Калин ТЕРЗИЙСКИ
Напоследък ми се случиха няколко съвсем независими и привидно нямащи нищо общо малки премеждия, или да ги наречем вълнения или дори просто – дребни случки. Някой не би им обърнал и капка внимание.
Казах – независими и нямащи нищо общо случки – и може би за разбързания и суетлив, ненаблюдателен наш съвременник това е така – но аз знам притчата на Буда за слепците, които пипали от разни страни един слон и този, който пипал хобота му, казвал: “О, това е дебела змия-боа!”, а този, който пипал крака му: “О, това е дебело дърво с грапава кора!”. А слонът си бил един и това били просто части от него – от едно цяло. Така и аз знам, че всички случки винаги са силно и дълбоко свързани в едно цяло!
И ето ги тях!
1. Седим си с баща ми и аз му разказвам за живота на Гоген. Сега препрочитам, след двайсет и пет години – отново, чудесната биографична книга на Анри Перюшо “Животът на Гоген”. Баща ми е слабичък като дете, защото е на 86 – но човек с по-борбен и смел дух аз никога не съм виждал. И така – вместо да ми се оплаква – той разговаря с мене за велики художници. И аз искам да му покажа “Хубавата Анджела” на Гоген – картина, която художникът е решил да подари на домакините си (тя представлява стилизиран портрет на домакинята), при които е живял в Понт Авен, Бретан – но те се обидили, казали, че картината е много грозна и я отказали категорично.
И аз намирам в интернет репродукция на “Хубавата Анджела” и я показвам на баща ми, той гледа с одобрение, макар че харесва реализма ала Репин или даже ала Айвазовски. Но кима одобрително с глава и казва “М, интересно е”. Той е инженер и гордо не разбира от изкуство, но е снизходителен към това, което не разбира. Ето какво става – затваря баща ми снимката на “Хубавата Анджела” и на дисплея лъсва гол женски задник в крупен мащаб, а върху него – положен еректирал мъжки полов орган. Ау! Извънредно неудобно ми става за миг и ми се ще да викна “татко, татенце, това е гнусна реклама, заливат ме с такива неща, не съм виновен!”. Баща ми само неволно се усмихва – съвсем незабележимо – но аз забелязвам. Той знае, че е реклама. Между нас винаги е царяло едно целомъдрено, нелицемерно, но някак благородно и чистоплътно отбягване на интимни и твърде интимни теми. Това си е лична, подчаршафна работа на всеки човек! И за нея се говори деликатно и само в най-краен случай. А сега – в моя телефон – блеснали като слънца над Гоби задници и червени като ташкентски дини членове! Защо, мили, скапан Интернете и ти еврейски, подъл, мил Фейсбуче, ме излагате така пред моя чист и целомъдрен, изпълнен с достойнство отец? А, дявол да ви вземе?!
2. На следващия ден – около средата на септември – аз влизам в една пицария на Графа и си поръчвам безкофеиново капучино. Целта ми е да се добера до тоалетната – заради простатата често трябва да притичвам до “Белия дом”. Поръчвам и веднага тичам към тоалетната. Облекчение и силно, краткотрайно щастие. Ха! А на стената на тоалетната (аз бях видял и по стените на пицарията едни доста майсторски, леко маниерни, но хубави картини) – едно неголямо, но много плътно, уверено и впечатляващо платно – очевидно от професионален художник, завършил Академията. Какво дириш тук, сред отходите, ти, хубава картинко?! Си казвам аз и се размислям – чудя се да плача или да се смея, да се възхитя или да се разпсувам?! Казвам си, благоразположено – просто художникът е приятел на собствениците и обича ексцентрични шеги. Кой ли не би искал картините му да се гледат в сублимните моменти, когато човек – с изцъклени очи – отдава с благодарност своите естествени торове на Майката Земя? Но си казвам – а може и собствениците просто да не са и намерили място и да са си казали: А няма ли да е готино да имаме и едно хубаво платно и в тоалетната? Ами – гот ще е! Винаги съм бил любител на ексцентричното, на епатажното и скандалното – но се размислих: Все пак – изкуство и тоалетни…(?) все пак може би има някои стари и консервативни възгледи, които не трябва да потъпкваме току така…
3. И на следващия ден един по-млад от мен господин, във фейсбук, ме попита учтиво: Можеш ли да нарисуваш портрет? По поръчка? И тутакси ми прати снимка – той с малката си дъщеричка. Аз се замислих малко: деца се рисуват извънредно трудно. А и родителите са капризни. Но се съгласих. И рисувах в този ден десет часа. После му пратих снимка на картината. Той каза: не, не се е получило!
Аз се оправдах, че съм рисувал това, което виждам на снимката. Той каза – пипни я малко! И аз направих недопустимото – започнах да поправям. И поправях още два часа под негова диктовка. Накрая той каза: Ще помисля. Аз измерих кръвното си – беше 165/95. След два часа той ми писа: Не се е получила, сори. Аз въздъхнах: бях изхабил платно за 30 лева и рамка за 35. Това за писател са съвсем сериозни пари. В България. Казах му: “Пускам я за продан” и той – небрежно и съвсем без вълнение – ми изпрати един син палец за потвърждение. Аз я пуснах за продан, уверен, че никой няма да купи – макар и хубав, алегорично звучащ (нарекох картината “Бащинство”) – портрет на непознати хора. А господинът-поръчител веднага я хареса с емотикон “сърчице”. Някак невинно-нагло.
И така – какво обединява според вас тези на вид нямащи нищо общо случки? Сега ще ви кажа: Дивият, незачитащ ни чест, ни чуждо, ни собствено достойнство, ни труд, ни всеотдайност, ни благородство, ни чистоплътно целомъдрие, ни изконното човешко благоприличие…
Консумеризъм!
Хората, братя мои, са вече мръсни, скапани клиенти, в това се превърнаха – и сега – на ви голи задници, на ви картини в клозети, на ви “Клиентът винаги е прав” и може да се гаври с продавача, ако ще и продавачът да не е продавач, а човек на изкуството! Просто – консуматори. Да ни пази Господ!
