Олег Ковачев е сред емблематичните лица в българското кино. Като актьор има само десетина роли – дебютира на 10 години в „Рицар без броня“ на Борислав Шаралиев, в който участва Апостол Карамитев. Има награди от два световни фестивала – Венеция през 1966 и Москва през 1967 г. Завършва операторско майсторство във ВИТИЗ – в класа на Атанас Тасев, който го снима в „Рицар без броня“. Като сценарист, режисьор и оператор подписва 70 продукции. Работи в Киноцентъра, в Студията за научнопопулярни и документални филми „Време“, в БНТ.
Сред най-интересните му творби са документалните разкази за някои от най-големите ни актьори – „Незавършен разговор с Калата“, с когото са заедно в „Най-дългата нощ“ на Въло Радев, „Спомен за Гришата“, на когото партнира в „На всеки километър“, „Най-добрият човек, когото познавам“ и „Трите смъртни гряха“ на Любомир Шарланджиев. Снима портрети на артисти, за които е сигурен, че трябва да останат в паметта – Георги Парцалев („Досието на смеха“ ), Георги Мамалев („С усмивка в живота“), Коста Цонев („На Коста с обич“), Захари Жандов („Бай Захари“), Братя Мормареви („Таралежите с бодли“).
Олег Ковачев успя да спаси от изчезване кинотеатър „Влайкова“, построен с дарения на Мария Влайкова и нейния съпруг, писателя Тодор Влайков. Съживи и читалището към него, „Антон Страшимиров 1926“, създаде детското арт студио „Малки таланти ОК“, написа „Седем детски пиеси“, които постави с деца. Наскоро известният кинаджия празнува 70 години.
– Във фокуса на документалните ви продукции са най-болезнените теми за нацията – от трагедиите на великите мъже от Възраждането, през загубата на изконните наши земи, до подменения преход. Какво разбрахте за българския характер, докато се ровехте в документи и архиви, господин Ковачев?
– Българинът смята, че всичко започва от днес и от него. Българинът не уважава успелите си сънародници. Той иска някой друг да се бори за правата му, за свободата му и за бъдещето на децата му. Страшно е, че войводите, тръгнали да освобождават България, срещат залостени порти, откъдето минат. „Потерята идва, платете ми агнетата, дето ви ги опекох!“, простичко моли овчарят и хуква да се скрие, стискайки парите в шепа. Това е манталитетът на обикновения човек. И сега е така. „Аз да си трая, пък дано нещо стане, че да се оправим.“ Колегите на Коста Цонев му се подигравали, че спазва режим, че идва пръв на репетиция, че си знае перфектно текста. Вместо да му подражават. Преди много години баща ми, Христо Ковачев, представи за одобрение сценарий за документален филм. Но не за герои, не за победители, а за предателите в българската история. От Манастър до наши дни. Познайте дали го отхвърлиха? Защото „за това ли трябва да разказваме на младите хора?“
– В „Киното срещу властта“ разказвате как и защо са спирани игрални филми през соца. Има ли днес политически натиск в седмото изкуство?
– При социализма цензурата започваше още от съставянето на екипа. При сценаристи и режисьори, от които можеше да се очаква филм без съобразяване с линията на партията, се изпращаха хора, които да докладват как вървят снимките и дали в тях има нещо, което ще създава проблеми. След завършването на филма имаше художествен съвет. После – минисъвет с хора от министерства и Държавна сигурност. За да спасят филма си и за да не бъде той спрян, някои автори сами премахваха кадри и епизоди, предпазвайки се от неприятности за сметка на искреността във филма. Така се появи страшната автоцензура. И все пак, и въпреки всичко някои от тях успяваха да прокарат двусмислени текстове, които предизвикваха размисъл или смях в кинозалите. Успяваха да направят и критичен филм. Сега е друго – всичко можеш да кажеш, да покажеш, обаче първо трябва да намериш пари за заснемане на филма. А това е трудно. Сега има финансова цензура и тя предшества филма. Не като преди, днес никой не спира филма, след като вече е произведен.
– Какви според вас са проблемите в съвременното ни кино?
– Липсват добри сценарии, а те са основата. Ако сценарият е слаб, каквото и да направи режисьорът, филмът също ще е слаб. Има хора с добри идеи, но не всеки може да превърне идеята си в качествен сюжет. А и разпределението на държавните пари за кино отдавна е опорочено от некоректни анкетни карти, които членовете на комисия попълват, оценявайки проектите. Там се дават точки за класиране по несправедлив, според мен, начин. И така не винаги парите отиват при добрите проекти.
– Бяхте сред малкото професионалисти, които споделиха публично, че в кино хита за Гунди отсъства автентичният образ на Георги Аспарухов. Защо през годините и след документалната ви лента за гениалния футболист не направихте игрален филм за него?
– През 2002 година с няколко приятели се събрахме в една бирария с идеята да направим игрален филм за Георги Аспарухов. Започнахме разпален разговор. Откъде ще намерим пари, кой ще ни даде камера, монтажен компютър… И изведнъж някой попита: „Кой ще изиграе Гунди?“. И млъкнахме. Мислихме, мислихме, изпихме още по бира и разбрахме, че няма кой. Особено ако го вкараме на терена, където да се прави, че играе футбол. Щеше да стане смешен. И така сменихме идеята – създадохме документалния „Балада за Гунди“. Филмът на моите приятели Иван и Андрей е най-професионално направеният български филм. По холивудски маниер. От кастинга, през първия снимачен ден до премиерата – голяма рекламна кампания. Всичко по правилата. Много пари и много реклама. Само че Георги Аспарухов го няма. Всички, с които съм разговарял, са го описвали като добър, скромен, срамежлив и мълчалив човек. Нищо общо с образа от екрана. А и тази простотия с Държавна сигурност, дето се мъчи да го вербува… Зрителите излизаха от филма и плачеха: „Ето, доказа се, ДС е убила Гунди!“. Не е честно така! Но това е положението – игрален филм, може да се измислят сюжети и герои.
– Наскоро се вдигна шум около излъчването на „На всеки километър“ по „България Он Еър“, като шумът не беше свързан с перфектните актьори, а с посвещението „На БКП“ от първите 13 серии – какви са спомените ви от снимките, какви бяха разговорите около камерите?
– Беше много интересно. Гърмяха пушки, стражари и кучета ме гонеха в коритото на Перловска река. Катерих се по покриви, скачах от тях. Убиха ме и умрях в прегръдката на Стефан Данаилов. Гримьорът се ядосваше, че раната на гърба ми не се вижда добре на екрана. После, когато сериите се излъчваха, София опустяваше, всички бяха пред телевизорите. Разбира се, филмът е остарял с 55 години – като авторски похвати и като нравствени послания. Мисля си, че ако у нас беше победила демокрацията, бяха огласени доносниците и не съществуваха популистки партии с руски уклон, това на кого е посветен филмът, нямаше да се приеме толкова остро. Сега едни критикуват онова време, други го славят. Ние, които живяхме тогава, знаем какво беше. И който казва, че се е живяло по-добре от днес, е или финансово зависим или ментално недоразвит.
– Какво научихте от големите кинаджии за занаята – от собствения ви баща, Христо Ковачев, от Шаралиев и Шарланджиев, от Въло Радев, от Коста Цонев…
– Късмет е дете да попадне в толкова талантлива компания и да се снима в качествени филми, които остават в историята и се гледат с интерес и до днес. От всички се научих на дисциплина, на търпение, защото снимането на филм е бавен процес. Поне тогава беше така. Да не се правят компромиси. Шаралиев беше самокритичен докрай. Шарланджиев бе добряк, но с железни принципи. Въло Радев проявяваше голямо внимание към детайла. А въпреки че бях гледал Коста Цонев в много филми и в спектакли на Телевизионния театър, го опознах години след като беше починал, правейки документалния филм за него. Смятах, че е високомерен, студен човек, а той се оказа земен, емоционален, добър мъж. Съжалявам, че не съм се срещнал с него приживе.
– Какво е да те режисира Невена Коканова в „Трите смъртни гряха“?
– Като започнахме снимки, Любомир Шарланджиев поръча да ме острижат почти до кожа. После ме прегърна и рече: „Искам ти да участваш във всеки мой филм, затова сега си с малка роля, но ще те има“. Аз го затапих: „А защо в „Спомен за близначката“ не ме взе?“. Той се сепна и каза само: „Айде де!“. Шарлето почина в адската жега във влака, в който снимахме. Невена Коканова трябваше да довърши „Трите смъртни гряха“. Беше съсипана от скръб. После ме режисира по време на озвучаването и не беше във възторг от мен. Добре че не станах артист. Трудна професия е.
– Разпознаваха ли ви клиентите, когато карахте фиатчето си като такси и бяхте продавач в плод-зеленчука на махалата?
– Винаги съм искал да работя за себе си, а не на заплата. Още при соца с приятели обмисляхме как да изкарваме пари. Бяхме решили да почистваме тавани и мазета безплатно, ако ни даваха хилядите буркани, които се пазеха в тях. Имаше пунктове, където ги приемаха по 4 стотинки на буркан. Но се отказахме, защото нямаше да си покрием разхода за гориво, а да ги мъкнем на ръка не ни се искаше. Та щом разрешиха частни таксита, веднага се включих с мъничката си кола и започнах да печеля. Тогава от Киноцентъра получавах 180 лева заплата, а за месец с Фиатчето изкарвах 800. Вярно че за бензин и ремонти отиваха доста, но все пак си бяха пари. Имаше клиенти, които ме гледаха със съжаление и пренебрежение. Един даже ме попита: „Как паднахте толкова ниско?“. Представяте ли си: аз работя, ама съм паднал ниско. Попитах го колко му е заплатата и му казах, че с таксито изкарвам тройно. Хора всякакви.
– Вие сте отколешен кадър на БНТ, попадали ли сте в капана на цензура във времето?
– В БНТ не са ме цензурирали. Разбира се, хора на високи постове са ми давали грешни съвети, но не съм имал проблеми с филмите си там. Сега преброих, че за 20 години в БНТ съм направил 47 филма. Някои станаха много добри. Цензурираха ме при социализма в Киноцентъра. Имаше разни ченгета, които с това се занимаваха – да сведат до автора исканията на разни неясни субекти. Имаше неприятни случаи – леки заплахи за бъдещето, ако не махна тези или онези кадри. Един път се съгласих, защото не беше толкова важно за въздействието на филма. Друг път отказах и добре, че шефът, който искаше да ме цензурира, беше сменен след седмица. Сега много хора се пишат герои със задна дата. Ама героите тогава бяха малко.
– Жив ли е още българският абсурд по Станислав Стратиев?
– Щастлив съм, че гледах негови пиеси в Сатирата. Няма как да се опише въздействието върху публиката, взривовете от смях и ръкопляскания по време на представлението. „Сако от велур“ и „Римска баня“ бяха съкровища за онова време. Опашки за билети до трамвая на площад „Славейков“! И за щастие, успях да направя филм за този огромен наш драматург и сценарист. За щастие, защото още по-добре опознах творчеството му. Изключителен майстор на тънката ирония, на двусмислените фрази. Изключителен. Още преди 10 ноември направих няколко филма за абсурдите на социализма. Мислех, че те са породени от времето, в което живеехме и като избухна демокрацията реших, че повече няма да има подобни неща. Да, ама не, както казваше Петко Бочаров. Абсурдите днес са още по-страшни. Погледнете политиците ни и повече не е нужно да говорим.
– Макар и рядко, но все още заставате пред камерата – колко роли сте отказал през годините?
– Аз нямам много роли. Но някои се запомниха, и то с добро. Преди месец отказах роля на убиец в телевизионен сериал. Щото съм имал невинно лице и зрителите нямало да се усъмнят в мен до края. Така Юлиан Вергов се опита да ме вербува, но аз усетих, че става дума за нещо като „Сладко отмъщение“ и отказах. Ще мина без славата на отрицателен герой!
– Над какво работите в момента?
– Преди дни завърших документален филм за Димитър Списаревски – „Войната на Спаич“. Ще излезе по екраните в средата на декември и мисля, че ще се хареса на зрителите. Той е герой, наказан със забвение при социализма, защото е „офицер фашист“. Сега също си траем за подвизите му, защото е таранирал американски самолет – траем си, за да не дразним приятелите отвъд океана. Българска работа. От няколко месеца започнах работа по филм за Мария и Тодор Влайкови, защото през 2026 стават сто години, откакто те строят и даряват на столичани кино „Влайкова“. Това семейство заслужава памет и се надявам да стане хубав филм.
– Научиха ли се софиянци от другите квартали да идват в кино „Влайкова“?
– Да, много съм доволен. Киното и читалището са кауза. Всички работим за нея. И успяваме – „Влайкова“ се възроди, съживи се, хората го обичат и помагат. Често чувам отчаян глас пред касата: „Е-е-е, от другия край на София идвам и няма билети!“. Но зрителите ни вече се научиха, че могат да си купят билети и онлайн. Тъжно е, че „Влайкова“ остана единственото квартално кино в столицата ни. Това още повече ни задължава да го пазим и развиваме за следващото му столетие.
Изпуска шанса да стане ученик на Апостол Карамитев
Влиза в казармата, когато той взема клас, скоро след това големият актьор си отива едва на 50 години
„Така и не успях да избягам от образа на малкия Ваньо от „Рицар без броня“. А вече и не искам. Този и следващите филми, в които участвах, ме срещнаха с творци, които иначе не бих познавал така отблизо. И насочиха живота ми по вълнуващ път. Артист, оператор, сценарист, драматург, режисьор. Написах много пиеси за деца, книга със спомени и разкази. Обаче не се взимам на сериозно, защото детето в мен ме следи отблизо и ми нашепва да не остарявам. Благодаря ти, Ваньо!“ Думите са на Олег Ковачев от своеобразните му мемоари „Сънища и срещи“. Една от най-вълнуващите срещи, разбира се, е именно с Апостол Карамитев в „Рицар без броня“.
След време, точно преди изпитите във ВИТИЗ, когато Олег Ковачев се готви да кандидатства актьорско майсторство, Карамитев му казва: „Отиваш войник. Сега вземам клас аз, като се върнеш след две години, ще вземе клас някой друг. Не е честно аз да му избирам студентите. След казармата кандидатствай, ще те приемем и ще бъдеш наш студент“.
За съжаление, Карамитев си отива скоро след това едва на 50 години. Олег никога няма да забрави как като войник в Елхово мете плаца през 1973 г. и по радиото съобщават ужасната вест за смъртта на Карамитев.
За 100 години от рождението на големия актьор в кино „Влайкова“ пускат осем филма, в които титанът на сцената и екрана играе главна роли. „Изкуството загуби много, а ние спечелихме една легенда“, казва лаконично Олег Ковачев.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg