Един от малкото истински интелектуалци у нас проф. Ивайло Знеполски си отиде от този свят на 83 години. Забележителен философ, културолог, изкуствовед, филмов критик и университетски преподавател, който бе личен приятел на някои от най-големите съвременни писатели и философи в света.
Проф. Знеполски бе човекът, заради който Умберто Еко дойде в България през 2004 година и изнесе забележителна лекция на дискусия в тогавашния хотел „Шератон“ на тема „Знаци, репрезентации, интерпретации – европейска културна идентичност около Умберто Еко“. Наименованието звучеше сложно, но залата се пръскаше по шевовете, а на първия ред седеше дори Татяна Лолова. По покана на Знеполски на срещата присъстваха куп други научни светила като Джани Ватимо, Жан-Марк Фери и Франсоа Растие.
Тогава проф. Знеполски ми помогна да направя първото интервю с Умберто Еко за България, тъй като бях негова студентка в специалността „История и теория на културата“ в Софийския университет. В лекциите си той коментираше философски и естетически проблеми на съвременното изкуство. Времето бе сложно – непосредствено след 10 ноември 1989 година, когато партиите се бореха за власт, а в политиката нахлуваха странни хора. Сменяха се лидерите по върховете на властта, надеждите за демокрация бяха завладели всички. На този фон проф. Знеполски говореше за сложни философски проблеми, цитираше автори, които до този момент никой у нас не бе чувал. За поколения студенти той се превърна в човека, който отвори вратите към западната научна мисъл, която до тогава бе напълно непозната у нас.
Внушаваше изключителен респект не само у студентите. Излъчването му бе на истински интелектуалец, който е погълнал философската мисъл на света. Прие дори предизвикателството да стане министър на културата по времето на Любен Беров и Ренета Инджова, но и неговият авторитет не помогна тази сфера да стане важна за държавата.
Академичната му кариера бе забележителна – беше преподаветел във философския факултет на СУ, гост-професор във Висшето училище по социални науки в Париж и в Университета „Монтескьо“ в Бордо.
Допреди няколко години го срещах редовно рано сутрин в квартал „Лозенец“, където живееше, да разхожда малко бяло куче. Разминаваше се с хора, които дори не подозираха, че виждат човек, от когото бе респектиран самият Умберто Еко. Не си спомням да е бил поканен дори в едно телевизионно студио да коментира какъвто и да е въпрос. Заслугите му към философската и естетическата мисъл в България бяха припомнени едва около новината за кончината му.
Това е тъжна метафора за времето, в което живеем.
