Никола Гюзелев, един от последните велики баси на XX век, през август можеше да празнува 90 години. Но фаворитът на музите беше на 77, когато се оказа в плен на различни диагнози. Отиде си донякъде обиден и огорчен заради твърденията, че е бил зарязан от съпругата си Анна Мария Петрова-Гюзелева в хоспис и че в последните си дни е страдал от признаци на Алцхаймер. Истината е, че Гюзелев умира в „Пирогов“, а до последно ръката му държи неговата съпруга. През съвместния им живот двамата неведнъж се сблъскват с клюки и интриги, наясно са, че прозата и поезията вървят заедно още от времето на древните цивилизации.
„Световната ми кариера се дължи единствено и само на моя талант, на дарбите ми и на достойнствата, които притежавам като личност. Всичко останало са препъни камъни. Винаги съм се раздавал и на сцената, и в живота. Често съм си казвал: „Пееш! Нямаш ли си друга работа?“. Операта е много силна със страстите, но в същото време е толкова елитарна, че те изолира в кула от слонова кост. Ние, артистите, съществуваме в различни светове и измерения. Слава Богу, че успях да се опазя въпреки мръсотията, пречките, хотелите, прашните сцени. Всичко това ужасно ме дразнеше, но аз съм силно момче от Павликени, стъпило здраво на краката си“, казва приживе световният маестро. През кариерата си пее в най-престижните зали по света под палката на най-знаменитите диригенти в компанията на най-именитите си колеги. Всепризнат е за един от най-гениалните баси на предишното столетие. Вестник „Льо Монд” пише: „Гласът му се разгръща в съзвездие от скъпоценни камъни”. Суперлативите на световната критика го определят като „Голям художник на оперната сцена”, „Гласът, който вае”, „Певец, който сваля звездите”, „Мощен бас, какъвто може да се роди само в България”. Той е певец на Верди, Моцарт, Вагнер, обявяват го за новия Шаляпин.
„Много е глупаво човек да се вземе на сериозно. Гледайте какво става с политиците, майко мила!“, не пести ирония Гюзелев. Затова и не вярва, че има живот отвъд. Споделя: „Превъплъщението и продължението е чрез децата и внуците“. Но от него остават не само брилянтните записи на арии от най-поставяните опери в света. Остават и картините му. „Аз съм реалист, натуралист. По стените виждате различния мой живот. Не всеки може да се похвали, че е нарисувал толкова картини“, твърди сценичният Мефистофел с диплома от Художествената академия.
Съпругата му Анна Мария Петрова-Гюзелева не крие, че в живота й не е имало друг като него, въпреки световната си слава, артистичната суета и разликата във възрастта им от 23 години. „Никола до последно остана млад по дух. За него най-важното беше, че от началото до края той беше звездата, артистът на международния пиедестал. Продължавах да си правя моите неща, а той ме подкрепяше, вдъхновяваше, разбираше. Смея да твърдя, че и аз бях неговата муза. Ние изключително силно разчитахме един на друг. Неговата опора толкова много ми липсва“, връща лентата Анна Мария.
След като Гюзелев умира през 2014 година, съпругата му се посвещава на събития в негова чест и памет – концерти, премиери на албуми и книги. В един момент обаче се случва нещо много срамно – един от филмите за Гюзелев, е стопиран заради липса на подкрепа от страна на институциите у нас. Затова се налага да бъде заснет като международна копродукция, въпреки че документалният разказ за легендарния бас съдържа непознати дотогава факти и моменти от неговия живот и творчески път.
Дебютира в операта на 11, през целия си живот е изкушен и от четката
В Художествената академия следва с Христо Явашев, Димитър Киров и Георги Божилов-Слона са сред близките му приятели
Никола Гюзелев хваща молива, когато е едва на 6 години. Леля му Мара го заключва вкъщи за наказание – нещо се е провинил, докато чиракува при майстор съсед за дребни стотинки. В тяхната фамилия е така – всеки трябва да се учи на труд. Вече като юноша започва да прави плакати в киното на родното му Павликени. По това време, в края на 50-те години, в България се славослави съветската култура и момчето рисува някои от колосите й като Мая Плисецкая и Сергей Бондарчук. Доволен е, защото му позволяват да гледа филмите без пари. Освен всичко друго, свири и на цигулка, въпреки че не си се представя като бъдещ Паганини. Хваща лъка заради баща си, от когото наследява не само любовта към цигулката, но и черното чувство за хумор и силния глас.
Той е само на 11 години, когато му поверяват главната роля в детската опера „Малкият цигулар“. Цялата фамилия се готви трескаво за голямото събитие, всички са убедени, че малкият ще продължи да развива заложената у него музикалност. Майка му поръчва домашно тъкан плат, за да ушият сценичния му костюм. Когато обаче го облича, скача в някаква яма на двора, изцапва дрехата, но въпреки ужаса на билзките се справя блестящо на сцената.
На 16 получава паспорта си, в който е пожелал да бъде вписан като Никола Николаев Стефанов, от което баба му изпада в шок. Не може да повярва, че внукът се е отказал от фамилията на дядо си Иван Гюзелев, тръгнала от прякора му – и българи, и турци го наричат „гюзел“, което означава не само хубавец, а и човек, който с лекота излиза от всяка сложна житейска ситуация.
За Никола пеенето обаче е някак между другото – въобще не се впечатлява от мощния си глас, който се извисява в арии на княз Игор, Иван Сусанин и тореадора от „Кармен“. Всички учители в гимназията са убедени, че ще стане певец, и молят да им обещае безплатни билети за опера, а той лаконично обяснява: „Не знам какво си мислите, но аз се подготвям за художник“.
Изключителният маринист Борис Стефчев му преподава в училището, което носите името на Сталин. Никола дори печели конкурс с портрет на съветския диктатор. На 18 години е пръв сред живописците, приети в Художествената академия. Димитър Киров, който учи „Стенопис“, му подхвърля: „Кольо, Кольо, не ставаш за мозайкаджия“. Ментори са му Борис Митов и Дечко Узунов, а в предишния курс е Христо Явашев. Двамата са големите отличници, гордостта на Академията. „Кристо беше невероятен рисувач, страхотен талант. Може би след него бях аз – с най-голяма дарба и най-добра ръка. Не бях просто студент, който е в Академията за развлечение“, признава маестрото.
В по-късните години продължава да рисува и винаги застава пред платното в пълна тишина. Хване ли четката, не се вълнува нито от Мусоргски, нито от Верди. Признава, че не разбира художниците, на които им е все едно какво слушат, докато са пред статива. „Музиката не може да бъде фон, на който изобразяваш лица или голо тяло. Тя ме поглъща тотално.“ Портретите са любимият му жанр – рисува майка му, баща му, приятели от детството и младостта, съпругата му Анна Мария. „Позирах на Никола с удоволствие, първия път нещо не му се получаваше, после обаче ставаше идеално“, спомня си Анна Мария Гюзелева.
Трите му деца също са негови герои – Чавдар, Ясен и Адриана. В онзи период с часове си говори за изкуство с артистите от пловдивската бохема, негови духовни събратя – Димитър Киров и Георги Божилов-Слона. Понякога с Анна Мария гостуват в къщата галерия на Начо Културата в Стария град, където дори колито Полка е фен на великия бас.
През 2010 година Гюзелев спира да рисува. Здравето му започва да се руши и вдъхновението се прецежда през досадните болки. Престава да открива смисъла, няма желание, няма и време. Признава, че всичко е останало в миналото и не е от авторите, които сядат и измислят в какво течение да се впишат, за да се обезсмъртят. През последните години дори отказва да погледне четките. Казва на съпругата си, която го подканва поне на нея да й направи поредния портрет: „Анче, аз съм се нарисувал и напял – свършил съм си работата. Сега е ред на другите“. И предпочита да помага на учениците си да продължат.
„Никола рисуваше предимно лица. Има и много автопортрети – повечето в роли. До един са прекрасни. Но, разбира се, създаваше картини и с други теми – пейзажи, графики, натюрморти. Сред тях, например, е изключително платно с донски казаци, скупчени един до друг“, разказва Анна Мария Гюзелева.
С Борис Христов са заедно и на сцената, и на масата
Двамата предизвикват възторга на колегите си не само като певци, но и като бохеми
През 1960 година Гюзелев се явява на прослушване за певци, където го чува Христо Бръмбаров, най-уважаваният вокален педагог. Двамата работят заедно цяла година и дипломираният художник дебютира в Софийската опера като Тимур в „Турандот“ на Пучини. На международния младежки фестивал в Хелзинки е удостоен със златен медал, на международния конкурс в София печели като Филип в „Дон Карлос“ на Верди. Така започва световната му кариера. Първите турнета са в Париж и САЩ. През 1968 г. за първи път участва в постановка на театър „Реджо“ в Парма – в „Атила“ и Италия става негова. Поддържа отлични отношения с другите българи по сцените на на Апенините. Многократно се кани да нарисува Борис Христов, но все не му остава време, въпреки че си партнират в Италия. Бохемството не е чуждо и на двамата – една вечер изпиват няколко бутилки червено вино, но за изумление на всички на следващата сутрин са блестящи на репетицията. Европейската музикална критика не пести суперлативи: „Борис Христов е фамозен, но на неговото ниво беше и Никола Гюзелев“.
Гастролира в целия свят, не стига само до Китай. „Пял съм Филип в 42 театъра на четири континента. Почти никъде не съм се чувствал вкъщи. Професията изисква нерви като въжета. Но никога не съм се отказвал, обичам провокациите. Дори бях Скарпиа от „Тоска“, който е за баритон“, разказва Гюзелев. Режисират го някои от най-великите кинаджии – Андрей Тарковски в „Борис Годунов“ в „Ковънт Гардън“, Юрий Любимов в миланската „Ла Скала“, Лукино Висконти в Рим. Той е Ескамилио в „Кармен“, Дон Жуан, Фигаро, отец Гавраил в „Боянският майстор“, Крумов в „Антигона 43“, Зографа Захарий. А изпълненията му и до днес остават ненадминати.
Любовта му с Анна Мария е от втори поглед
Първата им среща е зад кулисите на Софийската опера, стават неразделни 8 години по-късно
Никола Гюзелев има два брака – първият е с Румяна, майка на синовете му Ясен и Чавдар, които днес са сред най-добрите художници. Но преди да се ожени за много по-младата балерина Анна Мария Петрова, живее с гръцка оперна примадона.
С последната си съпруга се срещат за първи път на генералната репетиция на „Фауст“ в Софийската опера. Той е Мефистофел, а тя – ученичка в Хореографското училище. Анна Мария и нейна съученичка тичат по стълбите надолу към сцената, а Никола ги пита шеговито закъде са се втурнали. Двете отговарят, че ще танцуват във „Валпургиева нощ“. По-късно Анна Мария признава, че е била поразена от от „този толкова хубав мъж“. След 8 години пътищата им отново се пресрещат. Един ден през 1982 г. тя се прибира вкъщи от репетиция и заварва до телефона бележка от майка си: „Звъня ти Никола Гюзелев“. Когато малко по-късно се чуват, той веднага я кани на среща. Обяснява й, че се е разделил с колежката от Атина. Когато романсът им започва, Анна Мария участва в нашумелия някога сериал на БНТ „Пътят към София“. Така започва пътят й в киното, който ще я отведе пред европейските камери, за да партнира на Ванеса Редгрейв, Фернандо Рей, София Лорен, Микеле Плачидо, Франко Неро, Джанкарло Джанини и Раул Бова. Срещат се все по-често, а от есента на 1983 са неразделни. Женят се на 3 юни 1984 година.
През първите години на брака стават обект на куп злословия, почти веднага започват да ги „развеждат“. Пък и двамата са родени под знака на Лъва и споровете не са изключение. Но бавно и сигурно постигат хармония в характерите си. А и Анна Мария се справя чудесно с всеки казус в кариерата на съпруга си. „Във времето Кольо се убеди, че съм твърде сериозна личност и нямам намерение да се отклонявам от целите си“, казва днес тя. Става негов мениджър и секретар, умело поддържа връзките му с театрите и агенциите по цял свят. Никак не й е лесно да бъде до световен артист, още повече, че и самата тя гради име в изкуството. Не се отказва обаче да докаже на съпруга си, пък и на интригантите в гилдията, че не е просто красавица, която се е омъжила по сметка. Нито пък е златотърсачка, която се кани да изпразни банковите сметки на прочутия си мъж. Клюките изригват най-често, когато Анна Мария си партнира с актьори като Франко Неро и Фабио Тести. Снима се в повече от 50 филми и сериала, в копродукции в България, Италия, Германия, Франция и САЩ. Играе любовницата на Дон Нуцо в „Октопод“. В „Живи легенди“ е редом до самия Микеле Плачидо. Не само си партнира с тях, но и ги интервюира за някогашното предаване на БНТ „Добро утро“, където е поканена от водещия Александър Авджиев.
Освен това пише стихове, автор е на стихосбирките „Молитва за живот“ и „Цветя и бодли на Виа Егнатия“, става член на дамския литературен кръжок „Евгения Марс“. Разговаря за поезия дори със София Лорен в Италия.
„С Никола имахме идентично светоусещане, затова с лекота преодолявахме дребните противоречия. Беше безкрайно важно, че изключително се уважавахме. Той често се шегуваше и с мен. Но дори, когато отправяше някаква критика, го правеше деликатно, без да те обиди. Не беше консервативен, но беше ревнив – като всеки мъж от нашите географски ширини. Но винаги му е било приятно, че никога не съм била „трофейна“ съпруга, а работя, снимам, водя балетни уроци, изявявам се като журналист. Между нас нямаше никакви проблеми заради моята младост.“
Когато се ражда дъщеря им Адриана, няма по-щастлив и горд татко от Гюзелев. Тя пее, свири, играе във филми с майка си, обикаля света заради спектаклите на баща си, но дотам. Първата е в арт династията, която избира кулинарията пред сцената.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg