Калин ТЕРЗИЙСКИ
Събуждаме се твърде рано – няма още шест часа, вчера е имало някакъв празник, имен ден на много хора, ние си казваме: О, днес нашето квартално магазинче (символ на упорития като плевел, смел, непокорен частен дребен бизнес!) ще отвори по-късно, защото собственикът, който си работи и като магазинер (и при него можеш да намериш и цейлонска канела, и скандинавска извара скир) явно е попийнал снощи и ще си отспи поне до осем. Така си казваме с жена ми и се засмиваме, защото хем ни е смешно, хем ни е драго, че един такъв трудолюбив пиянко, ако си отспива – позволява си го най-много до осем и след това поставя върлинестата си снага зад тезгяха и започва: „Добро утро, какво да бъде за вас?“.
Жена ми казва: „Искаш ли да отидем до големия хипермаркет, дето работи денонощно, на Цариградско? Ще е гот – рано сутрин, още преди хората да са станали!“.
Аз изпадам във възторг – винаги съм обичал ексцентрични неща, стига да не са опасни. Романтични, ексцентрични щуротии. Ходене на море през януари, да речем, или специално отиване до градче като Първомай, за да се гледа там кино.
„Но първо да хвърлим боклука!“ – казва жена ми.
Аз си казвам: вали дъжд, сега тя с нейните натрапливости, с нейните обсесии и компулсии, ще рече: дай да ги разпределим – хартиените в хартиения контейнер, пластмасовите – в пластмасовия, а стъклото – в оня с малката кръгла дупка, която подсказва, че хората не изхвърлят често венециански огледала, а най-вече провиращите през тесния отвор изпразнени бутилки от Ал Кохол.
Но когато заставаме пред трите контейнера за разделно събиране, тя започва да хвърля и картонените кутии, и разните пликове от амбалажна хартия в контейнера за пластмаса, а само бутилките – в „стъкления“ контейнер. Аз й правя кротка забележка, а тя казва: „Ама те ги събират заедно хартиите и пластмасите, само бутилките – отделно“. И аз се замислям, че в това има логика, защото стъклото все пак е ценна суровина и със сигурност може да се рециклира по-лесно от хартията и пластмасата. Помня, че пияндетата от кварталите все събираха бутилки да ги предават срещу стотинки за нови бутилки, само че пълни.
Докато изхвърляме „разделно“ боклука си в дъжда, жена ми казва, че в психиатрията, в която работи, има само един контейнер за стъкло, хартия и пластмаса и един – за органични отпадъци.
Вече в колата аз й казвам: „Всъщност какви органични отпадъци произвежда човек? Доколкото имам опит в боклукопроизводството, човек произвежда предимно тонове пластмасови и малко по-малко хартиени и стъклени боклуци, но какви пък органични? Може би изхвърляме пилешки ембриони, които сме използвали за атенюиране на вируси за ваксини? Или ампутирани крайници? Или собствените си екскременти?“. Тя се смее и казва: „Айде стига глупости!“.
Замислям се над казаните думи и в главата ми се оформя чудовищна картина – като Градината на удоволствията на Йеронимус Бош – но наобратно. Купища и купища боклуци, тонове, милиарди тонове, които всеки от нас е произвел и изхвърлил. И въобще не му пука.
Спомням си как видях на някакъв клип някаква част от течението Гълфстрийм – понесла отпадъците от пристанище, покрай което минава. Всъщност повърхността на великото топло течение представляваше „дебело“ около два-три метра бунище от всевъзможни отпадъци – потънали дополовина, други – издигнали се над другите като малки върхове. И този плаващ остров от величествен човешки боклук беше дълъг пет километра и широк два.
Казвам на жена ми: „И всичко това е всъщност едно ярко, ще го нарека „патогномонично“ явление – симптом на капитализма. На великия капитализъм, който така безкритично и силно желаем. Защото искаме много да консумираме и да консумираме много – и ако може въобще да не се движим, а всичко да се изсипва готово в пастите ни. Щастие!“.
След това тя кара, а аз мисля, но в главата ми продължава да се вие страховитият змей от боклук, плаващ в океана. И казвам: „Някъде гледах… нали напоследък гледам много неща за историята на Съветския съюз… някак интуитивно търся отговори в историята за изворите на Злото, случващо се сега… та някъде гледах, че в хранителната промишленост на Съюза до седемдесетте години в специални разфасовки със специални опаковки са били от 10 до 40% процента от продуктите. А за рекламни материали към тези опаковки – въобще не може и да се говори! Тоест – и ми се прищява да кажа, но не на жена ми, тя знае, а за тези, които ще прочетат сега това, че съм антикомунист от дете, при това – активен, и съм се борил, доколкото мога с комунистическата диктатура и остатъците й, особено с мръсните й, вонящи остатъци в културата, в литературата, – тоест при социализма… и то именно поради липса на реална конкуренция, поради липса на свободен пазар… и оттам – поради липса на високи технологии в леката промишленост… е имало нещо…хм-хм-хм… страх ме е да го кажа, но имало е нещо твърде положително! Просто не се е произвеждал толкова боклук!“, казвам аз в отговор на въпросителния поглед, който ми хвърля жена ми.
„И освен това… ох, клетите ние! – въздъхвам аз, – нашата омаяност и пълна заплененост от идеята за „Прогреса“ – всеки ден да има нещо ново, нещо „по-ефикасно“, нещо по-добре улесняващо живота ни и допринасящо за разгащения ни, инфантилен, просташки, затлъстяло-свински, глупав и алчен хедонизъм. Нов джиесем, нови приложения към джиесема, които да ни позволяват даже да не дишаме, а приложението да диша вместо нас. Изкуствен интелект, който да ни позволява да не се мъчим да мислим, а той да мисли вместо нас… и великото, още неизмислено приложение (но знае ли човек?!), приложението на телефоните за правене на деца само с едно кликване!
Идеята за Прогреса… за непрекъснатите промени (най-вече технологични) към нещо по-хубаво… е нова – от XVIII век – мания на Просвещението (но не и на Русо!), но е толкова съмнителна! – продължавам аз. – Виж – просто хората живеят по-дълго… за да пият по-дълго време лекарства, за да богатеят лекарствените компании. Но хората живеят и сега ужасно, с хиляди болести и ужасни страдания, и грохнали, и безсилни, изкуствено поддържащи угасналия си вече живот… и това не е заради „хуманизма на капитализма“, а заради Царица Печалба… Царица Парица… болният и дълго живеещ човек е идеалният консуматор!
И освен това ние – прогресивните, непрекъснато радващите се на нови и нови „улеснения и придобивки“, не правим нищо повече от това да създаваме все повече и повече боклук и да задушаваме, и да унищожаваме нашата земя.“
В този момент от хипермаркета едно момче извозва около половин тон опаковки и ги откарва нанякъде. Сигурно – право към Гълфстрийм
