Деликатен, затворен човек с вълнуващ вътрешен свят, изпълнен със самота и копнежи. Това е Николай Лилиев, един от най-ярките представители на символизма у нас, чиито стихове се отличават с ефирност и дълбока чувствителност. Роден е преди 140 години, на 26 май 1885 г., в Стара Загора и е отгледан в учителско семейство. Майка му, Кера Михайлова, вече вдовица, по съвет на богат съгражданин решава да изпрати сина си в Свищовската гимназия. Николай не желае, но няма избор, защото се смята, че така ще получи професия и добро бъдеще. Макар и отслабнал след скорошно боледуване от тиф, през 1899 г. той се отделя от семейството и започва да учи в Свищов.
Още тогава проявява своята срамежливост, не обича шумните компании и често се уединява с книга в ръка. Сред любимите му автори са френските символисти Верлен, Маларме, Бодлер, както и немският романтик Хайне. През 1900 г. губи майка си и остава кръгъл сирак. За щастие, попада под крилото на своята сестра и нейния съпруг Минчо Чакъров, мъж много начетен и със свободолюбив дух. След като завършва гимназия, младежът заминава за Женева, където учи три семестъра литература. Проблемите с парите и чисто битовото му оцеляване обаче го принуждават да се върне в България и да започне работа като счетоводител в местната дъскорезница.
Николай Попиванов, както е истинската му фамилия, за първи път публикува свои произведения в сп. „Съвременник“, а главният редактор Георги Бакалов му дава псевдонима Лилиев. Цветната символика подчертава неговата естетическа чувствителност и стремежа му към поетична изисканост. В хумористични издания се подписва и с други имена – Одуванчик, Анонимус, Лилипут. Сприятелява се с Димчо Дебелянов, Боян Пенев, Владимир Василев, д-р Кръстев.
За кратко работи като чиновник в Долна баня, учител е и в Трета софийска мъжка гимназия. След конкурс през 1909 г. получава стипендия от Министерството на търговията и заминава да следва търговия в Париж. Оттам изпраща стихотворения, които Подвързачов и Дебелянов публикуват в списанията „Съвременник“, „Оса“, „Смях“, „Наш живот“, „Демократически преглед“, „Съвременна мисъл“. В Париж освен френски Лилиев учи усърдно немски и английски език. През Първата световна война той е редник в 56-и полк и кореспондент на Втора тракийска дивизия. След войната работи в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, в издателството на Александър Паскалев, в Дирекцията на печата при Външното министерство и в различни редакции. Първата му книга с поезия „Птици в нощта“ е публикувана през 1918 г. Много българи тогава знаят наизуст стихотворенията. Четири години по-късно излизат и „Лунни петна“.
От 1920 г. Лилиев е съредактор и постоянен сътрудник на новосъздаденото литературно списание „Златорог“. Работи в библиотеките във Виена и Мюнхен върху подготовката на библиография за българския стопански живот през вековете, като същевременно e кореспондент на списание „Златорог“. Приятел е с Йордан Йовков, Георги Райчев, Рачо Стоянов. През 1934 г. в „Златорог“ излиза цикълът му „При морето“, свързан с битността му на учител по френски във Варна.
През почти целия си живот той има проблеми със здравето, във Виена дори претърпява сложна операция. Често получава внезапно болки, което го отчуждава от хората. Не излиза често, не ходи на гости. Обича да се разхожда сутрин рано, когато улиците са пусти. Съвременниците му го описват като скромен и стеснителен човек. Не ходи на гости, на тържества, на банкети, на места, където се събират много хора. Смущава се от присъствието на жени.
Колкото и да е странно, често го набеждават, че пише „женствена“ поезия. Самият той приема това като комплимент, тъй като вярва, че поезията трябва да бъде изтъкана от нюанси, не от тежки думи. Според него силата на стиха е в неговата крехкост, а поезията е като стъклена капка роса – трябва да се гледа със сърце, не с логика.
Но Лилиев е отдаден и на сцената – в началото на 20-те години е назначен в Народния театър като административен секретар, а по-късно и като драматург. Наричат го „поета на театъра“, човека, който има грижата от сцената да се носи хармоничната красота на българския език, радетел за чиста стилистика и песенна фраза. Актьорът Андрей Чапразов казва, че ако Масалитинов е бил сърцето на театъра, то Лилиев е бил неговата нервна система. Той прави едни от най-красивите преводи на „Крал Лир“, „Сън в лятна нощ“, на „Ромео и Жулиета“. Превежда и либретата на оперите „Ернани“ и „Електра“.
Колегите му го помнят като изключително взискателен и затворен човек. Не обича да вика или да вдига скандали, а просто се отдръпва от всеки възникнал конфликт. Тази тиха строгост, съчетана с артистична чувствителност, всявала респект дори сред по-буйните актьори.
Най-загадъчен си остана неговият личен свят. Никога не се жени, няма известни връзки, не оставя потомство. В стихотворения като „Зимна нощ“ или „Сън за щастие“ личи безмълвният копнеж, раната, която никога не зараства. Говори се, че когато бил в Париж, срещнал жена, в която бил силно влюбен, но тя остава във Франция, а той се връща в България и връзката им приключва. Едва към края на живота си той признава, че е избрал самотата, за да не изневери на поезията.