Тома БИКОВ
Парламентарните и президентските избори в Северна Македония завършиха с категорична победа за ВМРО-ДПМНЕ. Вероятно този резултат нямаше да има голямо значение за българската политика, ако отношенията между България и Северна Македония се развиваха в сферата на нормалните външнополитически връзки между две съседни държави. Към това трябва да прибавим и контекста на македонската предизборна кампания, в която едно от водещите послания на двете основни политически сили беше антибългарската реторика. Впрочем спечели партията, която разгърна тази реторика далеч по-мащабно.
Не е нужно да преповтаряме историята на отношенията между България и Северна Македония, за да стигнем до извода, че те са не просто сложни, но и понастоящем са замръзнали. Не е обнадеждаващ и фактът, че след изборната победа лидерът на ВМРО-ДПМНЕ и бъдещ премиер Християн Мицковски спомена всички етноси, които живеят на територията на Северна Македония с изключение на българите. Това не беше случаен пропуск, а ясен знак, че ще той ще продължи предизборните си антибългарски послания и след изборите. Важно е обаче да изведем правилните изводи от тази ситуация, а те не са чак толкова сложни.
Първият е, че в Северна Македония антибългарската теза е популярна и харесвана. Затова е и толкова често употребявана от голяма част от основните политически фигури. Това означава, че страната ни има проблем не само с македонския политическия елит, но и с македонското общество като цяло. Ако негативното отношение към България беше изразявано само от определени политици със сравнително ниска обществена подкрепа, този проблем можеше и да се подмине. Когато обаче антибългарското говорене е приоритетно за спечелилата по категоричен начин партия, то трябва да си дадем сметка, че може би и самата българска политика по отношение на Северна Македония не е напълно адекватна. Защото една от заявените цели на българската външна политика е България и Северна Македония да имат нормални отношения. Очевидно е, че тази цел не само не е постигната, но към момента няма и големи изгледи да се постигне. Впрочем време е да помислим за това какво искаме от западната си съседка и какво сме готови да й дадем в замяна на своите искания. Трябва да знаем, че вписването на българите в македонската конституция не би решило нито един конкретен проблем на македонските българи, ако се осъществи единствено под натиска на ЕС и не се ползва с реална подкрепа в македонското общество.
Вторият извод е, че албанските партии са тези, които не използваха антибългарска реторика в предизборната кампания. Те са и тези, които имат последователно позитивно отношение спрямо България. Към това трябва да се прибавят и традиционно добрите българо-албански отношения. Споменавам този факт, защото той много ясно показва кои са естествените български съюзници по отношение на Северна Македония. Това означа, че българската външна политика спрямо албанския фактор на Балканите би трябвало да бъде концентрирана и прагматична. Би било добре най-после да бъде открит български културен център в Тирана – идея, която съществува отдавна, но така и не се осъществява. Факт е, че пътят на Северна Македония към Европа минава през София, но може би е и факт, че пътят на България към Северна Македония минава през Тирана.
Третият извод може да се изведе от отношенията между Северна Македония и Гърция. През последните години Християн Мицковски последователно отхвърляше както договора за приятелство с България, така и Преспанското споразумение, което урежда гръцко-македонските отношения и благодарение на което беше решен спорът за името на югозападната ни съседка. През последните години ВМРО-ДПМНЕ многократно обявяваха, че не приемат името Република Северна Македония. Веднага след изборите няма отчетлива гръцка реакция, но според анализ във в. „Катимерини“ гръцките политици изчакват да видят дали новоизбраният президент Гордана Силяновска-Давкова ще се закълне като президент на Република Северна Македония или като президент на несъществуващата според тях Република Македония. Предпоставките да се случи второто могат да се видят в изявлението на Силяновска-Давкова, според което тя няма да използва в речите си името Република Северна Македония. Със сигурност това би породило сериозно напрежение с Гърция, което би формирало общ интерес между страната ни и южната ни съседка. В този контекст би било добре българската външна политика да бъде максимално координирана с гръцката и двете държави, членки на ЕС, да изготвят общи позиции по въпросите, свързани със Северна Македония. Това би дало много повече сила на българската позиция, която поради политическата нестабилност от последните години е значително отслабена.
Отвъд тези конкретни изводи би трябвало да проявим и известна доза самокритичност по отношение на българското поведение спрямо Северна Македония. Традиционно страната ни променя позициите и подхода си през няколко години, което води до напрежение и непредвидимост. Емоционалните изблици и превърналите се във фиксация исторически спорове не помагат за нормализирането на отношенията между двете държави и са част от предпоставките за негативното отношение на македонското общество спрямо България. В същото време външната ни политика се сеща за Северна Македония само по конкретни поводи – инциденти, празници или изявления от македонска страна. Липсва и последователна инвестиционна програма с ясен бюджет от страна на България, чрез която да покажем, че освен искания имаме и добри намерения. Важно е българският натиск да бъде обмислен и внимателен, за да не насочи македонската траектория на движение отново към Сърбия и да я отклони от европейския път. Защото един от най важните изводи от последните години е, че македонските граждани, които са проевропейски настроени, са позитивно настроени и към България. И обратно – най-антиевропейските кръгове са и най-антибългарски. Затова и българският интерес от европеизацията на Северна Македония би трябвало да бъде очевиден.
