Никита Михалков
Под новината за бедствените наводнения в Ню Йорк коментарите масово желаят смърт и разруха на американците. Тази омраза избухна след атентатите на 11 септември и сега е по-мащабна и от най-яростното „антиимпериалистическо“ говорене от времето на комунизма. Съществената разлика е, че ако тогава то беше държавна политика, то сега ние сме демократична държава и съюзници с Америка и яростта е ненаказуема.
Проф. Николай Михайлов в разговор с Мартин Карбовски обяви, че „… Западът на правата, на достойнството, на разума, на стила, на престижа и на един лайфстайл…“ до такава степен ни е промил мозъците, че не можем да си представим да живеем в друго общество. Според Михайлов западната ценностна система е „фантазма“. В едно е прав – наистина не можем да си представим да живеем в друго общество. „Другите“ общества нямат с какво да ни спечелят.
Професорът и журналистът, както и не така „умните“ и „разбиращи“ хора, които мразят „колективния Запад“, живеят удобно забравили, че светът на „фантазмата“ им е позволил да говорят свободно, без да са заплашени от санкции, репресии, затвор. „Фантазмата“ за Запада е категорична реалност, която дава, а не отнема свободи. Твърде бързо беше забравена невъзможността да говориш открито срещу властта, подслушването, докладването, недоверието, омразата, крепостничеството към системата, наложена от СССР. Страхът като че ли никога не го е имало, а той беше един от най-важните фактори в живота ни. Професорът и журналистът са готови да изтрият реалността на собствената си свобода в името на една Русия, в която самите те не биха живели. Защото, ако наистина им беше толкова скъпа, те би трябвало да не са тук сега.
Някога ние не чакахме и секунда. Бяхме близо 700 000 души, елитът на българската нация, образовани и умни млади хора, които с по един куфар отидохме в мечтания свят. Той не беше „фантазма“, а реалност, която ни посрещна добронамерено. Постепенно извоювахме от тази реалност да ни даде правото да сме нейни равностойни граждани, с всичките права и свободи на гражданите й, които са градили векове наред свободното й, макар и несъвършено, общество. Докато ние сме живели в страх и подчинение на този или онзи.
Какво предлагат на младите хора професорът и журналистът? Едно кръгло нищо, освен моментното задоволяване, преждевременното изпразване на псевдосъдържание в щедро разтвореното съзнание на мразещата „фантазмата“ публика. Те предлагат подкрепа към една посланичка и към нейната репресивна държава, в която самите те не биха издържали и месец, ако бяха млади хора, възпитани в свободно общество. Идеолозите на омразата към свободния свят вероятно биха били щастливи да бъдат никита-михалковци на един диктатор. Ако можеха, биха осребрили омразата си към нас, тези, които не искаме да живеем в отровния им свят на отрицание на всяка свобода, която те ползват всяка секунда. Биха се накичили със звания, биха се увили в копринени шалчета и кашмирени пуловери, биха подстригвали мустаците си при най-добрия бръснар, „сибирския“. Биха целували ръка на Путин за милионите, които той би им подарил, за да има кой да го държи на власт, промивайки мозъците на клетото си население, което продължава да живее в страх както ние някога.
Какво ги спира да напуснат България, в която сега са свободни да насъскват последователите си срещу нашето достойнство и право на СВОБОДА на избор да живеем не в техния свят на отрицание, а в нашия свят на възможности? Проблемът им е, че те не живеят в света сега, а са пленници на миналото, в което са се чувствали възнаградени за способностите им. Предизвикват дори съчувствие, макар и да няма за какво. Те са точно там, където трябва да бъдат, способни да цитират велики умове, виртуозно да предлагат безизходицата си като стока, която купуват многобройните им последователи, но уви, материално нереализирани, защото държавата вече не присъжда звания, носещи приходи. Народен манипулатор на Републиката. Заслужил дървен философ. Почетен член на Ордена на маразма. Член на Политбюро на 16-ата република на СССР. Главен режисьор на антифантазмената пропаганда. Все звания, които биха им подхождали, макар и в младостта им никога да не са подозирали, че ще дойде ден, в който ще говорят бавно, тихо и през зъби, докато от устата им бавно като лава се лее отрова.
Сигурно не е лесно да смениш интереса на ценител на женската красота с реалността на една жена в мундир, закичена с пагони, с неподвижна от лака за коса прическа-каска. Да си й приятел е тъжен, примиренчески избор, защото тя изобщо не се интересува кой е мъж и кой не е, а изпълнява задачите си амбициозно и упорито, заради което някой ден ще стане генерал, ако вече не е. А нашите клети герои на имагинерната свобода на мисълта и изключителност на познанието нито ще станат генерали, нито полковници, нито дори един Никита Михалков от последните дни преди идващия за колективния Запад Апокалипсис. Пред тях няма нищо. Бездна, от която ги гледа Ницше и се забавлява. Пред нас обаче има всичко, което искаме.
Светът, в който живеем, изобщо не е съвършен и сме напълно наясно с компромисите, които изисква, но той позволява на професора и на журналиста, както и на всеки човек, да говорят каквото пожелаят срещу която и да е власт.
Срещу реално избраната от нас власт, а не властта, която „избирахме“ с 99% гласували за нея. Всяка власт от „фантазмата“ търпи стоически всяка истина, лъжа и клевета, която решим да споделим за нея където и да е, с когото и да било. С приятели, врагове, в социални медии, в магазина, в градския транспорт, на площада, по телефона. Властта търпи всичко, защото така, както сме я избрали, така можем и да я свалим, ние, свободните хора, които нямахме достъп до музея „Прадо“, нито до Колизеума, нито до гръцките плажове.
Гръцкото море и островите му, дори октоподите и рибите му, бяха забранени за нас, защото принудително „избирахме“ едни и същи управляващи в продължение на десетилетия. Но това няма значение за враговете на „фантазмата“ и на „колективния Запад“. Те имат предпочитания към реалността на Путинова Русия, за която обаче нямат cojones да емигрират. Публиката на професора и журналиста ги харесва, защото не знае какво да прави с личната си свобода. Каква е тяхната руска мечта? Да победи Русия и да си върне влиянието тук. Няма какво друго да бъде.
Само че ако това се случи, властта пак ще е в ръцете на бившите служби и техните наследници. И чупката в кръста може да сменя посоката, но не и навеждането. Била е такава към османците, после към германците, до неотдавна към руснаците. Илюзията за братство с Русия е част от битка, която е предварително загубена, защото „фантазмата“ е по-човечна от не-фантазмата на Путин, при която не само няма никакво братство, а и тези, които не му харесват, „случайно“ падат от балконите и прозорците на домовете си.
В България няма лагери, нито Ходорковски, нито Навални, и слава богу. Колкото и да сме несъгласни с която и да е власт, никой няма да ни пипне с пръст. И колкото и да говорят срещу „фантазмата“, чиито закони позволяват да се говори срещу нея, „вся власть Советом“ няма да се върне, защото „колелото на историята се върти“, както е казал товарищ Димитров. Върти се, но никога няма да стигне до окончателната победа на комунизма, въпреки носталгията на професори, журналисти и най-обикновени хора.
В крайна сметка в момента побеждава българската алчност. Въпреки битките между американофили и русофили, може ли заедно да попитаме защо цените в Лидл в България са с 20–30% по-високи от тези в Лидл в Берлин, както установиха едни германци, дошли на море в България? Путин и Байдън няма да плащат битовите ни сметки, затова би било здравословно за правителството да направи нещо по въпроса, за да не го свалим, докато се разправяме за друго.
