Тома БИКОВ
През последните години темата за разбиването на картелите и стимулирането на конкуренцията се появява често в публичното пространство. Конкуренцията е представяна като абсолютното добро, а картелите като абсолютното зло. Имаме и Комисия за защита на конкуренцията, която на моменти бива представяна като неосъществена панацея за всички проблеми на икономиката. Последното, естествено, е силно преувеличено, но митът за това как една комисия може да свали цените и да увеличи доходите става все по-устойчив.
През последните години живеем с мисълта, че конкуренцията е единственото възможно състояние на една икономика, а оттам и на едно общество. И изпадаме в паника всеки път, когато започнем да подозираме, че конкуренцията е застрашена. Това обаче невинаги е било така. Напротив, в българския контекст конкуренцията е по-скоро ново, отколкото традиционно икономическо явление. Излишно е да казвам, че допреди 36 години, в рамките на социалистическата планова икономика, такава изобщо нямаше. Имаше социалистическо съревнование, което обаче имаше по-скоро фестивален, отколкото реален характер. Предприятия и колективи се състезаваха кой ще изпълни и преизпълни социалистическия петилетен план и победителите получаваха не материални, а символни награди като ордени, медали и грамоти. В тази среда икономиката е функционирала 45 години – повече, отколкото функционира в среда на конкуренция и пазарна икономика.
Митът, че преди 1944 година е имало някакъв реален капитализъм, основан на конкурентното начало, който е бил разрушен от социализма, е достатъчно устойчив, за да бъде опроверган лесно. Всъщност преди 1944 година има аграрна икономика, в която селското стопанство е с дял от 55–65 процента от икономиката, като в него са заети около 70 процента от населението. След държавно стимулиране на тенденция за индустриализация по германски модел през 30-те години на миналия век индустрията достига до около 20 процента от икономиката. Този процент обаче се формира на изключително ниска обща база. В България няма големи предприятия, а по-скоро цехови производства, като градското население е само около 30 процента. Трябва да се има предвид, че в тогавашната форма на селското стопанство трудно може да се говори за конкуренция, защото голяма част от него е предназначена за изхранване на самите производители. Те не се конкурират, а по-скоро взаимодействат помежду си. Въпреки механизацията и комасацията на земята по време на социализма тази тенденция за липса на конкуренция е продължена по идеологически причини в следващите 45 години. В този смисъл за някакъв вид конкуренция от Освобождението до 1989 година може да се говори само частично и в никакъв случай като за масова културна нагласа, както е във Великобритания и САЩ например.
Корените на културата, в която конкуренцията отсъства, обаче са още по-дълбоки. Те могат да се проследят през целия възрожденски период, когато еснафът е структуриран на картелен принцип и при него конкуренцията не само липсва, но и е забранена. В еснафа могат да членуват определен брой занаятчии, които са точно толкова, колкото са необходими за съответната общност. Работата се разпределя между тях по начин, който прави фалита невъзможен. Може би дългата традиция, в която липсва конкуренция, е и една от причините и до днес фалитът да се възприема като неестествено и дори позорно събитие, а не като органична част от икономическия процес. Там, където има конкуренция, има и фалити. По време на Възраждането фалити няма. Такива настъпват след Освобождението, когато тази лишена от конкурентно мислене ориенталска икономическа зона е подложена на унищожителен конкурентен натиск от страна на индустриализираните западни икономики. Тогава османските пазари, които са конструирани на същия неконкурентен принцип, се затварят бързо за българските занаятчийски стоки, а българският пазар остава беззащитно отворен към промишлените стоки на Запада. Това обаче не е израз на конкурентно мислене, а на стихия, която е връхлетяла българското пространство под формата на съдба.
Наред с дълбоката антиконкурентна вътрешна културна традиция има и още два антиконкурентни фактора в българската нагласа, които идват отвън. Това е германското, а след това и руското въздействие върху българското движение в историята. Макар и индустриална сила, Германия никога не е извеждала на преден план конкурентното начало. От средата на XIX до средата на ХХ век германската индустрия функционира под формата на картел, като различните производства по-скоро се допълват и взаимодействат, отколкото да се конкурират. Ако има конкуренция, то тя е за властта и нейните субекти са индустрията, от една страна, и банките, от друга. Този тип отношения изграждат икономическата основа на германския национализъм и протекционизъм, който не търпи вътрешна конкуренция, а се опитва да доминира върху финансовия капитализъм. Сблъсъкът между банките и индустрията е решен в полза на последната по време на националсоциализма, когато тази антиконкурентна форма доминира напълно германската икономика. За да заобиколят банките, вместо да теглят кредити, германските индустриалци се договарят помежду си за общи цени, а печалбите от високите цени реинвестират в нови производства, без да се нуждаят от кредити. На идеологическо ниво банките са обявени за грабители, а антисемитизмът се проявява точно навреме, за да обяви евреите за основни крепители на банковата система. Колкото и да звучи парадоксално дори и от днешна гледна точка, банките са съюзници по-скоро на потребителите, отколкото на производителите, защото тяхната цел е парите да бъдат скъпи, а стоките евтини. Целта на производителите е стоките да бъдат скъпи, а парите евтини, което, преведено на актуален език, се нарича инфлация. Липсата на конкурентна среда и подчиняването на банковата система обаче е и една от причините Германия да загуби икономическата надпревара първо с Великобритания, а след това и със САЩ, чиито икономики са структурирани изцяло на конкурентен принцип и от тях отпада всеки, който не е достатъчно ефективен, за да оцелее. Сходна е и съдбата на съветската икономика, която е другият значим външен фактор за българското икономическо развитие. Плановата икономика в същността си е картел, който не само не стимулира конкурентното начало, но дори го забранява. При нея, естествено, изобщо не може да се говори за банки и финансов капитализъм.
През последните 36 години България се намира в зоната на западното влияние, което от своя страна се доминира от американското икономическо мислене. На фона на дългата антиконкурентна традиция, която има нашето общество, това е огромна културна промяна. Това е тотален обрат в обществените отношения, който на подсъзнателно ниво се преживява като травма и се изразява чрез копнеж по онова социалистическо или предсоциалистическо минало, в което конкуренцията и състезателният характер на живота не са били основна движеща сила. Отпадналата стара нравственост на задружността и несъществуващото вече общо и патриархално живеене са митологизирани като отминало щастие на фона на борбата за печалба и усилията за конкурентоспособност. Днес, благодарение на конкуренцията, България се намира в най-високото ниво на икономическо развитие в своята история и отбелязва най-високия си стандарт на живот. От това обаче не произлиза нито обществено и лично щастие, нито масова обществена и лична удовлетвореност. Защото конкуренцията безспорно е икономически ефективна, но нейната рационална хладност и отчуждение нямат ангажимент да пораждат чувства като щастие и удовлетвореност. Тя, за разлика от картела, е индивидуална и самотна игра, чиято единствена цел е оцеляването и финансовата печалба. И ако в общества като британското и американското това е автентична и същностна тяхна културна изява, то тук конкурентното мислене е придобито отскоро и от втора ръка. Може би в тази разлика се крият както свръхочакванията, така и свръхразочарованията от пазарната икономика. А понятия като „спекула“ и „спекуланти“ са само напомняния за онези дълги и в същото време скорошни времена, в които конкуренцията не е съществувала като факт на действителността. Защото само при липса на реален пазар и конкуренция спекулата и спекулантите са възможни.