– Искаш ли? – вика. – Ето ма!
И тогава, грях-хаир – побарах я на поляната в единия край, та сме се запрели чак в другия. Права билка, да ти кажа, не остана! Викам си: „Дотука – баш! Ами сега? Взема ли я – посрамявам занаята! Не я ли взема – право в сърцето я ранявам!“.
Тя усети, че съм надве.
– Нали с тебе ще вървим? – пита, заковала ма с очите.
Вкара ми сърцето под чатала, жената с жена! В такова време ти се ще да имаш две сърца – едно за чест, друго за мерак, а то, опустялото – едно: разсечи го, разкъсай го – пак едно!
Така може да пише само един човек – Николай Хайтов. Откъсът е от „Мъжки времена“ – един от разказите, заради които приживе е почитан като литературен цар. Но той чу през живота си не само хвалби, а и хули. При това жестоки. Заради „Диви разкази“ и „Шумки от габър“, филмите „Козият рог“ и „Капитан Петко войвода“ беше провъзгласен за недостижим разказвач по времето на социализма.
Ударът идва неочаквано и гръмотевично след 1989 година. Атакуват го отвсякъде, залива го лавина от обвинения, която се отприщва с огромна мощ. Упрекват го, че като лесничей в Родопите по царско време рязал партизански глави. Сред митологиите около него е, че е откраднал ръкописа на Яна Язова за Левски и се опитал да си присвои и „Забравените от небето“ на Екатерина Томова. Скандалите следват един след друг и лепят петно след петно върху биографията му, която до този момент е безупречна.
И така до смъртта му на 30 юни 2002 година. Към някогашния Партиен дом се стичат хиляди, за да се поклонят пред тленните му останки. Процесията с ковчега след това преминава по „Царя“, стига до Народната библиотека. Жегата е непоносима, но хората вървят след катафалката на Хайтов, когото харесват толкова много, че го наричат „своя писател“.
Запознах се с него в края на 90-те години и това е един от случаите, в които всичко, което бях чувала за него, въобще не се припокри с човека, когото видях. Носеше му се славата на дръпнат, авторитарен, колегите му се ужасяваха от острия му език, от избухливия му характер, от гнева му. Личеше, че е честолюбив и горд, и наистина се палеше люто по теми, които го вълнуват. Прагът на търпимостта му към неправдата бе изключително нисък. Но в никакъв случай не беше твърдоглав. В него дори се усещаше някакво провинциално притеснение и колкото и да е невероятно – винаги бе готов да изслуша чуждото мнение. Дори беше склонен на отстъпки, ако се убеди в аргументите на чуждата позиция.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
Кристина ПАТРАШКОВА
