На 14 години Михаил Христов е ударен от волтова дъга с напрежение 20 000 волта, която се отделя от трансформатор. По чудо оцелява, но ръцете му са ампутирани. Той обаче не се отказва от живота. Благодарение на Стела Енева се насочва към спорта и днес е трикратен световен и два пъти вицеевропейски шампион на скок на дължина. На 6 декември пък е премиерата на филма „Без крила“, създаден от Ники Илиев и Башар Рахал, посветен на неговата история.
– Михаил, как се роди идеята за филма „Без крила“?
– С Башар Рахал се познаваме от дълги години и той е разказал на Ники Илиев моята история и му предложил да направят филм за мен. Срещнахме се и след като ми обясни концепцията, директно му казах: да – животът ме е научил да не отказвам добрите предложения. За мен е голям комплимент да направите игрален филм с Наум Шопов по моята история. От въпросната среща до първите снимки минаха около 6 месеца, а до реализирането на проекта – малко повече от година и половина.
– Наум Шопов лесно ли се преобрази във вашия персонаж?
– Още в самото начало се разбрахме с него, той е страхотен човек и актьор. На моменти ме имитира напълно. Любопитното е, че преди първата му тренировка го предупредих да внимава да не се контузи, защото скокът на дължина е трудна дисциплина. И той наистина се контузи още тогава. За щастие, травмата отмина бързо.
– А снимките как преминаха? Вие също участвате във филма.
– Снимахме на няколко места в България, а също и в Дубай. Има сцени, в които дублирам Наум, а освен това играя италиански състезател. Екипът беше изключително подготвен и всичко се случваше много естествено. Между другото, аз също получих контузия на снимките по време на скок. За около месец се оправих, но беше странно, защото за близо 10-годишната ми кариера като професионален спортист не съм имал никакви сериозни контузии, но на снимките на филма получих травма.
– Какво беше за вас отново да преминете през всички трудни моменти, докато работите по филма?
– Не тая лоши чувства към абсолютно никого и приемам нещата такива, каквито са. Има старо философско течение – стоицизъм, което утвърждава идеята да не определяме нещата нито като лоши, нито като добри, а просто да приемаме, че са се случили. Нямам никакъв проблем с това, че съм претърпял инцидент и съм загубил двете си ръце. Включително в сънищата ми се сънувам с ръце.
– Спортните ви постижения са наистина впечатляващи. Как леката атлетика промени живота ви?
– Преди да започна да се занимавам с лека атлетика, се притеснявах от факта, че нямам ръце. Наложи ми се да го приема, защото на състезанията трябва да съм само с една протеза, тъй като другата ми пречи. Осъзнах, че това, че нямам ръце, не ми пречи да съм свободен млад човек, който следва мечтите си. Преди ми се е случвало да се съмнявам в себе си, но благодарение на спорта станах и по-комуникативен.
– А първата тренировка помните ли я?
– Помня я много добре. Беше с първия ми треньор Георги Недев на националния стадион. Но когато човек не е подготвен, понякога се контузва, както се случи и с Наум. И аз тогава също получих контузия, заради която близо месец куцах с единия крак. Обаче не спрях с тренировките. След това започнах да тренирам със Стефан Стойков, който е рекордьор по хвърляне на копие. Но все пак това е различна дисциплина от скок на дължина. Реших да потърся друг треньор и така стигнах до Петър Дачев. Той всъщност прекрати спортната си кариера, за да ме направи трикратен световен шампион и два пъти вицеевропейски.
– От всички постижения има ли такова, което ви е най-ценно?
– Нито една от титлите или рекордите не ми е толкова важна, колкото това, че си бях поставил за цел да победя здрави състезатели и го постигнах. На два турнира – в Пловдив и в Бургас, завърших първи и трети. И отделно на студентско първенство на дисциплината 100 метра бягане победих здрави състезатели. Тези постижения са безценното, което ми е останало от спорта.
– Казахте, че не сте получавали сериозни травми, но на едно състезание пукате ребро. Как се случи?
– Това не е кой знае колко сериозна контузия. Получих я на първото ми професионално състезание, на световното за младежи в Дубай. Между другото, трябваше да съм четири пъти световен шампион, но имаше период, в който обединяваха различни групи състезатели с различни увреждания. Но при това обединяване състезателите с по-голямо увреждане получават бонус точки. И всъщност щях да имам 4 световни титли, но заради тези правила не се случи. Световният шампион Христо Марков ми е казвал, че ако бях с две здрави ръце, щях да мога съвсем спокойно да скоча и 8 метра, което означава, че влизам в световната ранглиста на здравите. Сега вече не се състезавам, а тренирам деца. Искам да им предам моите знания и тези, които съм научил от моя треньор Петър Дачев.
– Инцидентът, който претърпявате, се случва в трудна възраст – на 14 години. Кой ви вдъхна тогава надежда?
– Имах няколко приятели, защото от малък не се интересувах от дискотеки и купони. Прекарвах време на село при баба ми и много обичах да чета книги. Понякога ми беше по-интересно да чета, отколкото да играя навън. От първи до 12-и клас всеки срок съм завършвал с успех над 5,50.
– Значи инцидентът не е успял да прекърши желанието да се развивате.
– Целеустремен съм. Гледам това, което съм решил да направя, да го сбъдна. Но невинаги и на всяка цена. Голяма мечта ми беше да си купя пистов мотор и преди половин година ми донесоха третия в България електрически пистов мотор. Но вече съм женен мъж и прецених, че не е безопасно да го управлявам, въпреки че съм го карал преди, карал съм и АТВ-та. Това е рисково хоби, 20% от пациентите ми са загубили крайник след инцидент с мотор и е по-добре да си карам кола. Така че най-вероятно ще продам мотора си с благотворителна цел.
– Съвсем спокойно извършвате всякакви ежедневни дейности, включително и шофиране, така ли?
– Да. Дори съпругата ми се изненадва понякога. Наскоро ме пита не ме ли е страх да работя с опасни режещи инструменти. Казах й, че няма какво да ми се случи – най-много да ми отреже ръката, а аз вече нямам ръце (смее се). Вижте, на мен не ми пречи тази загуба, преодолял съм я и се шегувам с нея. Между другото, докато бях депутат, направихме промяна в закона да не се използва думата инвалид, а хора с увреждания. Познавам изключително много хора, които са в моето положение, даже и по-тежко, и те са абсолютно трудоспособни. Човекът е най-адаптивното същество на земята.
– А в началото така ли мислехте?
– Още докато бях в болницата, трябваше да реша как искам да ми се развие животът. Единият вариант беше да бъда човек с увреждане, който взима пенсия и не прави абсолютно нищо. Другата опция беше да си взема живота в ръце и да изпълня всяка цел. Истината е, че най-трудно ми беше да се науча да си обувам чорапите. Докато бях народен представител, един-единствен път тръгнах да си слагам вратовръзка и щях да се удуша. Ето това не мога да правя само, а и не искам. Израснал съм в позитивна среда и благодаря на семейството ми, че ме научи да поздравявам хората и да благодаря.
– Има ли виновен за този ваш инцидент?
– Самата конструкция беше необезопасена и неработеща. Има виновен, но… Знаете ли, най-важното нещо, с което човек може да се доближи до Господ, е да прости. Конструкцията се изпари буквално за 24 часа след инцидента. Но ако нея я нямаше, ако не се беше случило това, аз нямаше да водя този разговор с вас. Може би животът ми щеше да тръгне в друга посока. Убеден съм, че всичко се случва с причина. Господ ни изпраща толкова, колкото можем да понесем. Щастлив човек съм – имам съпруга, гледаме заедно нейната дъщеря, тренирам деца, забавляваме се. Няма от какво да се оплача!
– Така ли мотивирате и хората, които идват при вас със загубен крайник?
– Хубавото е, че те ме чувстват по-близък, защото разбирам през какво преминават. Освен че съм протезист, съм и психолог за тях и им давам подкрепа.
– Доволен ли сте от работата си като депутат?
– Да, доволен съм, но да уточня, че бях гражданска квота, а не партийно обвързан. Парламентарната ни група имаше два законопроекта, приети с пълно мнозинство, които реално бяха мои. Разбран човек съм, в парламента общувах и с колегите от другите парламентарни групи.
– А защо се отказахте?
– Заради атмосферата в моята парламентарна група. Не ми беше приятно да общувам с токсични хора, а ми се налагаше.
– Съвсем наскоро се оженихте. Мислите ли за деца?
– Работим по въпроса! Със съпругата ми се познаваме от много отдавна, но сега се случиха нещата помежду ни. За всяко нещо има време. Искам да помоля за нещо – едно послание от мен към нея:
„Божидара, обичам те!“
От Михаил!
Ивет САВОВА
