Петър Вучков е истинска телевизионна легенда. Но преди да се прослави като водещ, работи като екскурзовод с полски език в курорта Златни пясъци. След това завършва ВИТИЗ в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Работил е в театрите във Велико Търново, Добрич, Стара Загора и Перник. Дълги години е конферансие на Лили Иванова.
Всички обаче познават Петър Вучков като водещ на емблематичното предаване „Минута е много“, което се задържа 33 години в ефир и се нареждаше на второ място по рейтинг след „По света и у нас“. На 2 септември Петър Вучков ще навърши 85 години.
– Господин Вучков, на 2 септември навършвате 85 години. Ще празнувате ли?
– Когато празнувах 70-годишнината, наех едно огромно заведение, където поканих невероятно много хора. Голям празник! Но сега нямам нито желание, нито намерение да правя такова голямо празненство. Който дошъл, дошъл – той ще пие една ракия за мое здраве.
– Родом сте от Варна. Какво беше семейството ви?
– Да, от Варна съм – най-хубавият град в България за мен. Привлича ме с много неща. Там са гробовете на майка ми и баща ми, на лели, вуйчовци, дядо, баба. Баща ми беше офицер до 1948 г., а брат ми завърши геодезия, фотограметрия и картография в Строителния институт и беше инженер, докато се пенсионира. Удоволствие му доставяше работата, но най-вече това, че беше вещо лице към съда по въпросите с недвижимите имоти. Аз учих в Първо единно училище – бившата мъжка гимназия. Имахме прекрасен класен – другарят Симеонов, който преподаваше по история. Невероятен човек! Някой ми беше казвал, че е учил романизиране на историята. Любим образ му бе Наполеон и когато ни предаде урока за него, целят клас бяхме толкова впечатлени, че му ръкопляскахме, щом би звънецът накрая.
– Имали ли сте проблеми заради това, че баща ви е бил офицер?
– Не.
– Кротко дете ли бяхте?
– Детството ми беше много приятно. Добро и патриархално семейство бяхме, имаше хармония вкъщи. Баща ми беше широко скроен човек, роден в Трекляно, Кюстендилско, а след това учил в Земен. Беше много красив – бяла кожа, тъмна коса, сини очи. Знам, че жените много са го харесвали, а майка ми беше изключително ревнива. (Смее се.) Брат ми беше отличен ученик. Аз – донякъде. Докато завърша прогимназия, не създавах никакви проблеми. Когато влязох в гимназията, като се „замомях“ и работата с уроците отиде на кино. Даже признавам пред тези, които, като ме гледат по телевизията, ме мислят за невероятно умен човек, че съм имал поправителни в училище.
– От дете ли мечтаехте за сцената?
– Да. Баща ми е виновен за това да науча 28 куплета наизуст. „Проклятието на певеца“ – едно невероятно стихотворение. Рецитирах го вкъщи, като дойдеха гости.
– Възпитаник сте на ВИТИЗ. Как се разви актьорската ви кариера?
– Преди това работих в „Балкантурист“, бях завеждащ културна почивка. Канех различни варненски ансамбли да изтанцуват една-две ръченици и да попеят народни песни на чужденците. Естествено, не им се плащаха никакви хонорари. По-щедрите управители на заведения им даваха по две кебапчета. Това беше жестът към хората, които представяха България и българското изкуство.
Като екскурзовод кандидатствах във ВИТИЗ и влязох от втория опит при проф. Желчо Мандаджиев – фантастичен преподавател. В един клас бяхме с Васил Михайлов, Светослав Пеев. Първият път, когато кандидатствах, на последния кръг отпаднах. Но след това влязох, като направих нещо, което никой друг не беше правил. Трябваше да изиграем етюд. Мислех не как да го направя, а на какъв език да го изпълня. Идва моят ред, обявяват името ми, излизам, а още не съм решил какъв език да използвам. Излизам и изведнъж започвам да говоря на полски. Много темпераментно разказах за Рилския манастир и в един момент спрях и попитах комисията дали искат да им преведа. В началото, като започнах да говоря на полски, се засмяха всички, но след това млъкнаха и се заслушаха. Професорът ми каза да не им превеждам и че ще се видим на следващия кръг. Дойде следващият етап, в залата имаше студенти, дошли да гледат. И когато дойде моят ред, ги чух как казваха за мен: „поляка, поляка“.
-И така са ви приели.
– Влязох във ВИТИЗ при проф. Желчо Мандаджиев. Същата година, 1960-а, брат ми започна да учи в института. Живеехме в една квартира. След като завърших, ме разпределиха в театъра във Велико Търново. С една колежка – Бистра Влахова. Докато бях там, в понеделниците, когато беше почивен ден, преподавахме с други колеги от театъра правоговор на студентите, които учат българска филология в университета. Учехме ги да казват стихове. След това 1–2 двама се оказа, че са отишли по провинциални театри и станаха артисти.
На следващата година отидох в Добрич, който тогава се казваше Толбухин. Там бяха моите колеги Светослав Пеев, Жоржета Чакърова, Мариана Аламанчева, Климент Денчев, начело с режисьора Никола Петков. В този театър играех хубави роли, беше интересно.
След това дойдох в София с моята съпруга, майка на двамата ми сина. За съжаление, тя преди много време почина. Кандидатствах в театри в столицата, но не ме приеха и отидох в Пернишкия театър. Там за артистите имаше автобус, който всеки ден ни взимаше от определени спирки тук, караше ни до театъра и след това ни връщаше – и за репетиции, и за спектакли. Така че живеех в София, не на квартира в Перник. Но там постигнах най-големия театрален успех. Само една роля ще ви спомена – Петручио в „Укротяване на опърничавата“ на Шекспир. Главната мъжка роля! Невероятен празник за мен. Много хубаво се работеше в театъра в Перник. Имахме късмет и с режисьорите. Интересна беше и една измислица на другарите – актьорският състав беше 100 човека, а играехме 15 души най-много. Другите само получаваха заплата.
– Имали сте покана да се присъедините към трупата на Сатиричния театър. Какво се случи тогава, защо не отидохте?
– Имах покана от тогавашния директор на Сатиричния театър Николай Савов. Но малко преди да започне сезонът го уволниха, а новият директор каза, че няма ангажимент към мен. След това с бившия директор се срещнахме случайно на летището и той ме попита какво ново ще правим в Сатирата. Отвърнах му, че не съм там. Изненада се, защото той ми бил пуснат заповедта за назначаване. Обясних му какво е станало. Но междувременно сътрудничех в телевизията. Имаше телевизионен театър и в пиеси съм играл, и награди съм получавал. След това Лилия Райчева, когато измисли „Минута е много“, постави едно-единствено условие – водещ да е Петър Вучков. И така 20 и кусур години… След това дойде Стефан Спасов, моят асистент, невероятен режисьор. Скоро гледах негов спектакъл във Военния театър – фантастичен! Със Стефан работихме заедно през последните години, за да навърши накрая „Минута е много“ Христовата възраст – 33 години. Хората по улиците ме знаят като водещия на „Минута е много“, а вече повече от 10 години предаването не е на екран. В началото много хора ме спираха по улиците и ме питаха какво се случва, защо го няма състезанието. Казвах, че това е решение на ръководството на телевизията. А сега състезания има почти във всеки канал. Това е форма, измислена от американската телевизия. Но „Минута е много“ е единственият български формат. Всички, които сега се излъчват, са купени и авторите са някъде в чужбина.
– Бихте ли разказали за последния ден на предаването?
– Не, не мога.
– А от първия какво си спомняте?
– Имаше голямо вълнение. След края на записа получихме много поздравления и комплименти. Това предаване създаде самочувствие на много хора, които се изявиха и представиха добре. Някои от тях после записаха „Журналистика“, завършиха.
– Известен сте с фразата „негово величество зрителят“. Това уважение към аудиторията ли е причината да ви обичат толкова години хората?
– Изключително важно е да се държиш с невероятно уважение към зрителя. В никакъв случай да не мислиш, че си нещо повече от него, но в същото време да имаш самочувствието на човек, който знае и който може.
– Театърът или телевизията е по-голямата ви страст?
– И двете страсти съществуват в мен. Не са в конфликт, а напротив – разбират се, обичат се.
– Казвали са ви Петьо Услугата. Имаше ли хора, които са искали да ги уредите в предаването?
– Не, само това не съм правил. Но навремето в театъра в Перник ми казваха така, защото хората ме знаеха и когато на някой му трябваше нещо, се обръщаха към мен. Един прави ремонт вкъщи, не може да си намери плочки за банята и ме моли за помощ. С едно шише ракия отивахме на гара „Искър“, запознавам го със склададжията, с когото съм отдавна приятел. Вземаме плочките, а склададжията ни прави жест – плочки първа категория ги пише втора, за да бъдат по-евтини. И така.
– Гледате ли предаванията за знания, които се излъчват сега?
– С най-голямо удоволствие ги гледам и се радвам. Орлин Горанов е прекрасен. И не само той. Всички, които се занимават с водене на състезания, го правят много добре, много професионално. А и като гледам, проверявам себе си.
– Освен полски знаете и иврит. Колко езика говорите?
– 20 години конферирах Лили Иванова. Тя ме заведе в Израел и заради нейните концерти трябваше да науча иврит (казва фраза на иврит – б.а.) Водя и арменските балове на арменски. Но Лили е професионалист номер 1 в популярната музика. Невероятен човек. Тя никога не подценява публиката, независимо откъде е. Преди всеки концерт, независимо колко пъти е пяла една песен, се разпява. При нея не съм започнал работа с връзки, тя ме беше харесала. Все още имаме прекрасни взаимоотношения. И досега, когато има концерт в София, ми оставя две покани на портиера – за мен и за сегашната ми съпруга Вихра.
– Доста сте пътували. Кои са местата, които най-силно са ви впечатлили?
– Бях дълги години в театър есперанто, където са играели Коста Цонев, Николай Бинев – много сериозно ниво български артисти. Където имаше конгреси, там отивахме и играехме. Покрай БЕТ – Български есперантски театър, съм пътувал много – и в Атина, и в Хамбург, къде ли не. Имахме и спектакъл във Варна, защото въпросният конгрес беше там. Но много обичам преди всичко моето семейство, моят град Варна, моята държава България и никога не ми е минавала мисъл в главата да избягам, да напусна, да се махна.
– Как са децата и внучките ви?
– Големият ми син завърши НАТФИЗ с кино и много разбира от компютри, работи в една фирма. Малкият ми син завърши фармация и се ожени за своя колежка от випуска си, и двамата кандидатстваха в една фармацевтична компания. Повече от 15 години са в Швейцария. Дъщеря им е вече на 15. Имам и трети син, доведен, на настоящата ми съпруга Вихра детето. Той е в Америка и се ожени за китайка. Има една невероятна дъщеря, която говори фантастичен български език благодарение на майка си. Също толкова добре говори китайски, а е в Америка и учи на английски. Трите езика ги владее като царица. А Локси, снахата, не е от Китай, а от Куала Лумпур, Малайзия. Радвам им се, здрави да са.
