„Десет дни в лудницата“ е озаглавена поредицата на Нели Блай, с която тя се превръща в една от най-известните репортерки в Щатите. Заради упоритостта, с която пробива в приеманата тогава за мъжка професия, мнозина я смятат за основоположник на разследващата журналистика. Нели Блай е родена като Елизабет Джейн Кокран на 5 май 1864 г. в Кохранс Милс, Пенсилвания. Баща й Майкъл Кокран е богат земевладелец, съдия и бизнесмен, който има десет деца от първата си съпруга. След смъртта й се жени отново и има още пет, третото от които е Елизабет. Баща й умира, когато момичето е само на шест години, а смъртта му освен всичко друго е и тежък финансов удар върху второто му семейство, което е принудено дори да продаде имотите си.
Майка й прибързано сключва катастрофален брак с мъж, който я малтретира, и скоро след това се развежда. Елизабет свидетелства на процеса срещу доведения ми баща: „Когато е пиян, е много ядосан и е ядосан, когато е трезвен“. На 15 години Блай се записва в държавно училище в Индиана, Пенсилвания, за да се обучава за учителка, една от малкото професии, достъпни за жени по онова време. Поради финансовите трудности обаче напуска само след един срок и скоро се мести с майка си и двамата си по-големи братя в Питсбърг. Там помага в управлението на пансион, но трудно намира по-сериозна работа. Мечтата й да стане писателка става все по-настойчива, особено когато чете колонките на „Тихият наблюдател“ (Quiet Observer) – псевдоним на Еразъм Уилсън, един от най-известните журналисти в Питсбърг. Колумнистът пропагандира идеите, че мястото на жените е вкъщи, боси, бременни и готвещи вечеря на съпрузите си. Познавайки многото млади жени, които трябва да работят, за да оцелеят в индустриалния Питсбърг, момичето чете с гняв колонката и пише писмо до вестника, в което предлага противоположна гледна точка по темата. Управляващият редактор реагира светкавично и я кани да на среща в редакцията.
Впечатлени от духа на момичето, го наемат и му дават псевдонима Нели Блай по песента на Стивън Фостър. Тя пише за трудностите на бедните работещи момичета, призовава за промяна на законите за развод в щата. Въпреки острото й перо редакторите я преместват да участва в женската страница и й възлагат истории за цветарски изложения и мода. Блай успява да убеди ръководството да стане чуждестранен кореспондент в Мексико, откъдето изпраща истории за ежедневието на местните. Когато се връща обаче, отново я ограничават с развлекателни теми. Това е достатъчно, за да се разбунтува и оставя бележка на Уилсън, в която ясно заявява плановете си: „Скъпи QO, заминавам за Ню Йорк. Пази се от мен. Блай“.
В продължение на шест месеца Нели чука по вратите на нюйоркските вестници. През 1887 г. буквално нахълтва в офиса на „Ню Йорк Уърлд“, едно от водещите издания в страната, купено от Джоузеф Пулицър. Тя иска да напише история за преживяванията на имигрантите в Съединените щати. Редакторът отказва, но й предлага да разследва една от най-известните психиатрични клиники в Ню Йорк на остров Блекуел. Блай не само приема предизвикателството, но решава да влезе в ролята на психично болна, за да бъде приета и да разкрие от първа ръка как се лекуват пациентите. През 1887 се качва на лодката с останалите пациенти, пътуващи към острова. Престоят им в мръсната кабина е поносимо кратък и скоро слизат на брега. След пътуване с линейка Блай и останалите се озовават въведени в каменните сгради на лудницата. Храната и общите условия са ужасяващи. Много хора там се оказват неправомерно задържани, сред тях има и имигранти, които не са получили възможност да защитят делата си, защото не говорят английски. Медицинските сестри и болногледачите се отнасят с пациентите с презрение и жестокост. След 10 дни адвокат от „Ню Йорк Уърлд“ пристига и успява да я освободи. „Лудницата на остров Блекуел е капан за човешки плъхове. Лесно е да се влезе вътре, но щом се стигне дотам, е невъзможно да се излезе“, пише репортерката.
Нейните репортажи за живота в психиатричната клиника шокират обществеността и довеждат до повече финансиране за подобряване на условията в институцията. Блай продължава да публикува редовни материали за проблемите на Ню Йорк, включително за корупцията в щатския законодателен орган, безскрупулните агенции за наемане на домашни работници и черния пазар на бебета. Кариерата й достига нов връх през 1889 г., когато решава да пътува по света, след като прочита книгата на Жул Верн „Около света за 80 дни“. Вестникът публикува ежедневни информации за преживяванията й и цялата страна следи историята й. Пътуването й отнема 72 дни, с което поставя световен рекорд, подобрен след няколко месеца от бизнесмена Джордж Франсис Трейн. Блай продължава да публикува интервюта с видни личности, политици и представители на профсъюзите, отразява важни събития в страната.
На 30-годишна възраст Блай се омъжва за много по-възрастния милионер Робърт Сиймън и се оттегля от журналистиката. Съпругът й умира през 1903 г., оставяйки я начело на огромните корпорации Iron Clad Manufacturing Company и American Steel Barrel Company. Блай патентова няколко изобретения, свързани с производството на петрол, много от които се използват и до днес. Освен това се грижи за благосъстоянието на служителите, осигурявайки им здравни осигуровки и съоръжения за отдих. За съжаление, не успява да управлява добре финансите и става жертва на измама от служители, което я довежда до фалит.
В по-късните си години Блай се завръща към журналистиката, отразява Първата световна война от Европа и продължава да разказва за накърнените права на жени. Работи в „Ню Йорк Джърнъл“, когато умира от пневмония през 1922 г. на 57-годишна възраст. В почит след смъртта й известният редактор на вестник Артър Бризбейн я нарича „най-добрият репортер в Америка“.