Нада НЕШЕВА
Остават броени дни до края на изложбата „Картина извън картината“ на Иван Вукадинов в СГХГ. Това беше не просто събитието на годината, а събитието на много години назад, в които се надявахме да срещнем тези оригинали. За голямо съжаление, може да остане и събитието за години напред, в които ще гледаме картините само на репродукции в каталога, който изложбата оставя след себе си…
Големият германски философ Валтер Бенямин казва, че дори в най-съвършената репродукция липсва едно нещо – аурата на произведението на изкуството. Дори най-качественият каталог няма да ни накара да почувстваме какво означава да стоим пред тези потрепващи пространства в единствен дълбок цвят, наслоен с тонове и полутонове, които окото открива след продължително гледане. Никога повече няма да потънем в тази синя дълбочина, нито да видим светлината, която идва не от контрасти или нарисувани сенки, а буквално извира от яркостта на пигмента и вероятно от восъка, с който е смесен. Вукадинов, за разлика от повечето художници, правеше сам боите си, запазвайки бистротата и на чистия пигмент, смесвайки го с различни съставки, постигайки неописуеми и най-вече невъзможни за снимане ефекти. Дълбочината е резултат от продължително наслояване на различни цветове – подложки, които не виждаме, но чието присъствие противодейства на оптичния навик. Този оптичен навик, с който аурата е неразривно свързана, защото според Бенямин хората от всяко време и всяка епоха имат свое сетивно възприятие. Вукадинов обаче имаше сложни и загадъчни отношения с времето:
В някои картини ни се струва, че слоевете боя са започнали да се излющват и оттам се подават различни цветни подложки или текстури – също както влиянието на времето върху творбите на старите майстори или иконите. Някои от тях, например по-грапавите повърхности, забавят окото и го карат да прекарва повече време там, докато през други буквално прелита. Тези ефекти сякаш заплашват да заличат най-горния образ, но в действителност задвижат нови визуални течения, разкриват други композиционни възможности и ни позволяват да погледнем назад в миналото. Картините му, при цялата лаконичност на образите в тях, всъщност предлагат удивително разнообразие от визуални въздействия, които карат ретината да сменя регистрите си, докато стане свръхчувствителна. По този начин, съживявайки повърхността на канавата, Вукадинов сякаш съживява миналото и то вече не е мъртва материя. Картините сякаш принадлежат на много епохи и много сетивности. Човек може да си помисли, че самото време ги е създало, излющвайки слоеве, напуквайки повърхности, добавяйки патина и прах. Но времето рядко постига красиви, потрепващи текстури от единствен цвят, където някъде в ъгъла е останала неправилна форма, разположена с точност и замах, които само големият артист притежава. Може би ако времето беше художник, ако можеше да композира и да подбира, да разполага и подрежда цветове и петна, би създало тази свръхсетивна живопис, принадлежаща на много епохи.
След броени дни ние и нашите сетива ще трябва да се сбогуваме с всички тези усещания, които нито една репродукция и каталог не могат да предизвикат. Повечето от най-влиятелните произведения вероятно ще заминат към наследниците му в Америка. А държавата, в лицето на своите институции, не направи и най-малък опит да запази собственото си визуално богатство. Не знам какво направи и Националната галерия с милионите за откупки, получени в наследство, които стиска със селска свидливост. Приживе Вукадинов отказваше да показва своите работи в България. Изглежда е бил напълно прав, след като нито една държавна глава не потрепна пред неговото изкуство. И след като и ние като зрители не направихме нищо, освен да ахкаме, охкаме и да се преструваме, че ни пука.
Можем само да благодарим на организаторите на тази изложба, на Софийската градска художествена галерия за краткото време, в което ни дадоха всичкото време на света.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg