските общества от редица колективни отношения и възможности за съвместен живот, днес е подложен на импулсивна и може би неосъзната атака от онези, които не желаят да живеят повече по този начин. Крайнолевите или крайнодесните идеологически дрехи на антисистемния вот не са от значение, защото неговата насоченост е преди всичко срещу настоящата доминираща идеология. Това е вот „срещу“, а не вот „за“.
Дълбоко погрешно е да се мисли, че влизайки във властта, тези антисистемни партии ще се провалят и на тяхно място ще се върнат неолибералите. Напротив, те ще променят и онези „системни партии“, които останат живи след промяната. За да останат живи, те също ще трябва да се откажат от голяма част от своите начала и да приемат предизвикателствата на настоящето. Именно от почвата на антисистемните партии тепърва ще изкристализират нов тип идеи и нов тип мислене на света през призмата на новите предизвикателства, на които неолиберализмът и неговият търговски характер не са способни да отговорят. Това не означава, че животът ще стане по-лек и хората по-добри. Означава единствено, че имаме изчерпана система, която не е в състояние нито да отговори на предизвикателствата на външния свят, нито да удържи на вътрешния натиск.
Какво ще се появи на мястото на настоящата изчерпана система, тепърва предстои да видим. Но може би на мястото на предизборния лозунг на Бил Клинтън: „Икономиката, глупако“, който се превърна в основна максима на неолибералите по света, ще с появи нов лозунг, който ще гласи: „Не всичко е икономика, глупако“.