25.8 C
София
събота, 15 юни 2024 г.

Независими и разединени

В разгара на обществените дебати, посветени на темата кой да бъде националният празник на България, освен 3 март и 24 май в полезрението на спорещите попаднаха и двата септемврийски празника – 6 септември, когато е осъществено Съединението на Княжество България и Източна Румелия, и 22 септември, когато е обявена независимостта и княжеството се трансформира в царство. Кой празник ни обединява най-много? Този въпрос продължава да бъде основното предизвикателство пред дебатиращите.

Автор: Тома БИКОВ

Докато се опитват да дадат правилния отговор, различните страни преминават от спор в караница, а взаимните обиди се превръщат в основен аргумент. Големият въпрос обаче не е кой празник ни обединява най-много, а какво е отношението ни към празниците. Факт е, че всички официални празници в България се възприемат като безспорни дати от обществото и никой не оспорва тяхната значимост. Въпреки това споровете са налице.

Те задължително са придружени и от онази масова изява на националната меланхолия, която задължително се явява в празничните дни, за да ни напомни колко незначителни и жалки сме в настоящето, и колко значими и горди са били нашите предци. Последното е израз най-вече на неподредената ни история. Още при своето структуриране по време на Възраждането тя е възприела литературна форма. Припомнянето на едни и същи събития по един и същи начин, от които се извеждат едни и същи изводи всяка година по едно и също време, е повече ритуал, отколкото празник. Това е израз на природната сезонност, която се повтаря циклично, отколкото на историчната линейност на българското общество.

Върху тази констатация задължително трябва да положим и факта на нетрайността на българските празници. Например Денят на независимостта и Денят на Съединението, които толкова много почитаме, се празнуват официално едва от 1998 година. Преди това те дори не са почивен ден, а днес вече има гласове, които са готови да ги изведат като национални празници. И докато спорим и дебатираме почти никога не си задаваме въпроса защо тези две безспорни дати са били неглижирани толкова дълго време. Краткият отговор е – по конюнктурни причини. Не паметта, а конюнктурата е тази, която често определя усещането ни за празничност. Може би и затова българските празници имат повече формата на тъга, отколкото на радост.

Нашите празници са преди всичко възможност за упрек към настоящето от идолизираната позиция на миналото. Ние никога не бихме си помислили да се сравним с нашите предци, защото паметта за тях отдавна се е превърнала в сакрализиран идол. Припомняме си Съединението от 1885 година със задължителния упрек към самите себе си, че за разлика от нашите предци не сме в състояние да се обединим в името на обща национална кауза. Сравнявайки конкретиката на настоящето с абстрактното разбиране за миналото ние се самобичуваме като недостойни наследници на светци, без да си даваме сметка, че нашите рефлекси не се отличават от рефлексите на предците ни.

Малко преди Съединението Източна Румелия се управлява от Народната партия, която бива наричана и съединистка. В нея влизат значими фигури като Иван Вазов, Константин Величков и Иван Евстратиев Гешов. Няколко месеца преди Съединението обаче Народната партия пада от власт и управлението се поема от либералите, които са подкрепяни от Захарий Стоянов, Иван Салабашев, Стоян Чомаков и други видни дейци.

Двете партии нямат спор по отношение на това, че Княжество България и Източна Румелия трябва да се съединят. Но когато на 6 септември 1885 година Съединението е обявено, Народната партия се обявява против него с официалния аргумент, че това е прибързан ход. Неофициалният аргумент е, че то не е обявено от нея, а от политическите ѝ опоненти. По-късно Народната партия с основание се сдобива с прозвището „лъжесъединистка“.

Наред с това, година след Съединението е извършен преврат срещу княз Александър Батенберг, съществуването на новата българска държавност е поставено на карта и в крайна сметка е установен авторитарен режим начело със Стефан Стамболов. Едва ли всички тези драматични събития са плод на политическо и обществено единение. Точно обратното – те са израз на дълбоки разделения, част от които ще останат валидни и до днес.
Припомням тази история, защото тя показва, че политическите и обществените рефлекси отпреди 140 години не са били чак толкова различни отколкото днешните.

Тяхната конюнктурност, която е добре забравена днес, е съществувала, така както е съществувала идолизацията на миналото и неговите персонажи. Ако днес ние се самообвиняваме, че не сме достойни за наследството на своите отци основатели, то те самите са се самообвинявали, че не са достойни за наследството на българските средновековни царе.

Докато празнуваме 22 септември като Ден на независимостта, ние с основание и с почит споменаваме министър-председателя Александър Малинов и сякаш не забелязваме мащабната фигура на цар Фердинанд, която е в основата на този празник. Конюнктурните наслоения в българската историческа памет не ни позволяват да положим цар Фердинанд в положителен контекст, защото сме създали рефлекс задължително да го представим като виновник за националните катастрофи.

За самия Александър Малинов пък сме забравили, че въпреки своя принос към държавата е бил държан в затвора без съд и присъда близо една година по нареждане на действащия по това време премиер Александър Стамболийски. Впрочем Малинов, заедно с други видни политици, е бил обвинен конюнктурно от земеделското правителство за националните катастрофи. Последното е било само повод за саморазправа на управляващите с опозицията. Едва ли някой ще отрече, че подобни рефлекси съществуват и до днес в българската политика. По-важното обаче е да знаем, че те са съществували и вчера.

И докато празнуваме 22 септември и дори обсъждаме, дали тази дата не е най-подходящата за национален празник, все още не сме в състояние да изпълним последното лично желание на цар Фердинанд, който стои в основата на този празник. А то е да бъде погребан в България. Поради неизпълнението му, царят все още не е погребан, а е положен в саркофаг над земята, който и до днес се намира в Кобург. Така съединени и независими по-скоро изпълняваме ритуал, отколкото да трупаме историческа памет.

Последното е важно преди всичко за настоящето, защото от възможността да помним и отделяме важното от маловажното, значимото от незначителното и мислимото от действителното зависят движенията ни в перспектива. Историческата памет е важна преди всичко за настоящето и бъдещето и може би затова споровете за миналото са толкова ожесточени. Освен с ожесточение и обиди обаче, е крайно време да ги натоварим и с разбиране. Последното би ни отличило от нашите предци в положителна посока. То би отменило господството на конюнктурата над паметта. Дали ще успеем да разберем собствената си история зависи единствено от нас. Това е начинът ритуалите да се превърнат в празници, а клишетата на самобичуването да бъдат заменени от истински изяви национално достойнство.

 

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини