Когато излезе „Опенхаймер“ – за бащата на атомната бомба и неговите угризения пред човечеството, светът беше убеден, че това е магнум опусът на Кристофър Нолан. Сега, три години по-късно – периодът, в който режисьорът обикновено създава поредния си филм, същият този свят говори само за „Одисея“ като за най-мощния му триумф. В Америка актуалният въпрос е „По-лесно ли е да избягаш от циклоп, или да се сдобиеш с билети за „Одисея“ в IMAX 70 мм?“ Всички места за месеци напред са разпродадени в 25-те салона в САЩ, единствено оборудвани за най-новото мега зрелище, заснето изцяло със 70-милиметрови IMAX камери с технически достойнства, разработени специално за проекта. Възможно най-големият екран в Ню Йорк е на площад „Линкълн“ – висок 24 метра и широк 30. Прожекциите и за 2 през нощта, и за 6 сутринта свършват за минути. Навалицата е голяма, тъй като феновете се стичат от всички квартали на метрополията, чието население е колкото няколко Българии. Истерията в Европа е идентична. И понеже киното е най-демократичното изкуство под слънцето, посланието на „Одисея“ би трябвало да стига директно до зрителите.
Грандиозният блокбъстър, базиращ се на 24-те песни от епоса на Омир за вечния бунтар срещу властта на боговете Одисей, е най-яркото антимилитаристично произведение на годината. Кристофър Нолан е откровен пацифист. Всички мисли, чувства и действия на неговия Одисей през десетгодишното завръщане към Итака са изпълнени с дълбоко осмислена вина за собствените му грехове в Троянската война. Защото хитростта на островния цар е послужила на злото – той измисля гигантския кон, от чиято утроба ще изскочат войниците, които ще опожарят Троя и ще избият жителите й. Законът на Зевс е нарушен, а дори във войната има правила, ни казва Кристофър Нолан. И затова разочарованието на Одисей от героизма – собствения и чуждия, е особено тежко. Финалните му реплики са за невъзможността на човека и цивилизацията да се поучат от грешките си, за да не ги повтарят, тъй като цената им е нечовешки жестока. Нолан не пести на зрителите нищо от вселенското злободневие. Одисей вече е умъртвил всички кандидат-женихи за ръката на любимата му съпруга Пенелопа, опитвали се да убият и сина му Телемах. Кръвта капе от ръцете му, сърцето му не може да си прости гибелта на загиналите му другари, които го чакат в царството на смъртта. Нито пък изгубеното време при нимфата Калипсо, която го омайва със секс и с лотос, цветето на забравата. Но владетелят на Итака е може би единственият, който си позволява да говори за екзистенциалните си драми, влизайки в честна битка със съдбата. Не се срамува да се завърне в Итака като анонимен просяк, а не като победител. А и какъв победител е Одисей, след като в крайна сметка Посейдон го изхвърля край брега на Итака, въпреки че дълго го тероризира, разгневен от наглостта на простосмъртния му отрицател да ослепи циклопа Полифем, син на морския господар. Всъщност Атина се застъпва за Одисей и тя е май единствената от Олимп, с която той поддържа прилични отношения. Тъкмо дръзкото единоборство с боговете, отхвърлянето на хегемонията им и вечните търсения по пътя към себе си придават европейския смисъл и привкус във филмите на британеца Кристофър Нолан, чиято майка е американка. Съвсем старомодно той се противопоставя и на изкуствения интелект и актуалния му диктат. Всички кадри с чудовища и магьосници са осъществени с „обикновени“ специални ефекти. Циклопът Полифем не е дигитален, а е 18-метрова кукла. Сблъсъкът с него в пещерата е заснет без излишна бутафорност, суровият му и плашещ вид е съвсем естествен. Корабът на Одисей е истински, способен да издържи вълненията в Средиземно море, докато пътува между снимачните площадки. Няма зелен екран. Морето реално блъска плавателния съд, дъждът мокри дрехите, а вятърът пречи на актьорите да стоят изправени. Камерата записва автентичните им стонове от студ и изтощение, вместо изиграни умора и въздишки. Сцила с нейните пипала допълва митологични опасности. Гигантският Троянски кон и давещите се в прилива затворени войници в утробата му наистина стряскат с реализма, който не се постига с изкуствен интелект. А за пренасянето по планинските терени на близо 180-килограмовата конструкция, нужна на операторите и звукарите, използват хеликоптер. Камерите на Оскаровия оператор Хойте ван Хойтема се въртят 91 дни в Мароко, Гърция, Италия, Исландия, Шотландия и във водния резервоар Falls Lake в Universal в Съединените щати. Бюджет – 250 милиона долара, изкарани още през първата седмица след премиерата. 600 000 метра IMAX филм. Дори Том Холанд, Спайдърмен в гигантски продукции на Marvel, се шашва на плажа в Мароко, където вижда гръцки войници, гръцки лодки, гръцко снаряжение… Нищо че черната броня на Агамемнон, в чиито образ е Бени Сафди, е сравнявана от доброжелатели с костюма на Батман. Музиката на шведа Людвиг Гьорансон буквално обсебва зрителите, напълно равностойна на драматургията.
Критиците са разделени – едните обявяват „Одисея“ за върхово постижение на Нолан, другите – за политкоректен холивудски образец. Вторите коментират, че либералният подход към Омир издава кинаджийския опортюнизъм на режисьора. От The New Yorker го обвиняват, че превръща древния епос в съвременна проза. Най-острите реакции са в САЩ, после от Гърция – Нолан трябвало да покани и техни хора в кастинга, и от Испания заради снимките в Западна Сахара, посочена като спорна територия. Преди няколко дни обаче премиерът на Гърция Кириакос Мицотакис поздрави Нолан и благодари за приноса му към популяризирането на древногръцката култура по света. Особено комично звучи Илон Мъск, призоваващ към „спазването“ на Омировия оригинал. Но както всеки певец в древността е предлагал на публиката доукрасената си версия на Омировия разказ – никога не записван в онези епохи, така Кристофър Нолан има право на авторска трактовка върху вечните митове. Защото е способен да разтърси и най-безразличните зрители. В 76 страници от сценария на „Дюнкерк“ почти няма диалог, а голяма част от „Опенхаймер“ е в черно-бяло, което не му попречи на спечели един милиард долара и седем Оскара и без „равнопоставеност и приобщаване“ на негри и джендъри. Няма друг като Нолан, който започва снимките по график и ги приключва седмица предварително.
Актьорите в „Одисея“ са като по учебник. Едва ли някой се съмнява, че постижението на Ан Хатауей през 2026 г. е Пенелопа, а не Андреа в посредственото продължение на „Дяволът носи Прада“. Умната царица, която крие съпружеската си ярост зад изящество, се появява само няколко пъти, но е ярка в присъствието си. Том Холанд успява да се измъкне от образа на Спайдърмен, ангажирал го през последните десетина години. Той дори провежда твърде „неудобен разговор“ с продуцентите на сагата за Човека-паяк, тъй като датите на следващите им снимки съвпадат с тези на „Одисея“. Но Том Ротман, шефът на Sony Pictures, бързо изчислява, че премиерата на „Одисея“ е преди тази на поредния екшън от франчайза и Sony само може да има полза от Телемах на Том Холанд при Нолан. Робърт Патинсън е от малкото, които искат да прочетат Омир, преди да се превъплъти в гадния и алчен жених Антиной. Нолан споделя, че е супер изненадан от звездата на „Здрач“. Зендая е Атина, докато останалите повелители на Олимп остават извън картината, въпреки че Зевс изпраща гръмотевиците си, а брат му Посейдон дава знак на бурите да пометат непокорните човеци. Шарлиз Терон е съблазнителката Калипсо. Джон Легуизамо е верният полусляп овчар Евмей. Вече дори е досадно да се споменава хипотезата, че Нолан е избрал Лупита Нионго за сестрите Елена и Клитемнестра и Елиът Пейдж за войника Синон, за да изпълни квотата за афроамериканци и транссексуални. Саманта Мортън е изключителна като ненавиждащата мъжете магьосница Цирцея – Оскарът за поддържаща роля ще е за нея. Сцената, в която тя превръща войниците на Одисей в свине, а после той я убеждава да им върне човешкия облик, е най-добре измислената и зловеща във филма. Само интелектуалец като Нолан може да вгради няколко философски пласта в на пръв поглед отвратителната случка.
Учените датират „Одисея“ някъде между 750 и 650 г. преди новата ера. Първото печатно издание на гръцки език е публикувано през 1488 г. През следващите векове епосът остава от най-анализираните. В киното нахлува през 1911 година с нямата лента на Джузепе де Лигуоро. „Одисей“ от 1954 г. е с Кърк Дъглас, „Погледът на Одисей“ от 1995-а е от най-интересните творби на световно признатия грък Тео Ангелопулос, а комедията „О, братко, къде си?“ (2000) е характерна пародия за стила на Джоел и Итън Коен. Самият Нолан определя своя филм като „невероятна приключенска история“, в която показва на зрителите античността без традиционните номера.
Истината е, че Кристофър Нолан е режисьорът, кадърен да върне голямото кино към живот. „Възползвам се от всяка възможност, която преди мен не е предоставена на никой друг“, признава той. Подушва я и след глобалния успех на „Опенхаймер“. Но е убеден, че филмите му ще устоят на технологичната агресия, тъй като феновете гледат доста скептично на нашумелите дигитални трикове. Няма нито един провал в кариерата си. Нито откровено лош филм, нито сринал се бокс офис. „Ако обичате киното, ако обичате Холивуд и неговата история, разбирате дълбоко в себе си, че публиката иска нещо ново, което дори не може да назове. Оказва се, че единственото сигурно, на което можеш да заложиш, е най-несигурното. Това е парадоксът. Но трябва да рискуваш всичко“, категоричен е Нолан, без значение дали го приемат като безразсъден авантюрист или класически традиционалист. В шеметната си творба за хора, великани и морални терзания той постига хармония между визуалното пиршество и вечните теми за любовта, свободата, смелостта, лоялността, стремежа към недостижимото. Одисей тръгва към слънцето заедно с Пенелопа и не крие, че се надява на опрощение във времето. „Времето е двигателят в живота ни. С него се борим, то ни тормози. Същата е дилемата и със семейството. Искаш да си с най-близките си хора, но и да се осъществяваш и да се доказваш извън дома“, споделя Нолан амбициите на Одисей. И обещава, че следващият му филм ще е хорър – идеята се завъртяла в главата му покрай изядените от Полифем войници.
Мат Деймън: Като новороден християнин съм
Гримьорите с часове заличават татуировките му – имената на любимите му жени
Мат Деймън, който е в центъра на почти тричасовия кино спектакъл, неведнъж вече сподели пред медиите, че до тук Одисей е ролята на живота му. Майсторски втъква трагиката в образа, като същевременно задържа вниманието на зрителите между изумително мащабните екшън сцени. Неговият Одисей носи войната в душата и тялото си. Отдавна не е изобретателният, обаятелен „хитроумен воин“ на Омир, който измисля решаващия ход в десетгодишната обсада на Троя. Измамата, която осигурява победата на гърците, го съсипва. Той е като Опенхаймер – блестящият му ум създава оръжие, което променя историята и го оставя сам срещу последиците от собствените му възможности. Мат Деймън вае изтощения Одисей, обсебен от бляна по дома. Десетгодишното му плаване към Итака е постоянна борба с пост военните травми и стрес – както от кошмарния спомен от превземането на Троя, така и от плена при нимфата Калипсо. Актьорът владее нюансите и противоречията, духа и уязвимостта на героя. Търпи ледени дъждове, силни ветрове, водни оръдия, дълги преходи, пясъчни бури. Определя работата като най-тежката в кариерата си и я сравнява с експедиция. „Най-големият ми страх беше от контузия“, призна наскоро Мат Деймън в „Шоуто на Дан Патрик“. И припомни, че Кристофър Нолан го е предупредил – ще е много много мъчително. „Всеки знае, че при изкачването на планината няма проблем, докато слизането е по-трудно. Особено когато е тъмно и няма как хеликоптер да те свали. Изкълчиш ли си крака, край – снимките спират.“ Затрудненията обаче идват най-вече с татуировките, врагове на всеки исторически филм и гаранция за часове грим, който обаче е безпомощен пред природните стихии. Оказва се, че Деймън е изписал върху кожата си имената на дъщерите си – Алексия, Изабела, Джия и Стела, барабар с това на майка им Лусиана. Когато Нолан шеговито възкликва „И ти ли?“, актьорът му обяснява: „Мислех, че дните на голите ми бицепси останаха в миналото“. Нолан, с когото са връстници – родени са през 1970, му отговаря: „Те сега започват“.
Според Нолан няма кой по-сполучливо от Мат Деймън да привлече съчувствието на публиката към страдащия Одисей въпреки супермъжкарското му присъствие. Режисьорът сякаш събира предишните образи на актьора – от „Добрият Уил Хънтинг“ и „Талантливият мистър Рипли“, през „Марсианецът“ до Джейсън Борн и Карол Шелби от „Форд срещу Ферари“. „Всеки от нас можеше да снима много по-лесен филм от „Одисей“ и за повече пари, но бяхме с Крис“, отбелязва Деймън. И добавя: „Всичко беше ясно от самия сценарий. Нямаше тайни. Одисей е здраво омотан с въжетата за мачтата, за да не се подаде на сирените и изпитва шибана екзистенциална криза. Трябваше да го направя в открития океан, завързан за истинска мачта в истинската лодка. Нямаше как да не се случи. Знаех, че това е последният шанс, който някога ще имам за нещо подобно. Знам накъде отива несигурният ни и доста безмилостен бизнес. Не мисля, че още дълго ще се снима по този начин. Преди 30 години чух Стивън Спилбърг да казва, че „Лорънс Арабски“ не може да бъде сниман отново, защото би било твърде скъпо. Има само няколко души, които могат да монтират сега мега продукция като „Одисея“. Одисеята беше нещо, което обичах всеки от тези 90 дни. И най-смешното е, че всички неща, които може би са ми били трудни в по-ранен момент от живота ми, сега бяха нормални – да съм мокър и да ми е студено не беше проблем. Бях щастлив да го преживея, макар и като временен дар. Беше странно. Ето защо звуча като новороден християнин. Това е чувство, което дълго съм търсил и най-накрая съм изпитал“, коментира Мат Деймън пред GQ.
Албена Атанасова