„Как ни спасяват природните закони“ се нарича премиерната книга с лирика на Оля Стоянова, която излезе наскоро със знака на „Жанет 45“. В нея са събрани творби, писани през последните единадесет години – за чудото на науката, за вглеждането в миналото, за куража да се продължи напред. Истории за това колко е трудно да се пази равновесие. И за хората, които пазят равновесие, за да крепят света на раменете си.
Стиховете са силни, някои от тях предизвикват настръхване на кожата, драматургията им е крайно емоционална. Неслучайно три от пиесите на Оля Стоянова продължават да са между хитовите заглавия на две престижни сцени – „Цветът на дълбоките води“ и „Страх за опитомяване“ в Народния театър и „Покана за вечеря“ в театър „София“.
Известната поетеса и драматург има 20 отличия и статуетки – между тях два Аскеера, главен редактор е на програма „Христо Ботев“ в Националното радио. Създател и водещ е на предаването „А сега накъде“, доктор по журналистика с лекции в Софийския университет. Автор е на 12 книги – от сборниците с разкази „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“, през „Пътеводител на дивите места“ – в тандем със съпруга си Живко Джаков, до романа „Лични географии“, томчето с пиеси „Малки ритуали за сбогуване“, сбирките със стихове „Фотографии“, „Проза“, „Пътна карта“, „Улица „Щастие“. Текстовете ѝ са превеждани на английски, немски, сръбски, македонски, унгарски, полски, руски, чешки, португалски, словашки, арабски, турски и испански език.
– Защо не шумите около успехите си, госпожо Стоянова – при толкова признания други ваши колеги щяха да потекат от чешмата?
– Мисля, че няма рецепта колко силно трябва да се вдига шум и за какво. Вероятно всеки шуми според разбиранията си и според това с какво свободно време разполага, за да вдига шум. Шегувам се, разбира се. Но истината е, че и сега наблюдавам с известно неудобство как личната ми страница в една от социалните мрежи се пълни със снимки на корици на книги или на театрални представления, на които близки хора ме отбелязват. А не искам всичко да е подчинено на писането, на наградите и отличията. Защото животът не е само това. Живко, съпругът ми, обикновено споделя и снимки на децата или снимки от пътувания, така че поне има някакво равновесие. Но принципно ми се струва нездраво да се съсредоточаваме само върху писането. Животът наистина е повече от това.
– Как преодолява суетата автор като вас – с два Аскеера и още 18 награди?
– Лесно е. Не мисля за тях. Пък и за какво ми е? Нито една награда няма да ми помогне да напиша следващия си текст по-лесно или по-бързо. Всеки път започвам от начало на чисто. Сигурна съм, че има много други хора, с които сме на едно и също мнение. Даже се сещам за среща, която силно ме впечатли. Правих интервю с ученик, носител на стипендия на фондация „Еврика“, който беше взел куп златни и сребърни медали от олимпиади по математика и физика. Като журналист, когато представям някого, трябва да бъда точна – фактите са си факти, дори когато изброявам награди. Момчето обаче не можа много да ми помогне – вдигна рамене и ми каза, че всъщност не знае колко медала има, кои са златни, кои сребърни, кои са за математика и кои за физика. Тогава учителят му започна да смята на пръстите на ръцете си, пръстите не му стигнаха и докара броя на медалите до двайсет–двайсет и пет. А това изброяване на медалите го направиха заради мен – защото ги попитах, а не защото момчето имаше нужда. Срещи с личности като него винаги ме радват – хем са доказателство, че суетата не е на всяка крачка, хем са доказателство, че светът е пълен с млади и умни хора.
– Има ли истории около написването на стиховете в „Как ни спасяват природните закони“?
– Тази книга е писана дълго, без да си давам сметка, че я пиша. Но за нея май голямо значение имаше едно по-особено пътуване до Португалия преди десетина години. Там попаднах в международна група доброволци. Работихме известно време в най-бедния квартал на Лисабон, където живеят потомствени безработни. Срещахме се и говорихме, те ми разказаха за квартала, който 60 години събира няколко поколения хора, които все се опитват да изплуват и все не успяват да се изправят на крака. История, която ме изумяваше, защото почти липсваха външни белези. Ако човек попадне като турист в района на Bairro Padre Cruz, няма да усети много – чисто е, улиците са асфалтирани и няма дупки, панелните блокове са спретнати и изрисувани с цветни графити – като галерия на открито за улично изкуство, доброволци от цял свят рисуват. Но кварталът възниква в северните покрайнини на Лисабон като район със социални жилища за хора, които не могат да се издържат. А днес много от наследниците им продължават да живеят по същия начин. Изуми ме парадоксът – мястото, от което някога са тръгвали Великите географски открития, се е превърнало в пристан на хора, които просто не могат да продължат напред. Социалните работници ни разказваха как се унаследява този модел – родителите, които разчитат на помощи, много често възпитават децата си по свое подобие.
– Всичко това не ви ли потисна?
– Най-важни ми бяха срещите с хората – и техните разкази. За да видя колко кротко е отчаянието – тези мъже и жени не крещяха, не вдигаха скандали, те просто излизаха на двора, сядаха на прага на малките бели къщички и все едно не бяха там. Имам цяла поредица стихотворения, писани в Лисабон. Това време беше като надзъртане в друг свят, където на повърхността няма нищо, но отдолу се крият много истории. Впрочем от Лисабон имам и няколко разказа, но с разказите явно съм била по-бърза, защото те бяха включени в сборника с разкази „Висока облачност“, който излезе през 2017 г. А за поезията й трябваше повече време.
– Едно от най-впечатляващите стихотворения в книгата е „Музей на изчезващата нормалност“ – защо според вас нормалността започна да се превръща в рядък експонат?
– Защото живеем във време, в което сме фокусирани върху изключенията, върху парадоксите, върху любопитното. А това понякога ни пречи да виждаме обикновените неща около нас, да не им отдаваме кой знае колко значение. Във всекидневието, в уж скучния ритъм на битието също има красота. Не може непрекъснато да скачаме от един любопитен факт на друг, от един парадокс на следващия, това понякога уморява и рискуваме накрая да превърнем нормалността в експонат.
– Какво да правим с миналото, след като по всичко в реалността около нас личи, че бъдещето не ни интересува?
– Ще ми се да оставим миналото на историците и да говорим повече в сегашно време. Всички си даваме сметка, че когато сме изправени пред проблеми в обществото и нямаме ясен хоризонт пред нас, политиците се обръщат към славното минало. Но нито ние, нито децата ни имаме нужда от това. Историята трябва да се знае добре, но ние носим отговорност само за настоящето и за това, което вършим тук и сега. Така че от миналото можем да се учим, но да гледаме напред.
– Казвате, че да поискаш чаша вода от непознат е истинско изкуство – къде и кога ви се е налагало при многобройните ви пътешествия?
– Помня тези думи от баба ми, която преди трийсет години ми казваше, че чаша вода не се отказва на никого. Повтаряше го като неписано правило: „Няма значение кой ще ти поиска, на всеки трябва да дадеш“. Харесва ми тази чаша вода като мерна единица за нормалност. Звучеше ми като ритуал – когато хората не се познават, потропват на нечия врата и искат просто чаша вода. И в повечето случаи не са жадни, разбира се, в повечето случаи отиват при непознатия, за да видят какъв е, да го проверят що за човек е. Така преди време ми се стори, че семейството ми беше подложено на тест – не само в България, където бяхме наели къща в едно село. Същото се случи и в Италия, и в Гърция. Хората идваха при нас – уж искаха чаша вода, но оставаха да си говорим. И се чудех дали още някой знае това неписано правило, за което баба ми говореше преди време, или тя го е усетила интуитивно.
– Какво да правят тези, които се хранят с изгреви, както пишете вие в новата си книга?
– Преди години правих интервю с хора, които ми обясняваха как се хранят със слънце. И докато ги слушах – скептично, разбира се, невярващо, защото ми разказваха невероятни неща, си помислих, че наистина трябва да оставаме вратата отворена за чудото. Защото, ако не друго, скептиците умират от липса на светлина. Да не бързаме да съдим – светът е голям и имаме много неща за учене.
– Автор сте на няколко много успешни пиеси, няма как да не ви запитам какво мислите за най-новите скандали в културата?
– Те са силно разочароващи. Но се радвам, че най-сетне започнаха процесите на разкриване. Вероятно голяма част от хората в театрите, които години наред работят на ниски заплати, не са знаели какво се случва. Заради тях си струва мрежата да бъде разплетена до края.
– С кои от големите български писатели имате незабравимо общуване?
– Не са малко тези от тях, които са ми близки и които уважавам и като писатели, и като личности. Всъщност винаги ми е необходимо да знам, че насреща си имам добри и почтени хора. Няма да редя имена, защото подобни списъци никога не са пълни и пропуските много си личат. Но в момента се сещам, че когато работихме по сценария на сериала „С река на сърцето“ с Георги Тенев, бях толкова сигурна във вкуса и в почтеността му, че можех спокойно да не чета договора, който подписвам.
– Докъде според вас го докара феминизмът в България? В ранната ви кариера имали ли сте проблеми с мастити редактори и литератори, изживяващи се като плейбои?
– Краткият отговор е, че никога не съм зависила от тези хора и успешно ги игнорирам. Просто гледам да стоя далече от притежаващите власт, които много са си повярвали. Пък и дори да не бъда одобрена за дадена програма или конкурс – много важно. Животът продължава и без тях. Но ми се е случвало друго – член на жури да ми каже, че е трябвало дадена награда да получа аз, но друга пишеща жена толкова много я е искала, та нямало как да не й я дадат. А пък аз, така или иначе, съм си имала достатъчно награди… Срещу тези аргументи какво можеш да кажеш? Затова не мисля, че винаги става въпрос за феминизъм. Но честно казано, съм доволна, че никога не ми се е случвало да обяснявам на някое жури, че много искам да получа статуетка.
– Имате три деца, какво е да си многодетна майка по време на демокрация?
– Не мога да кажа дали е лесно или трудно, нещата са просто такива, каквито са. Деца се раждат и отглеждат дори по време на война, така че не трябва да се оплакваме. Не знам дали е добра стратегия да се чака най-подходящото време, за да се роди едно дете, защото животът междувременно се случва и не можем да очакваме винаги да ни е лесно. Но знам, че много неща се промениха в България от 90-те години насам и промените със сигурност са за добро.
Оля гребе като шампион в открито море
Оля Стоянова твърди, че постиженията и наградите имат смисъл само тогава, когато са важни и за някой друг, но по принцип са въпрос на характер. Разказва, че когато за първи път със съпруга й Живко Джаков се качват в каяк, излизат в открито море с група от още двайсетина души. В началото изостават – за мъжа й няма проблем, защото са дебютанти, но тя се ядосва като истински шампион. Казва му да гребе здраво, за да не се влачат на опашката – и успяват не само да минат в челото, но и да се откъснат от масовката.
„Най-важното е да зависиш от себе си и да вървиш по своя път“, обобщава Оля Стоянова. Тя, Живко Джаков и трите им деца са пламенни поклонници на България и природата й. Докато обикалят из страната, имат забележителни срещи. Една от тях е в Богутево в Родопите – с всички жени от селото, които ронят сладки трохички, с които посрещат всяко новородено. Съпрузите – съавтори на „Пътеводител на дивите места“, открай време са фанатично предани на природата. Преди да се оженят, живеят на връх Мургаш, въпреки битовата оскъдица – само за няколко часа в денонощието получават ток от агрегат, а за вода топят сняг или я носят на гръб. „Осъзнавахме без колко много неща може да минем и колко много неща са излишни“, връща лентата Оля Стоянова. От онези четири години съхранява минимализма в начина на живот. Но приключения никак не им липсват – слизат от Мальовица по тъмно, тя сцепва вежда и отиват направо в „Пирогов“, пият замърсена вода в Рила и стигат директно до Инфекциозна болница.
Но Оля Стоянова не се заявява като феминистка. Споделя, че преди години мъжете са й по-интересни като персонажи, затова тогава доминират в разказите, пиесите, дори в стиховете й. Но напоследък женските образи взимат превес заради това, че са слаби и силни едновременно. Категорична е обаче, че истериите на женските организации по света като Me too разкриват нарушен баланс и злоупотреба с власт. „Хората забравят, че животът ни е съставен не само от успехи, въпросът е как всеки да се справи с грешките, с вините, съмненията и разочарованията“, е щрих от философията на Оля Стоянова.
Албена АТАНАСОВА
