Явор ДАЧКОВ
Социалистическият окултизъм на Людмила Живкова бе пропит от претенция за сериозност.
Селяния с тюрбан. Колибарска диктатура, чиято еманципирана щерка търсеше свободата в гламавите учения на Блаватска и Рьорих, които в българската селско-богомилска почва родиха баба Ванга. Петричката врачка, както бе известна по соца.
В нея обитаваше бяс, който ѝ ломотеше някакви неща през устата за непознати на които познаваше, а Държавна сигурност контролираше процеса, защото всяка диктатура рано или късно затъва в окултизма. Дори и най-прогресивната.
Людмила Живкова се самоуби от сблъсъка си с това безсмислие и ужасяваща празнота. Когато търсиш дух, преследвайки демони, а те те заведат в нищото, свършваш така.
Ужасът от пустотата на внезапно угасналата светлина.
И комплексът от простотията на бащата, усилен от славата и блясъка на света, които властта на същия този баща ти е открила. Това е много типично за социалистическия блян, който започва да се срамува от произхода си и търси аристократизма когато вече е на власт и пролетарската революция е победила. Търси „духовност“ и „просветление“.
Ивайло Калушев от Петрохан, чийто баща от Държавна сигурност го е водил на уроци по хипноза при американка в Москва (какъв сюжет по Булгаков!) е в тази традиция на „просветление“, което приключва в пълен мрак. Той погуби и деца. Гръмна един 23 годишен млад мъж между очите и уби в главата петнадесетгодишно момче, застанало в молитвена поза в кемпер „Мерцедес“. После налапа дулото на своя пистолет и се самоуби. Почти по същото време, в което неговите трима последователи и приятели в хижата на Петрохан сложиха край на живота си със своите оръжия в ритуален жест на радикално скъсване с живота, защото бяха обсебени от демона, подчинил техния лама Ивайло.
„Аз съм ангел, аз съм демон, аз съм луд без причина
Аз съм двигателят, аз съм изкусителят, не следвам никого — аз водя
Нека те надъхам, надъхам,
нека те вдигна, аз ще, аз ще
Ще те накарам да се пристрастиш толкова силно,
че да останеш разтърсен.“
Това е превод от английския текст на българската песен, която се състезава на евровизия и която се казва „Бангаранга“.
Това е част от малоумния текст на малоумната песен за малоумната евровизия, която днес сме задължени да подкрепяме, защото меката диктатура на малоумния мейнстрийм ни задължава да го направим. И всички сме Дара.
Сонграйтърите ще ви кажат, че това е таргет и тренд, които ще спечелят евровизия.
За мен е шаманска мантра от опашката за сладоледите „Савини“ по петнайсет евро фунийката и соево кафе на „Оборище“. Нещо, което се върти в главата на умнокрасивите докато чакат да получат ново и по-добро качество на живота.
Бангаранга е думата, която ги описва и изчерпва.
И тя няма нищо общо с мен и моя свят. Нищо не ми говори и с нищо не ме задължава.
Така че не ми вменявайте задължение да подкрепям някакво молоумие, защото се е пръкнало от България.
И без това го правя цял живот.
Цял живот слушам и Лили Иванова. Бангарангата на вечното българско бездарие. А съм музикален човек и за мен тези неща са си истинско истезание.
Не е ясно с какво тази евроглупост е национално отличителна от другите глупости, избълвани в техностил на английски в този унифициран и профанизиран конкурс за маргинали на пола, в който всички „песни“, в които няма никаква музика и всъщност не са песни, а трансджендърска манифестация, та трябва да викаме за Дара, а не за Зарко или за Джорджина, но е все едно.
Лумпени с пера на дъгата. Пролетарии на гениталната повинност. До къде се докара лявото….
Това е отврат. Малоумен ентусиазъм от ѐкстази в тоалетната.
Не мога да повярвам, че хора с ума си се вдяват в тази нелепа естрадна манифестация на долнопробен кич, който все пак е сатанинска игра.
Естетиката на сатаната е кичозна и дори когато е изфинена, винаги прозира пошлост. А това тук си е директна простотия.
Знам, че е ретроградно да се пишат такива неща по такива гламави поводи, но това не значи, че не е вярно.
Започнах с окултизма на соца, защото инферналния кич на евровизията ми напомни за него.
Онова беше тежко и с дъх на сяра, а това е повърхностно и лековато с припеви за енергия и живот под които прозира самата смърт.
И двете са пълен потрес, кич, гламавост и ужасен ужас в същността си, която няма същност.
Ужасът е нищото.