Малко след изгрев, сив бус спира пред високата стена на затвора „Ла Санте“. Париж още не се е събудил, над улиците на 14-и район се стеле лека мъгла. Дребничък мъж слиза от буса, пристъпва с ръце в джобовете на тъмносиньото си елегантно сако. До него върви красива жена, също в тъмен костюм, двамата се обръщат към камерите и скупчилите се около тях журналисти.
Датата е 21 октомври 2025 година, а денят е забележителен с това, че за първи път бивш президент на Франция прекрачва прага на затвора. На ръцете на 70-годишния Никола Саркози не се виждат белезници, той не показва умора или отчаяние. Съпругата му Карла Бруни пуска ръката му и го целува. Вратите на затвора хлопват зад човека, управлявал Франция от 2007 до 2012 година. Минути по-рано той е написал в социалните мрежи: „Днес в затвора не влиза бивш президент на републиката, а невинен човек. Нямам никакво съмнение, че истината ще възтържествува“.
„Ла Санте“ е каменен колос в сърцето на Париж, построен през XIX век. Там, в килия от девет квадратни метра, започва новият живот на човек, държал съдбата на Европа в ръцете си. На 25 септември Никола Саркози беше осъден на пет години лишаване от свобода за незаконно финансиране на президентската му кампания през 2007 г. със средства от режима на либийския диктатор Муамар Кадафи. Освен това му беше наложена глоба в размер на 100 000 евро. Съдът постановява, че наказанието трябва да се изпълни незабавно, въпреки че има право на обжалване, тъй като престъплението е квалифицирано с „изключителна тежест“. Всъщност Саркози е осъден за престъпно сдружаване, а не точно за директно получаване на пари от Кадафи.
„Аз не съм затворник, аз съм човек, който временно е лишен от пространство“, каза първият френски президент, извървял пътя от Елисейския дворец до затвора „Ла Санте“.
Осем дни след като вратата на „Ла Санте“ се затваря след него, министърът на правосъдието Жералд Дарманен пристига на неочаквано посещение и разговаря с него 45 минути. Поводът са смъртни заплахи, отправени към експолитика от двама затворници. Килията на 23-тия президент на Франция е в специален сектор. Той обаче няма никакви претенции, единственото му условие е да получи книги на древногръцкия философ стоик Епиктет, „Мемоарите на Дьо Гол“ и тетрадка за бележки. Вече излязоха съобщения, че от първите си дни зад решетките Никола Саркози пише „Разговори със свободата“. Времето ще покаже какво ще има в тази книга.
Преди броени дни двама български президенти – Петър Стоянов и Георги Първанов, както и министри на външните работи и правосъдието на България, работили за спасяването на българските медицински сестри, осъдени на смърт в Либия, се включват в акция за подкрепа на Никола Саркози. В своеобразната операция, която би могла да бъде наречена „спасяването на спасителя“, са изявили желание да се включат и медицинските сестри, които през лятото на 2007 г. бяха измъкнати от режима на Кадафи със застъпничеството на Саркози. Той изпрати тогавашната си съпруга Сесилия да ги измоли от либийския лидер и да ги отведе с президентския му самолет.
Ако върнем лентата назад, ще видим, че Саркози не влиза в политиката като романтик, а като хищник, който знае, че всяка крачка е битка. Първите му стъпки са като кмет на Ньой сюр Сен в края на 70-те години. Там младият и амбициозен Никола разбира механиката на властта.
През 1983 година е избран в Националното събрание. Той вече не е просто млад и амбициозен, а човек, който знае, че политиката е театър, а сцената е безмилостна. „Няма време за страх. В политиката трябва да действаш като човек, който вече е спечелил“, казва в онези години Саркози.
Преди избирането му за президент е председател на партията „Съюз за народно движение“.
Никола Саркози е десен политик и сочен за проамерикански настроен. Голямата му известност идва през 2003 г., след като лично води преговорите за освобождаване на заложници, държани в училище в заможното парижко предградие Ньой сюр Сен, на което е кмет. През 2003 г. е назначен за първи мандат като министър на вътрешните работи. През септември 2004 г. е министър на търговията, индустрията и финансите. На тази длъжност прилага силно либерален подход в икономическите реформи, включващ приватизация на големи държавни компании като „Франс Телеком“, „Алстом“, намаляване на данъците, както и обща икономическа политика, известна като „лесе-фер“, която се състои в даване на свобода на действията на икономическите субекти.
Кулминацията в политическата му кариера идва на 6 май 2007 г., когато е избран за президент на Франция и встъпва в длъжност на 16 май. По време на президентстването си провежда програма за „разрив“ с предишното управление, обещава революция в икономиката, намаляване на данъците, либерализиране на труда, по-тесни връзки със САЩ и твърд курс на ред и сигурност в страната. Неговото управление не е подминато и от сериозни критики, свързани с бунтовете в предградията на Париж през 2005 г. Тогава Саркози е обвинен в прекалена твърдост към имиграцията.
Служителите в Елисейския дворец обаче споделят, че никой друг президент не е бил толкова мобилен и едновременно навсякъде като Саркози. „Виждаш го на срещи с едрия бизнес, после на спортни събития, после на международни форуми“, разказват хора от екипа му.
През годините мнозина го критикуват за прекалената агресивност и политическо преследване на противници. „Ако не бъдеш готов да вземеш трудни решения, не заслужаваш поста. Хората помнят успехите, забравят компромисите“, опонира им Саркози.
С тази негова амбиция идва и чувството за неуязвимост, което по-късно ще го сблъска с обвинения, съдебни дела и в крайна сметка с решетките на „Ла Санте“. След което идва прозрението: „Не съжалявайте за мен. Аз живях бързо. И видях всичко“.
Момчето от Ньой сюр Сен
Баща му е унгарски аристократ, избягал от комунистите, майка му е с гръцко-еврейски корени
В един от тихите квартали на парижкия запад, в близост до булевард „Малзебер“, където се движат лимузини, а оградите са високи колкото амбициите на обитателите, през 1955 година се ражда момче с унгарска кръв и френска нервност. Това момче е Никола Пол Стефан Саркози дьо Наги-Боча. Фамилното име звучи благородно, но зад него няма империя, а бягство.
Никола се появява на бял свят на 28 януари. Произходът му е пъстър и сложен, като мозайка от изгубени родини и различни култури.
Баща му, Пал Саркози дьо Наги-Боча, е унгарски аристократ, потомък на стар дворянски род от Будапеща. След комунистическата революция в Унгария той напуска страната и пристига във Франция през 1948 г. беден, но горд.
Майка му, Андре Малис, е французойка с гръцко-еврейски корени, израснала в Лион. Тя е юристка, пословична със своята дисциплина и строгост.
Бракът между двамата е кратък и бурен. Пал напуска семейството, когато Никола е само на 5 години, оставяйки майката да отгледа трите им деца Гийом, Никола и Франсоа, с помощта на нейните родители.
Липсата на бащата се превръща в основна травма, която по-късно Никола ще превърне в амбиция.
Г-жа Андре Малис се премества с децата в Ньой сюр Сен, където малкият Никола расте с усещането, че е „различен“. Той е доста дребен на ръст (само 1,68 м), не е потомствен французин, няма престижна фамилия и е изоставен от баща си.
„Докато другите вечеряха с бащите си, аз си обещавах, че един ден ще бъда по-силен от всички тях“, споделя по-късно бъдещият френски президент.
Това чувство за непринадлежност го прави чувствителен към социалното неравенство, но му придава и онзи агресивен чар, с който пробива цял живот.
Саркози е всичко друго, но не и блестящ ученик. Завършва Collège Saint-Louis-de-Monceau, после Lycée Chaptal. Учителите му го описват като „енергичен, упорит и прекалено приказлив“. Не обича да му се нарежда, което е негова отличителна черта.
След това завършва право в университета Париж-Нантер, където започва да се интересува от политика. По онова време Нантер е средище на леви идеи и студентски протести. Никола обаче тръгва в противоположната посока, защитавайки консервативни позиции.
Там за първи път започва да говори публично, да спори, да се изправя пред аудитория и бързо открива, че има талант да убеждава.
На 22 години става млад активист на десницата и веднага се хвърля в местната политика на предградието Ньой сюр Сен.
Никола Саркози често казва, че най-силната му черта, която е енергията на оцеляването, идва от майка му. Андре Малис е строга, но изключително всеотдайна жена, която го учи никога да не се оплаква и винаги да работи повече от останалите.
След години Никола споделя в интервю: „Майка ми ме научи, че няма нищо по-силно от волята. А баща ми ме научи на това, което не бива да бъда“.
Аферата „Либия“
Обвинителният акт е от внушителните 557 страници, в които са документирани срещи, подозрителни финансови операции и куфари с пари
Аферата „Либия“ беляза възхода и падението на президента Саркози. Той беше обвинен в корупционни практики и признат за виновен за незаконно финансиране от режима на покойния вече диктатор Муамар Кадафи. В основата на обвиненията срещу него стои твърдението, че либийският режим е финансирал незаконно президентската му кампания през 2007 г. Това е станало чрез посредници, които доставяли големи парични суми и куфари с пари в Париж. Съвсем не е случайно, че Саркози беше първият западен лидер, който прие диктатора Муамар Кадафи на официална държавна визита след дълги години на дипломатическа изолация.
Още през 2011 г. излиза наяве твърдението, че режимът на Кадафи може да е финансирал президентската кампания на Саркози през 2007 г. с милиони евро. Според обвинителите между 2005 и 2007 г., в качеството на министър на вътрешните работи тогава, Никола се е съгласил чрез свои приближени да търси финансова подкрепа от Либия в замяна на дипломатическа подкрепа и сделки.
Самият Саркози обаче е категоричен, че „няма и един либийски цент в кампанията му“.
Процесът, познат като „Либийска афера“, започва официално в Париж в началото на 2025 г. и продължава около три месеца. Фактите остават спорни. Съдът признава, че помощниците на Никола Саркози са действали, но не потвърди, че депозити са достигнали до кампанията му или лично до него.
Сред основните личности, обвинени заедно със Саркози, са бившият началник на кабинета му Клод Геан и бившият вътрешен министър Брис Ортефьо. Един от важните свидетели е бившият френски посланик в Либия Жан-Люк Сибиуд, който разказва за срещата между Саркози и Кадафи в голяма палатка в Либия. Именно това прокурорите смятат за началото на споразумението между двамата.
Обвинителният акт е от внушителните 557 страници, в които са документирани серия от срещи, пътувания до Либия, подозрителни финансови операции и предполагаеми куфари с пари. В т.нар. „либийско дело“, довело до влизането на Саркози в затвора, прокуратурата твърди, че негови приближени, действащи от негово име и с негово знание, са сключили сделка с Кадафи през 2005 г. за незаконно финансиране на успешната му кампания две години по-късно. Според разследващите в замяна на това либийският лидер е получил обещания за помощ за възстановяване на международния си имидж след обвиненията за терористични атаки срещу самолети над Локърби през 1988 г. и над Нигер през 1989 г.
В съдебния процес са изслушани много свидетели. Защитата на Саркози категорично отрича всички обвинения и твърди, че няма конкретни доказателства за незаконни плащания.
Самият Саркози описва тези твърдения като „заговор“ срещу него и дори заяви, че Кадафи се е опитал да му отмъсти заради неговата роля в международната коалиция, довела до свалянето на либийския лидер през 2011 г.
В крайна сметка Никола Саркози е първият случай, в който бивш президент на Франция получава ефективна присъда за престъпление, свързано с корупция и търговия с влияние.
Сред известните личности, държани в „Ла Санте“, са венецуелският терорист Илич Рамирес Санчес, известен като Карлос Чакала, както и френският агент на модели Жан-Люк Брюнел – близък до американския педофил Джефри Епстийн, намерен мъртъв в килията си през 2022 г. след обвинения в изнасилване на непълнолетни.
Сравняват го с Шарл дьо Гол
Приликите са в способността и на двамата да превръщат политическата биография в литература
След края на мандата си през 2012 г. Никола Саркози прави опит да се върне в политиката. През 2014 г. оглавява отново партията си, преименувана вече на „Републиканците“. Когато през 2016 г. губи вътрешните избори за президентската номинация, той просто казва: „Знам какво е да бъдеш горе и какво е да слезеш. Второто изисква повече достойнство“. Така той наистина слиза от политическата сцената, но пък се отдава на писането.
Във Франция често го сравняват с Шарл дьо Гол, но не по мащабите на действията като президент, а по способността му да превръща политическата биография в литература.
След оттеглянето си от активната политика той превърна писането в свой втори живот, като е доста плодовит автор. Книгите му са смесица от мемоари, политически размишления и лична философия.
Първият му по-сериозен опит е Libre („Свободен“, 2001) и излиза малко преди да заеме министерски постове. Книгата е автобиографична, но не съвсем лична. Тя разкрива амбициите на младия Саркози, жаждата му за влияние и визията му за Франция.
Следва Témoignage („Свидетелство“, 2006), която представлява истински политически манифест. Тук Саркози очертава своите идеи за реформи, икономика, труд и национална идентичност. Книгата е стартов сигнал за изборите, които го изстрелват в президентския кабинет на Елисейския дворец.
През 2007 г. излиза Ensemble („Заедно“) и е кратък текст за обединението на нацията. Тази книга съдържа идеята за колективно усилие, за Франция като общност, която трябва да устои на глобалните предизвикателства.
Междувременно Саркози проявява и философска страна с La République, les religions, l’espérance („Републиката, религиите, надеждата“). В диалог с отец Филип Верден той обсъжда морала, духовността и мястото на религията в светската държава. Тук за първи път се вижда личната страна на политика Никола Саркози.
След края на активната си политическа кариера, през 2019 година, той пише Passions („Страсти“). В тези емоционални и откровени мемоари разказва от първо лице за срещите си с Обама, Путин, Берлускони, Меркел.
Две години по-късно излиза Le Temps des Tempêtes („Времето на бурите“), първият том от серия мемоари за президентството. Саркози описва първите години на властта, кризите, политическите и личните бурни моменти. Той се представя като човек, който се опитва да балансира между емоции, отговорност и очакванията на нацията.
През 2021 г. идва Promenades („Разходки“), в която Саркози говори за изкуство, архитектура, литература и култура.
Две години преди да влезе в затвора, през 2023 г., излиза Le Temps des Combats („Времето на битките“). Книгата е продължение на мемоарите за трудните години на властта и след това. В нея са описани сътресенията и съдебните дела на 23-тия президент на Франция.
Три дами носят фамилията Саркози
С Мари-Доминик влиза в политиката, Сесилия е голямата му любов, а Карла му носи светски блясък
Животът на първия френски президент затворник е белязан от три брака, всеки от които оставя отпечатък върху политическата му кариера.
Преди прожекторите, преди Сесилия и Карла е Мари-Доминик Кулиоли. Това е жената, която познава до мозъка на костите си Никола от времето, когато е просто амбициозен адвокат от Ньой сюр Сен. Двамата се запознават в началото на 70-те години, когато Саркози е студент по право. Мари-Доминик е добре образована и с католическо възпитание. Контрастът между тях е очевиден. Тя е тиха, наблюдателна и дори съзерцателна, докато той говори с бързината на човек, който не иска да загуби нито секунда. Женят се през 1982 година. Бракът им е скромен, без медийна суета, но пък съвпада с времето, в което Саркози се включва активно в политиката и прави първите си стъпки към най-високия пост на Франция. Мари-Доминик, която е юрист и бизнес дама, успява да му даде дом, стабилност и семеен ред. През 14-годишния им брак тя ражда синовете им Пиер и Жан, които израстват под сянката на баща си.
Пиер е артистичен, изявява се като музикален продуцент и диджей, работи с френски и международни изпълнители. Рядко говори за баща си, но в едно интервю казва: „Татко живее в свят, в който ритъмът е власт. Аз избрах друг, в който ритъмът е звук“.
Жан тръгва по политическия път на Саркози-старши. Още от млад се включва в местното управление на Ньой сюр Сен, предградието, откъдето започва кариерата на баща му. През 2008 г. едва 22-годишен, Жан е предложен за председател на съвета на района „Ла Дефанс“, но обществото реагира остро, а пресата му лепва етикета „принц Жан“. Младият Саркози се оттегля, а по-късно се насочва към бизнеса и гражданските каузи.
Бракът на Никола и Мари-Доминик започва да се пропуква още през 90-те. Неговата политическа кариера набира скорост, а тя не иска да бъде част от този свят. През 1996 г. двамата официално се развеждат без драми в медиите. От устата на Мари-Доминик не излиза нито една лоша дума срещу бившия й съпруг. „Никола е човек на движението. Не може да стои на едно място. Аз съм човек на тишината. И двамата просто останахме верни на себе си“, казва тя в едно от редките си интервюта.
Докато Мари-Доминик Кулиоли избира да е извън блясъка на Саркози, Сесилия Сиганер-Албенис попада в центъра му. За внучката на известния испански композитор Исаак Албенис хроникьорите пишат, че е първата голяма любов в живота му.
Сесилия и Никола се срещат през 1984 година. Тя е на 26, а той е 29-годишният кмет на Ньой сюр Сен. Случката, която променя живота и на двамата, е като на кино. Сесилия се омъжва за френския телевизионен продуцент Жак Мартен, популярно лице от екрана. Саркози трябва да ги венчае в кметството. Докато провежда церемонията, той среща погледа й и по думите на свидетели „никога повече не я забравя“.
Няколко години по-късно, след като тя ражда двете си дъщери от Жак Мартен, двамата започват връзка, първоначално тайна, но в крайна сметка Сесилия напуска съпруга си. Саркози все още е женен за Мари-Доминик Кулиоли. Любовта между него и Сесилия предизвиква сензация и дълго остава в центъра на вниманието на френската преса.
Двамата се женят през 1996 година, а Сесилия става не просто негова съпруга, а и съветник, довереник и стратег. Присъства на важни срещи, участва активно в кампаниите, дори редактира речите му. Никола Саркози и Сесилия имат син Луи, роден през 1998 година. Момчето расте между Франция и международни училища. Наследява известната фамилия, но се опитва да живее относително далеч от публичността.
Когато Саркози става президент през 2007 г., Сесилия усеща задушаващата роля на първа дама. Отказва да се появява на официални събития, а малко по-късно напуска Никола. Разводът им е обявен същата година. Само няколко месеца преди раздялата им мадам Саркози изиграва основна роля в освобождаването на българските медицински сестри от либийския затвор. Първата дама заминава лично в Триполи и се среща с Муамар Кадафи и неговия син Сейф ал Ислам. Действията й се превръщат в дипломатическа сензация и се увенчават с изключителен успех. Усилията на Никола остават зад кадър, но според мнозина те са решаващи.
След бурните години със Сесилия и тежкия развод Саркози най-неочаквано намира спокойствие в прегръдките на красивата певица и модел Карла Бруни. Запознават се в края на 2007 година, когато той вече е президент, а тя има световна слава.
Тяхната любов е шеметна и публична. Само няколко месеца след първата им среща, през февруари 2008 година, те се женят в Елисейския дворец. Сватбата е интимна, но Франция е в делириум, защото президентът се жени за музикална икона. Снимките им обикалят света.
През октомври 2011 година Карла ражда дъщеря и я нарича Джулия. Това е първото дете на френски президент, родено по време на мандат. Медиите я обожават, но Карла ревниво пази Джулия от тяхното истерично любопитство.
За Саркози дъщеря му е късен подарък. Когато напуска Елисейския дворец през 2012 година, малката е на няколко месеца. В онази нощ на поражението от Франсоа Оланд Карла хваща съпруга си за ръката и казва: „Имаме си дом, имаме си дъщеря. Това е победа“.
Третата мадам Саркози е не само съпруга, а огледало, в което той вижда своята човешка страна, твърди френската преса. „Той не е толкова властен, колкото хората мислят. Понякога е просто момче, което иска да бъде обичано – казва Карла Бруни в интервю. – Никола и аз сме различни хора, но имаме едно общо и това е нуждата да се защитаваме един друг от света.“
Петя БАХАРОВА