Ники Илиев е от актьорите, които напоследък предпочитат да са зад, а не пред камера. Завършва кино и телевизионна режисура, а през 2012 г. излиза първата му продукция като режисьор и сценарист – „Чужденецът“. Следват „Живи легенди“, „Нокаут или всичко, което тя написа“, „Завръщане“ и „Завръщане 2“. Най-новият му филм е „Без крила“, а историята е вдъхновена от съдбата на параолимпиеца Михаил Христов. Официалната премиера е на 6 декември.
– Ники, на 6 декември е официалната премиера на най-новия ви филм „Без крила“. Разказахте, че в началото сте имали колебания дали да го снимате. Защо?
– Да, в началото имах леки колебания, защото винаги съм следвал моя стратегия, за да изградя собствен стил като режисьор и сценарист. „Без крила“ е доста по-различен от това, което бях правил досега. Башар Рахал ме убеди, че е важно да снимаме нещо по-различно, което ще е полезно и за мен като режисьор. Дадох си сметка, че с всички филми, които съм правил, съм искал да вдъхновя хората по някакъв начин. „Без крила“ също е вдъхновяваща история и е по-сериозен филм. Надявам се да се е получило.
– Кое беше най-голямото предизвикателство, докато работехте по него?
– Беше трудно да изберем точно как да разкажем историята на Мишо, така че да има послание, което да докосне хората. Решихме, че филмът трябва да е за всички, които са се чувствали като аутсайдери и не са приемали себе си. В началото Мишо е носил две протези, защото го е било срам хората да видят, че няма ръце. Това дълго време го е притеснявало и го е накарало по някакъв начин да агресира спрямо другите, да има предразсъдъци към тях. Другите са отвръщали по сходен начин. Бил е изпълнен с гняв, който първоначално му помага на спортния терен, но в един момент започва да го руши.
Другото голямо предизвикателство беше как да направим така, че Наум Шопов и момчето, което играе Михаил като малък, да изглеждат достоверно, че нямат ръце. Наложи се да използваме специални ефекти. Наум и Леарт Докле трябваше да се научат да скачат дълъг скок, а Наум – да носи протеза или зелен ръкав. И всичко това бе заснето така, че да изглежда реалистично.
– Колко време продължиха тези тренировки?
– Грубо – седем месеца. Започнахме през януари, през февруари ходихме до Дубай за кратко да снимаме едно параолимпийско състезание. След това се върнахме тук и продължихме тренировки с Наум и Леарт. Мишо Христов и Петър Дачев, неговият треньор, много ни помагаха. А общо работата по филма като подготовка и снимки отне горе-долу десет месеца.
– Силно впечатление правят черно-белите кадри във филма. Защо решихте да ги включите?
– Първо заснехме съвременната част, когато Мишо вече е голям, и имахме време, в което да обсъдим как да изглежда детската част, когато е малък. Тя разказва за събития, случили се 11–12 години по-рано. Един ден Башар ходи на кино и гледа „Опенхаймер“, където има черно-бели кадри. Обади ми се и предложи да снимаме детската част черно-бяла. Тя пресъздава по-тежките и трудните периоди от живота на Мишо – от момента, в който губи ръцете си, през адаптацията и това да се научи да си обува обувките, да си облича тениската. Неща, които преди не са му били проблем. Беше логично тази част от филма да е по-различна. Но двете истории вървят паралелно, така че хората няма да гледат черно-бял филм до средата и след това изведнъж да стане цветен.
– Създаването на такъв филм изисква задълбочено опознаване на човека и историята му. Лесно ли спечелихте доверието на Михаил?
– Да, Мишо беше много кооперативен и много развълнуван. Все пак филмът е вдъхновен от историята му, но не е 100% биографичен. Не разказваме целия му живот, а само част от него – от инцидента до момента, в който той приема себе си и се променя като човек. Освен това има и художествена измислица, най-вече от гледна точка на личните взаимоотношения, защото искахме да наблегнем на историята с приемането на себе си и някои от нещата трябваше да бъдат променени за драматичен ефект. Във филма има и история с момиче – Стефани Обадяру, която е тъмнокожа, а в живота това не е било така. Искахме да разкажем как той среща момиче, също по някакъв начин различно от останалите, и това всъщност ги обединява.
– В България е много важен въпросът с финансирането. Бяхте ли скептичен, когато кандидатствахте в Националния филмов център?
– Да, бях много скептичен, защото до този момент винаги ми бяха отказвали, 14–15 пъти поне. Но с Башар Рахал знаехме, че този филм няма как да го финансираме както другите – предимно с продуктово позициониране, защото самата тема не предразполага подобно нещо. Много е трудно да се направи с частни средства. Малко или много, историята не е толкова комерсиална. Кандидатствахме за нискобюджетна сесия и спечелихме. Отпуснаха ни 450 хиляди лева. Бяхме на първо място сред абсолютно всички проекти. Изненадах се. Благодарни сме, че ни одобриха, и сега се стараем да достигнем до максимален брой хора, защото от техните средства са дошли 80% от бюджета.
– Приехте ли го като положителен знак?
– Да, казахме си, че явно този филм трябва да се случи. Първо, че нямахме много време да напишем самия сценарий, защото аз бях на снимки на един сериал, а Башар беше в Щатите. Ставах в 5 часа сутринта и пишех по един час, пращах му страниците и отивах да снимам. Той вечер ги преглеждаше, връщаше някакви бележки. След това всеки, с когото говорихме, веднага се навиваше, много бързо се появи и състезанието в Дубай, от параолимпийската комисия веднага се съгласиха да снимаме там и някак всички бяха много „за“. Решихме, че това е добър знак и този филм трябва да се случи.
– Звучи така, сякаш това е филмът, който с най-голяма лекота сте създали.
– Да, предишните ставаха малко по-бавно, дълго време търсехме пари от най-различни места и по време на снимки също. За „Нокаут“ не намерихме достатъчно и аз леко задлъжнях. Докато тук нещата минаха много плавно. Да, бюджетът ни дори за български филм е сравнително нисък, но въпреки всичко по-голямата част дойде от НФЦ плюс 20% от спонсори. Имахме време да се концентрираме върху самия филм, а не върху това постоянно да търсим пари и обстановката беше по-творческа.
– Михаил е вдъхновяващ човек. Вие какво научихте от него?
– Научих се да обичам повече живота и да ценя това, което имам. Михаил по никакъв начин не се притеснява от факта, че няма ръце, и това не му пречи. Докато аз съм се улавял, че се потискам и се чувствам не на място заради много по-незначителни неща. Той се е приел и е преодолял случилото се, намерил е своето призвание да помага и на други хора. Това ми е пример и промени и моята гледна точка към живота.
– Едно от важните послания е това да приемем себе си. Вие успявате ли да го направите?
– Това е процес, който не знам дали съм завършил 100%, защото все още има неща, които не харесвам в себе си и искам да променя. Но се чувствам много по-добре, отколкото преди. Спокоен съм, че изразявам себе си и правя това, което обичам. Осъзнах, че след като те го ценят, и аз трябва да го ценя повече. И да ценя себе си. Нещата, които се случват на героя на Мишо във филма, до голяма степен имат някакъв аналог с моя живот и с това как съм се приемал. Така че във филма има много и от мен.
– Приемането свързано ли е с прошка към себе си?
– Да, категорично. Важно е да си простиш, но по-скоро тази прошка трябва да бъде съпроводена и с поемане на отговорност. Не просто да си простиш и да кажеш, че така е трябвало да стане, а да видиш дали не можеш да поправиш нещата. Ние често се опитваме да забравим това, с което не се гордеем, защото е болезнено за нас. Но така не поемаме отговорност.
– След шест филма имате ли по-голяма увереност в себе си?
– Да, през последните години някак се поуспокоих. Работата по сериалите ми даде много опит като режисьор и вече съм спокоен, че съм овладял до голяма степен занаята. Въпреки че винаги има какво да се научи. Тази професия се променя и е нужно човек да работи редовно. Честно казано, сега ми е интересно да се докажа на себе си малко повече и като актьор. Това е нещо, което леко загърбих в последните години, но сега започвам пак да играя в театъра в „Осъдени души“ и „Робин Худ“ – постановки на Шуменския театър. Партнираме си с Елена Петрова. „Осъдени души“ е на Димитър Димов и съм в ролята на отец Ередия. Този спектакъл го играем вече 6 години и обикаляме цяла България. А в другия съм Робин Худ. Може би ще се завърна и пред камерата, защото и там имам нужда от още работа. Но театърът ти помага да изживяваш момента, да бъдеш тук и сега. В живота много често, дори когато работим, сме или в миналото, или в бъдещето. Докато когато си на сцената, си в самия момент, защото мислиш за това, което се случва сега. Усещам, че ми дава малко повече възможност да изразявам емоциите си.
– Миналата седмица изнесохте мотивационна лекция на тема „Обратно към успеха“. Какви съвети давате на хората?
– Напоследък доста ме канят на такива лекции и подкасти. Много хора споделят, че съм ги вдъхновил по някакъв начин. Аз често говоря за моята философия в живота – в последните години повече се интересувам от стоицизъм. Опитвам се да виждам трудностите като възможности и да ценя малко повече това, което ми се случва.
– А вие от какво се мотивирате?
– Предимно от аудиокниги. Имам любими автори като Робърт Грийн, Райън Холидей и Тим Ферис. Мотивират ме и спортистите, които са олицетворение на силния дух. Вдъхновявам се и от хора, които са успешни в моята професия, като Куентин Тарантино и Мартин Скорсезе.
– Споделяли сте, че филмът „Нокаут“ е може би най-трудният ви професионален момент.
– Гордея се с този филм, защото вътре има много мои идеи, теми, които са ми интересни, като бойни изкуства, музика, отношение към различните хора. Но във финансово отношение беше по-сложно. Покрай случилото се промених начина си на мислене и осъзнах, че не мога да обвинявам други хора, а трябва да поема отговорност за това, което съм направил. Видях, че е нужно да се опитам да поправя грешките си. Намерих виновника в свое лице. Тогава се обадих на Башар Рахал и му предложих да работим заедно. Започнахме да подготвяме филма „Завръщане“, междувременно се заинтересувах повече от книги за личностно развитие. Търсех начини да оптимизирам живота си, за да не правя повече грешки. Да бъда по-кооперативен с другите, за да мога да работя с тях, а не да се доказвам. Това е процес, който продължава и до днес.
– В онези моменти изпитахте ли съмнения в себе си, в качествата ви като професионалист?
– Да, предишните ми филми бяха успешни и когато с „Нокаут“ не се получи, реших, че преди това може би просто съм имал късмет. Самочувствието ми се понижи и започнах да снимам като режисьор и в сериали, за да стана по-добър и да се науча. Минаха години, докато погледна малко по-реалистично на нещата. Опитът, който натрупах, ми вдъхна по-голяма увереност.
– Колко време ви отне да си стъпите отново на краката?
– Около година и половина, което беше проблем, защото когато имаш някаква голяма трудност, искаш да я преодолееш веднага. Търсиш краткия път, но видях, че е важно да го направя по моя начин – да започна да пиша и да търсим варианти да заснемем нов филм. И всеки ден работих в тази посока. Минаха 8–9 месеца и заснехме филма, след още няколко го показахме на екран. След година и нещо нещата се наредиха.
– В трудни моменти обикновено човек „блокира“, няма вдъхновение. Как успявахте да пишете?
– Наложих си насила да се „отблокирам“, да вкарам гнева и разочарованието в посока да създам нещо. Наложих си го и като навик, за да не търся муза и да чакам да дойде. Поинтересувах се как процедират други сценаристи и видях, че повечето работят общо взето всеки ден, но за ограничено време – 1 час например. Така през останалото време от деня им идват нови и нови идеи и този процес те изкарва от депресията. Но първите няколко крачки са трудни и трябва да ги направиш малко насила. Колкото по-голяма е дупката, толкова по-далече е и вдъхновението.
– Егото трудно ли е за преодоляване?
– То беше голям проблем. Купих си една книга „Егото е врагът“ и тя помогна. Егото се опитваше да ми запази достойнството, казваше ми, че някой друг е виновен, че другите не ме разбират. И трябваше да бъде стъпкано по някакъв начин. Впоследствие лека-полека започнах да се извинявам на хората, казвах, че съм сгрешил и съжалявам.
– В трудни моменти винаги имаме нужда от човек, с когото да се посъветваме. Вие към кого се обръщате?
– Когато става въпрос за професионални неща, в повечето случаи си говоря с Башар Рахал. За някои лични също. Към родителите ми се обръщам от време на време, както и към още двама-трима приятели. Но съм по-скоро затворен човек и не обичам да показвам уязвимост пред другите. Грешка е и трябва да работя върху това. Няма лошо понякога да покажеш слабост. Още се боря с това.
– Важна част от живота ви е Саня Борисова. Какво ви научи раздялата с нея?
– Осъзнах, че трябва да поемам отговорност и да не бягам от конфликтите. Да не тая нещата, които не харесвам, а да ги казвам. Аз невинаги съм се държал по най-добрия начин. За съжаление, някои неща си остават в миналото и те не могат да бъдат напълно поправени. Говорихме честно с нея, признах си грешките. Сега имаме много голямо уважение и сме в близки отношения. Благодарни сме за времето, в което сме били заедно, голяма част от него е било красиво.
– Сега успявате ли да отделите повече време за себе си, за почивка?
– Това лято имах малко време. Обикновено не ходя на почивки, посещавам едно място в Несебър с кучето. Обичам да пътувам, но с определена цел. Харесвам работата си и не изпитвам нужда да бягам от нея. Но ми се иска по-добре да балансирам професионалния и личния ми живот и да работя върху проекти, които наистина ми харесват. Да не ми се налага да правя нещо заради пари.
– А има ли сега човек до вас?
– Не, сам съм.
Ивет САВОВА
