Премиерата на „Тортила флет“ – изключителна поредна постановка на Нина Димитрова и трупата „Кредо“, стартира празничния 60-и юбилеен сезон в Театър 199 „Валентин Стойчев“. Известната актриса, режисьор, продуцент и автор я посвещава на Анна Монова, „човека с голямо сърце, който обичаше театъра и хората, които го правят“, дългогодишен директор на прочутото арт мазе. „Празникът, за който мечтаехме с Ани, се случи. Но за огромно съжаление, тя не успя да присъства. Напусна печалния ни свят месец и половина преди премиерата. Толкова, толкова тъжно! Ани не видя скитническия спектакъл, на който даде дом, но даде възможност на зрителите да го видят, даде шанс на група млади артисти. Благодаря й за този и за всички шансове, за доверието в мен, за творческото и човешко приятелство и за неизменната й безрезервната подкрепа“, споделя Нина Димитрова пред „Филтър“. Тя е категорична – всички аплаузи на представленията й по Гогол и по Андерсън в „199“, са за Анна Монова и Валентин Стойчев, „всеотдайни труженици на театъра“, които 30 години подкрепят нейното „Кредо“.
– Защо избрахте Стайнбек и неговия роман „Тортила флет“, госпожо Димитрова?
– Стайнбек е любимият ми американски писател, а „Тортила фет“ за мен открай време е покана за бягство от „печалната реалност“ на парите и притежанието. Затова ми се иска да увлека и зрителите в празнично жизнерадостно бягство в безнадеждно бедния свят на героите – неопорочени от меркантилния дух на Америка, които откриват щастието в суровото ежедневие и имат дарбата да се наслаждават на малкото, което животът хвърля в лицето им. Надничам в задния двор на обществото и с нескрита симпатия, искрено съчувствие и добронамерен хумор се опитвам да разкажа очарователната история за група приятели скитници и една къща, която се намърдва между тях, както жена се намърдва между мъже. История за изкушението на нямащия да има, за бремето на собствеността, което се превръща в наказание, за изпитанието на приятелството и свободата в „недружелюбният свят“ на финикийските знаци. Разказвам тази история с дъх на вино с надеждата да припомня на публиката, че „всичко, което струва само пари, не струва нищо“. Разказвам я с убеждението за неотложността да бъде разказана днес, когато ламтежът за притежание мина всеки разумен праг на приличие. Когато в бясната гонитба на печалба хората все повече нямат време да живеят, стават все по-опитомени слуги на парите и все по-ненаситни програмирани консуматори. Разказвам я сега, когато шансът да се живее свободно и щастливо по законите на природата и човечността става все по-минимален. Когато истински важните неща, които правят човека щастлив, живота – смислен и света – красив, са агресивно изтикани от ламтежа за притежание в задния двор на битието и съзнанието. Когато приятелството, свободата, солидарността и добросъседството са подложени на огромно изпитание в печалната реалност, срещу която Джон Стайнбек отправя своя директен протест с „Тортила флет“.
– Има ли шанс тази печална реалност тук и сега да бъде променена?
– „Тортила флет“ е моят протест срещу нея. Вдигам наздравица за неопитомените хора, за чаровните скитници със студени крака и горещи сърца, които живеят напук на печалната реалност и я гледат през дъното на бутилка вино. Приканвам и зрителите да погледнат през него. И ако това, което видят, породи приятен гъдел в петите им и усетят порив да драснат далеч от „греховния хаос на градовете“, от „кошерите с неврастеници“, задъхани в гонитбата на печалба, ако се размечтаят за място за живеене, където „духовната храна не е уеднаквена и опакована така, че прилича на обикновената“ и „напредъкът не прилича толкова на разрушение“, ако изпитат остра нужда да излочат бутилка вино с приятели и да изкрещят с цяло гърло „Майната й на реалността!“, значи моят спектакъл има смисъл. И печалната реалност има шанс да бъде променена.
– Малкият човек по Гогол и малкият човек по Стайнбек – кой е по-близо до нас?
– Диктатът на парите е вечен и реалността ни е също толкова печална, колкото и по времето на Гогол и Стайнбек. Всеки човек днес носи нещо по гоголевски абсурдно и трагично в опитите да се приспособи към системата. Или подобно на скитниците на Стайнбек ловко я заобикаля в битката за оцеляване.
– Трябва ли да обвиняваме маргиналните групи за мръсотията по българските улици и в обществото ни?
– Мръсотията по улиците е плод на ниската култура на нацията. А мръсотията в обществото се твори от самозабравил се меркантилен елит, който дава нечистоплътен пример за порочно съществуване, изпразнено от всякакво духовно съдържание.
– Сред големите теми в романа и в спектакъла е лутането между доброто и злото. Къде сме днес между двете?
– Ние сме безнадеждни и абсурдни скитници с покрив над главата. Нямаме сили да последваме копнежа си за свобода, защото сме се сраснали с притежанието. Лутаме се в мечтания за свободен и щастлив живот, зазидани в няколко квадратни метра собственост.
– Цената на другарството минава като червена нишка през цялото ви представление, имате ли разочарования от приятели и колеги?
– Че кой няма?! Но с годините се научих бързо да преживявам разочарованията от „бивши“ приятели и да зачерквам огорченията от съзнанието си. Тези, които са с мен заради самата мен, ме приемат, каквато съм, с всичките ми чепатости и несъвършенства. Не се опитват да ме променят или да злоупотребяват с приятелството. Те са истинските ми приятели. Те ми дават куража да продължавам да бъда себе си.
– Вашите герои по Стайнбек са щастливи, защото са свободни, макар и бедни – какво струва да си свободен артист и човек в България?
– Свободата е тежко бреме и голяма мъка в свят, в който тя се определя по джоба. Стайнбек много хубаво го е казал: „Кажи ми колко пари имаш в джоба, да ти кажа колко си свободен.“ Пълен абсурд е в днешно време да си свободен с празен джоб. Но тъй като аз съм любител на абсурдите, продължавам да живея и творя напук на абсурдната реалност.
– Неведнъж в „Тортила флет“ удряте по меркантилността – до каква степен тя е просмукала действителността?
– До степен на безумство. Планетата е пред взривяване от глобална меркантилност.
– Вярно ли е, че три години подготвяхте спектакъла, пари ли нямахте?
– Всички дружно си казахме още в началото „Майната им на парите!“ И приехме предизвикателството да правим спектакъл без пари. Това, което отне време и беше най-важното в създаването на „Тортила флет“, беше подготовката на артистите. В „Кредо“ са нужни специфични актьорски умения и начин на мислене. В моите постановки спазвам принципа да обличам сложното съдържание в разбираема за зрителя игрова форма и ми бяха нужни артисти с качества за това. Трябваше да ги възпитам, а не става бързо. За две години проведох две творчески лаборатории, в които, работейки по текста на Стайнбек, артистите постепенно и неусетно навлизаха не само в системата на автора, но и изграждаха необходимите умения и начин на мислене. После трябваше да преодолея съществен проблем, типичен за независимото творчество – събирането за репетиции на хора от различни театри с различни програми. Но прескочихме и това препятствие, благодарение на всеотдайността към „Тортила флет“. Отказахме се от лятна ваканция, за да репетираме и да сглобим спектакъла. От есента на 2023-а до премиерата се събирахме по един-два пъти в месеца, за да поддържаме и развиваме направеното. „Тортила флет“ доказа, че има ли солидарност, взаимна помощ и талантливи хора с буйно въображение, предани и отдадени на идея, няма невъзможни неща. Екипът премина през всички трудности и издържа на скитническите изпитания, на които беше подложен. Всеки от нас направи своите жертви в името на общата кауза. Без вярата и къртовския труд на всеки един от създателите, този спектакъл нямаше да види бял свят.
– Чух, че е имало театри, които са отказали да приемат представлението ви в програмата си.
– Да. Не се намериха нужните квадратни метри голяма сцена в София, на които да разгъна пълната картина на „Тортила флет“, която включва и ярките, запомнящи се образи на жените в романа. Но на малката сцена в Театър 199 „Валентин Стойчев“ се получи уютен камерен спектакъл за изпитанията на приятелството и свободата.
– Как ще коментирате скандала, който се развихри покрай разкритията за Левон Манукян?
– Оказва се, че докато аз се чудя как да направя без пари 18 щайги за декора на „Тортила флет“, други дълбоко и безнаказано бъркат в джоба на културата под носа на държавата. “Пропаднала държава!“, казваше баща ми, светла му памет, в такива случаи. Щом пладнешките разбойници плъпнаха и в културата, значи институциите фатално са ударили дъното. Порочната система на билетче по левче, която се прилага от години, създаде порочна практика. Злоупотребите с държавни средства за култура в особено голям за културата размер, за които научаваме сега, са резултат от тази порочна практика. Чакам да видя дали някой ще прояви воля за промяна, за да очисти културата от търтеите и деребеите, които вилният в нея и нищо културно, освен схеми за пари, не създават.
– След 30 години от рождението на „Кредо“ какво научихте за театъра?
– Че е училище без край. И който си мисли, че знае всичко за това изкуство, по-добре да се пенсионира. Театърът не търпи всезнайковци. Театърът обича търсещите и любопитните. Затова, каквото научих, научих. Опитвам се да го предам на младите и продължавам да се уча.
– Предстои ви поредно турне, с какво ще гастролирате в Китай?
– От 7 до 17 ноември „Кредо“ ще участва на международния фестивал в Далианшан с „Каквото направи дядо, все е хубаво“ по Андерсен. Ще прелетим и до „Южният театър“ в Гуанджоу за две представления – на английски с китайски субтитри. Надявам се отново да се радваме на сърдечния прием на китайската публика. Миналата година „Каквото направи дядо, все е хубаво“ имаше огромен успех на фестивала в Шенжен, а след него дойде и поканата за тазгодишното участие на поредния престижен форум в тази древна, необятна и красива страна.
– Мислите ли за следващо заглавие?
– Отдавна съм го измислила. Остава да измисля и как да го реализирам в тази все по-печална за независимото творчество реалност у нас. Дано този път не минат години, докато намеря начин да осъществя идеите си.
Анна Монова – специалният човек в живота и творчеството на Нина
Бившият директор на Театър 199 Анна Монова играе специално роля в живота на Нина Димитрова. „Тя беше от онези тихи, скромни и отдадени на изкуството хора, които се стараят да не се набиват на очи и работят предано за делото до последен дъх. 17 години ръководи „199“ буквално до последния си дъх. Новината за внезапната й загуба ме порази. Отказвам да приема, че вече я няма, защото тя вгради духа си в театъра. Духът й е жив, той е с всички нас, които творихме с нея и я обичахме“.
Нина Димитрова и Анна Монова вървят заедно три десетилетия, преживяват много радостни моменти в прочутото арт мазе на „Раковска“. „Ани подкрепяше безрезервно всяка моя идея. Тя ме подкрепяше и в тежки моменти – като този през 2012 година, когато поради раздялата ни със Зуека спектаклите „Шинел“ по Гогол и „Каквото направи дядо, все е хубаво“ по Андерсен принудително слязоха от сцената. Без никакво колебание Ани прие да върнем представленията, доверявайки се на избора ми – на двама млади, абсолютно непознати за нея и публиката артисти“. „Шинел“ и „Каквото направи дядо, все е хубаво“ получават втория си шанс на съществуване. През 2020-а „Кредо“ и „199“ празнуват заедно 15 години от премиерата на Андерсеновата приказка, а през 2022-а – три десетилетия от началото на Гоголевата драма.
Когато трябва да бъде избран спектакъл, с който да се отбележи половин век от рождението на Театър 199, Анна Монова дава зелена улица на „Дневникът на един луд“ на „Кредо“. „Тя прие риска да разбием клишето за ролята на Гоголевия луд, която по стандарт трябва да се играе от известен артист. Когато й казах, че ще я поверя на 23-годишен никому непознат младок, ми отговори: „Ти си знаеш най-добре“. И подкрепи моята лудост. Ани не се страхуваше от непознатото и заставаше зад нестандартните идеи. Сега „Дневникът на един луд“ започна 10-ия си юбилеен сезон в Театър 199, оправдавайки доверието на Ани“, разказва Нина.
Миналата година Анна Монова се опитва да помогне на Нина Димитрова в търсенето на голяма сцена за мащабната версия на „Тортила флет“. „Обади се на свои колеги, директори на столични театри, но от разговорите с тях нищо не произтече. Тогава тя приюти скитниците от „Тортила флет“.
Интервю на Албена АТАНАСОВА