Неотдавнашни научни изследвания разкриха изумителна находка под ледената повърхност на Антарктида – доказателства за огромна речна система, датираща от епохата на еоцена преди около 44-34 милиона години. Това новаторско откритие, публикувано в Science Advances и Дир.бг, предлага забележителен прозорец към далечното минало на Земята и поставя под въпрос разбирането ни за историята на климата в Антарктика.
Ключът към това откритие се крие в сондажните ядра, извлечени от шелфа на море Амундсен в Западна Антарктида. Тези ядра съдържат седименти от два различни геоложки периода, всеки от които разказва уникална история за миналото на Антарктида. По-долните слоеве, датиращи от средата на периода креда преди около 85 милиона години, съдържат вкаменени останки, спори и прашец, свидетелстващи за екосистема на дъждовни гори с умерен климат – далеч от днешния замръзнал пейзаж.
Въпреки това горните седиментни слоеве от средния до късния еоцен са тези, които наистина са очаровали изследователите. Тези слоеве, съставени предимно от пясък, проявяват характеристиките на стратифицирана система от речни делти. Авторите на изследването предполагат, че този древен воден път е бил трансконтинентална река с дължина над 1500 км, водеща началото си от издигащите се Трансантарктически планини и вливаща се в днешното море Амундсен.
Подробният анализ на тези еоценски седименти, наречени „Поларстернски пясъчник“, разкрива интересни подробности за древната среда. Пясъчникът съдържа висок дял на глинестия минерал каолинит, което говори за интензивно химическо изветряне във водосборния басейн на реката. Това откритие първоначално озадачава изследователите, тъй като подобно изветряне обикновено се случва в тропически условия. Екипът обаче предполага, че каолинитът се е образувал чрез процес, наречен Moorverwitterung, при който киселинните води в блатистите среди разграждат фелдшпатовите минерали.
Изследователите използват различни аналитични техники, за да разкрият историята на речната система. Радиометричното датиране на циркон, рутил и апатитови зърна в пясъчника предостави важна информация за възрастта. Интересно е, че най-ранните дати от тези зърна определят максималната възраст на отлагане на пясъчника като среден еоцен, преди около 44 милиона години.
Анализът на биомаркерите в седиментите дава допълнителни данни за палеосредата. Наличието на специфични органични молекули показва сладководни условия и позволява на изследователите да оценят лятната температура на водата от около 18,7 градуса за средата на отлагане – значително по-топла от днешна Антарктида.
Данните за сеизмичното отражение от шелфа допълнително подкрепят съществуването на тази древна речна система. Данните разкриват модели в късноеоценската сеизмична единица, характерни за речни равнини и делта системи, като предоставят допълнителни доказателства за предложената речна мрежа.
Това откритие има значителни последици за разбирането ни за геоложката и климатичната еволюция на Антарктида. То подсказва, че голяма част от Западна Антарктида е била над морското равнище през еоцена, но с нисък топографски релеф и надморска височина, които са възпрепятствали широкото образуване на ледени покривки. Това рязко контрастира със сегашния ландшафт, където големи територии от Западна Антарктида са под морското равнище.
Проучването хвърля светлина и върху тектонската история на региона. Изследователите предполагат, че еоценът бележи преход от дълъг период на тектонски покой към реактивиране на Западната антарктическа рифтова система. Тази тектонска активност съвпада с началото на вулканична дейност, издигането на Трансантарктическите планини и подновената седиментация в условията на умерен климат.
Тъй като сме изправени пред настоящите климатични предизвикателства, този поглед към миналото на Земята предлага ценна перспектива. Той подчертава динамичния характер на климатичната система на нашата планета и потенциала за драматични промени в околната среда в геоложки мащаб. Откриването на тази древна речна система не само пренаписва разбирането ни за миналото на Антарктида, но и предоставя важни данни за специалистите по моделиране на климата, които се опитват да предвидят бъдещите промени.
Едно друго чудо на Антарктида. Планината Еребус, извисяваща се на 3794 метра на остров Рос в Антарктида, е не само забележителна част от ледения континент, но и един от най-активните вулкани на Земята. От 1972 г. насам той е в състояние на непрекъснато изригване, което предлага на учените уникален прозорец към вулканичната дейност.
Въпреки това, освен постоянните си изригвания, Еребус има една забележителна характеристика: той изпуска малки частици злато в антарктическата атмосфера. Еребус е вторият по големина вулкан в Антарктида, известен с постоянната си активност и трайното си езеро от лава
Изследванията показват, че планината Еребус отделя ежедневно около 80 грама (2,82 унции) злато на стойност около 6 000 долара. Тези златни частици са невероятно малки, с размери до 60 микрометра – по-малки от ширината на човешки косъм. Поради миниатюрния си размер те могат да бъдат отнесени от ветровете на разстояние до 1000 км от кратера на вулкана. Въпреки че златни пари са откривани и в други вулкани, Еребус е първият, в който учените са документирали прехода от пари към твърди златни частици.
Докато учените продължават да разкриват тайни под антарктическия лед, всяко откритие помага да се сглоби историята на нашата планета, предлагайки прозрения, които могат да бъдат от решаващо значение за справяне с бъдещите екологични предизвикателства.