Първият тираж на „Мак“, новият роман на Иля Велчев, е продаден за 19 дни. Вторият вече е на пазара. „Думата на читателя е най-силна“, казва известният поет и прозаик, разказвайки за премиерата в галерия „Средец“. На нея президентът Илияна Йотова прави обстоен анализ на темите в книгата, свързани с мястото на твореца в обществото, промените в моралните понятия през времето, силата на интелектуалеца и неговия глас. Иля Велчев и рецензентът са толкова впечатление, че се отказват да четат всякакви предварително подготвени текстове за „Мак“.
– От къде тръгва вашият Мак, господин Велчев?
– Романът има дълга история. Всъщност е 35-годишен творчески проект. Героят на „Мак“ започна своя литературен път в „Краят на един съвършен любовник“, който излезе през 1989-а. Оставих го с отворен финал и си обещах, че след достатъчно продължително време ще се вгледам отново в него. Животът, който наблюдавах до промяната на политическата система, и животът, в който съм сега, настоятелно извикаха желанието да пресътворя Мак и другите персонажи като огледални образи.
– Той е Дон Жуан на късния соц, но има ли прототип, който гъделичкаше писателското ви подсъзнание, докато създавахте персонажа?
– Романът е за мъж, постигнал съвършенство в любовната игра с жените, които желае да притежава. За абсолютното съвършенство на любовта към себе си и себетрансформацията на героя от талантлив и свестен по природа млад човек в егоистично създание. Под тази повърхност е и ужасното терзание дали и за колко да се продаде на възможно най-високата цена, за да има живота, който си представя. Мак е много сложен характер. Той е изцяло художествен образ. Може да бъде вездесъщ във всяка епоха. Герой като него е и разрушителен, защото притежава особена харизма и привлекателност. На много читатели вероятно ще им се прииска да са с неговата външност, интелигентност, самозащита, с неговите успехи сред хубавите момичета. В Мак има магия. Добър и чувствителен, той като че няма да направи зло никому, но в него напира и безкраен егоцентризъм, който постепенно го превръща в антигерой, метафора на егоизма.
– Стигате и до сюрреализъм.
– Декорът в романа в известна степен отразява живота на част от обществото в онова време, но обобщено, доведено до символизъм. Да, историята на моменти звучи сюрреалистично. Действията на Мак изглеждат хиперболизирани, мислите му са откровени до цинизъм. И всичко това не е защото част от действието се развива в недалечното, неприемливо и неразбираемо за мнозина минало на соца, а защото е, надявам се, провокиращо сетивата откровение на автор, наблюдател на процесите, които описва. Образността е постмодернистична, на границата с иреалната, хиперболизирана, еклектична действителност. Това, което се случва в съвременността, пък е необходимо, за да покаже цикличността. Не може да се избегне възмездието. Цената на всезадоволеността се плаща. Никой не е недосегаем.
– Самият вие как се справяхте във времето, което описвате? Романът ви „Филмът на живота“ през 1987 г. е обвинен в „опит за дискредитиране на Политбюро“.
– С гладиаторстване. С безсънни нощи и работа, работа, работа. През целия ми творчески и житейски път борбата е била да опазя чиста същността си. За романа, който цитирате, критикът Александър Спиридонов смело написа, че притежава „нетрадиционна развойна линия в българската литература. Роман от висша проба, изследващ потока на съзнанието със силна критическа насоченост. Биография на съвременното съзнание.“ Тогава имаше и хора с лично достойнство като Александър Спиридонов. Но страхът и завистта, бездушието и посредствеността бяха онези четири кучета на живковизма, които действаха и съдействаха без изрична заповед. По волята на собствения си нисък ръст. Бяха координирани, зомбирани и сякаш знаеха във всеки момент как и кого да захапят, за да зарадват господаря си, отмъквайки кокал и за себе си. Мътното око на следящата зорко цензура се втренчи тревожно и ядосано във „Филмът на живота“. Ревностни колеги, участващи в конференция на Съюза на писателите, не пропуснаха да алармират, че е излязъл роман, в който има пасажи, насочени срещу ръководството на партията и лично срещу Т.Ж. През 1988-а на две свои заседания Политбюро обсъжда как да се разправи с „дисидентите и замърсители на партийната линия“. Четат пасажи от романа ми и предлагат да ми бъде издаден „вълчи билет“. Ловците знаят какво означава това – разрешение за отстрел на вълк.
– А какъв е този епизод с претопяването на поетичния ви сборник „Любовта на въжето към птицата“, който излиза след 9 години на трупчета в „Народна младеж“?
– По онова време културният процес в партийните документи беше наричан „Културен фронт“. Фронт! Сякаш изкуството беше война, бойно поле с телени мрежи, мини и окопи – и вражески елементи, готови да те застрелят от засада. И затова трябваше много внимателно да се следи. Поезията се смяташе за едно от най-опасните оръжия. И след случая със „Завръщане от Рим“, ми беше забранено да издавам поезия. /През 1977 г. сериалът е свален от екран за пропаганда на западния начин на живот и са отхвърлени оферти от 40 държави, които искат да го купят бел. ред./ През следващите 13 години едва успях да издам две тънки книжки. „Любовта на въжето към птицата“ мина като любовна, каквато беше препоръката към мен – да пиша само лирика, но въпреки това беше претопена „по грешка“ няколко дни след излизането си.
– Защо, според вас, българският интелектуалец – и до 10 ноември, и след тази уж съдбовна дата, не успява да поеме ролята на лидер?
– Една от големите задачи в изкуството е да опише как злото покълва в нас самите. Пороците се зараждат в душата, податлива към тях. Лечението изисква да се анализира историята на заболяването. В името на самосъхранението и благоденствието си героят в „Мак“ руши себе си. Не е ли това най-страшното, което някой може да си причини? Мак преминава през времето, за да бъде наш съвременник на финала. Той е тук и сега. И в обикновения ден, и във висшите прояви на властта, в бизнеса, сред интелектуалците.
– Какво е най-срамното, което пренесохме от комунизма в демокрацията?
– Корупцията в морала. Егоизмът, импулсивен или осъзнат, който се проявява особено силно в гранични ситуации – и при вътрешно нравствени противоречия, и при обществени трусове. Огромната доза лицемерие, фалш, усещане за безсмисленост. Усещането за самота, необходимостта да те чуят, да те разберат и в тогавашното, и в сегашното общество раждат и ще пораждат егоизъм. Изхабяват положителната енергия на човека, изсушават жаждата му за развитие, за съпричастие. Но всички тези неща са вездесъщи във всяко време, както и героят на „Мак“. Изминаха 35 години от смяната на политическата система в България. Дали успяхме да анализираме промените, които те нанесоха в нашите души? До колко разбираме какви ставаме и накъде отиваме? Алчността залива света, като че всичко се върти около парите. Едни да имат по сто пъти от всичко, други по сто пъти от нищо. В този свят на пари, лицемерие, лъжа, стремеж за власт, се лута и героят на „Мак“. Но пред него има избор – ще се превърне ли в егоистично чудовище или ще намери спасение в любовта.
– А за вас писането ли беше спасението?
– Когато забраняваха филмите ми, пишех романи. Когато спираха и някои от тях, песните по мои стихове пренасяха посланието на „Ако си дал“. Поезията, моята квадрига, винаги ме носи през всичко във времето. Винаги ще е трудно в този наш свят, който по-често не е нежен за двама, а е тесен за сам. Ала друг не зная да има. Не зная докъде ще стигне колесницата на моята поезия, не зная колко още избухвания ще понесе сърцето, но бъди, Поезия, бъди! Ти си Истина, Сила, Вяра, Любов. Любов към истината? Скъпо се плаща. Любов към справедливостта? Рядко ни спохожда. Любов към благодарността? Не сме особено склонни да помним в прагматичната си нагласа. Сложно нещо е любовта в големия й метафоричен смисъл, но много дълго ще бъдем мъртви, за да живеем без нея.
– Киното ни попадна в капана на тежките социални драми, мислени как да се харесат на журитата по световните форуми, но не и как да напълнят киносалоните у нас – съществува ли рецепта за измъкване?
– Вече дълго време повечето теми във филмите не вълнуват зрителите, а обслужват политизираните кинофестивали. Имаме кино, но рядко има киноизкуство. Когато високият талант стане диригент във всички етапи на минаването през комисиите в НФЦ до сътворението, тогава киноизкуството ще се върне.
С първия хонорар си купува кола
Парите печели за поетичните миниатюри „Импресии“
Иля Велчев пише първия си роман, когато е едва на 14 години. Баща му Борис Велчев, един от най-важните хора по високите етажи на властта пред 10 ноември, без да го пита, го праща на Георги Караславов за мнение. Известният писател го харесва и предлага да помогне за издаването му. Но младият автор се отказва от неочакваната възможност – не обича достатъчно дебютното си произведение.
На 16 пише поетичните миниатюри „Импресии“. С хонорара от книгата купува първата си кола, с което на мига влиза в устата на хората. Иля Велчев не крие, че най-много цени лириката си. И някои от романите си, разбира се. „И филмите, които искам да направя свободно. С цялата си сила и страст. Така, както успя да направи Милена Велчева със своята изключителна изложба в базиликата „Сан Клементе“ в Рим. Нейни картини ще бъдат там, докато църквата съществува“, възхищава се той на съпругата си.
В момента Иля Велчев работи над Антологията, с която ще празнува следващия си юбилей. В нея със сигурност ще влязат и стиховете му, превърнати в легендарни поп хитове. Историите, свързани с тях, са многобройни – особено тези, изпети от Лили Иванова и Емил Димитров. Не по-малко интересни обаче са и случките, съпътстващи музиката в авторските филми на режисьора.
„Ако те има“ трябваше да се казва „Паяжината, Нели и Сандро“. Още щом цензорите в Кинематографията видяха заглавието, започнаха гадостите. Каква паяжина? Какви паяци? Какво ловят те? Не! И дума не може да става в нашето социалистическо общество! Седим с Миленчето в кабинета ми вкъщи. Разказвам й идиотщината. Тя ми се усмихва зад дългите си коси, пуска ми записа на „Ако си дал“, усмихвам й се и аз. Да! Добре, Миленче! Няма да е „Ако си дал“, но може да е „Ако те има“. Това е посланието на филма – да ни има въпреки всичко. Казвам й първата строфа на песента за филма: „Ако те има теб на този свят, ще има птици в пустото небе…“ Тя ми прошепва: „Ако те няма теб на този свят, сърцето ми ще бъде хляб за птиците…“ Музиката написа Найден Андреев. Той работеше като локомотив, тръгнеше ли, няма спиране. Исках дует. Избрахме Орлин Горанов и Ваня Костова с „Тоника СВ“. Любовната песен се получи малко хладна, малко нереална, надземна. Финал на филм, в който любовта не се сбъдва“, разказва Иля Велчев.
В „Ако те има“ звучи и рок парчето „Какво съм аз, какво си ти?“ в изпълнение на Силвия Кацарова и Александър Петрунов. Филмът обаче е орязан от цензорите от началото на 80-те, защото не им допада основната нишка в сценария на Иля Велчев. В него „обикновеното“ момче Сандро, което трябва да отиде войник, обича Нели – дъщеря на високопоставено семейство, която ще учи в Консерваторията. Майката на момичето иска да я сватосва с дипломат от „висшето“ общество и настават морални и физически катаклизми.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg