„Булгартабак“, най-новият роман на Георги Тенев, който излезе със знака на „Колибри“, е изпълнен с пророчества. Както подсказва заглавието, интригите се развихрят около едноименната бизнес империя. Ясновидец прозира тайните на могъщ олигарх, а журналист залага бъдещето си на карта. Две Българии – видима и невидима. Демони и цивилни ченгета. Залогът на пръв поглед е политически, но битката е за човешките души. Както и в творбите от всички жанрове на известния писател и поет, сценарист и драматург, режисьор и продуцент, притежател на респектиращи награди, който се изявява още като тв водещ и актьор.
– Защо казвате, че „Булгартабак“ го има благодарение на баща ви, господин Тенев?
– Баща ми Теньо Тенев винаги много ми е помагал. Усещал съм неговата безрезервна подкрепа – заставал е зад мен, дори когато сме имали разминаване във възгледите, чисто поколенчески или заради несъответствие в идеите ни. Той беше превърнал романа „Тютюн“ на Димитър Димов в нещо специално за нас. Без съмнение беше любимата му българска книга, която изследваше, препрочиташе, преоткриваше. И обичаше да цитира реплики, описания, сентенции. Тютюнът като богата литературна метафора винаги е бил в моето полезрение, благодарение на баща ми.
– За пореден път потапяте читателите в главозамайваща въртележка от персонажи, в които всеки подсъзнателно търси прототипи на политици. Какви бяха подбудите ви сега?
– Позволявам си да твърдя обратното – не подсъзнателно, а съвсем съзнателно търсим връзка между литературни герои и разпознаваеми фигури. Добре, в „Булгартабак“ такава връзка сигурно има. Но истината е, че ме интересува тъкмо това „подсъзнателно“, което внасяте чрез въпроса си. Сънувал съм тези герои, те са ме нападнали или предизвикали, намъкнали са се в ума и оттам в живота ми – това не е чертеж, план, схема, създадена и после изпълнена. Да, аз съм ръководил и обработвал импулсите, но в основата им стои „мистическа“ среща. Не съм аз творец и генератор на героите – те се процеждат отнякъде и застават пред мен. Честно. България е държава с феодални белези. И те натежават в сравнение с чертите на класическата демокрация, която у нас олеква. Оттам идва и феноменът – в българския обществен живот се появяват и се задържат разнообразни публични фигури, които са именно феодални по характер. Такава обществено-политическа персона може да бъде герой на сюжет, много любопитна е. И така навярно протича процесът, при който героят се „сгъстява“ пред мен.
– Въпреки традиционната уговорка, че всяка прилика с действителни лица и събития е случайна, хвърляте камък в политическото блато, но мъжете от властта в България – или поне повечето от тях, въобще не се впечатляват от литература.
– Не пиша романи, за да впечатлявам някого. Създавам светове, за да се вгледам в тях. Да се смеся с героите и биографиите им по начин, който е невъзможен в реалността. Моята литература не е лост за политически въздействия, тя е фантастично преживяване, паралелна вселена. Пиша истории като „Булгартабак“, за да се лекувам. Да изповядам страховете и грешките, да намеря съмишленици сред някакви читатели, за които дори няма да разбера кои са, как се казват и какво точно ще ги свърже с мен през моите герои. Но това е връзка. Тази е целта – връзката с хората.
– Защо ни липсва „озъбената страст“ на свободата?
– Цитатът е от „Бултартабак“, май е от монолозите на Горския дух, в които той обобщава разните си наблюдения от „висока гледна точка“ над Балканите, над България и над българите… Ами това е поетическа фигура. Не може да се разтълкува, може само да се усети: нима наистина няма нещо страстно в порива към свобода? Такива мигове на озъбване, когато някой страстно, алчно и дори хищно се бори за свобода. А може ли да си свободен другояче – беззъбо, „тревопасно“… Всъщност може, но Горският дух е радикален тип, той не вярва много-много в такива форми. В „Булгартабак“ обаче има и други примери, за друга свобода – вътрешна, голяма, но и тиха. Не беззъба, но не озъбена. Защото е свобода, която не е постигната по пътя на страстите, а по пътя на отказа от страстни желания.
– До къде се разпростират „горчивите граници на истината“, както пишете вие?
– От „Булгартабак“ ли е отново този цитат? Не е лошо като образ. Не е ли именно така – истината е като светлината, движи се, разпростира се. Значи истината, също като светлината, изтласква някаква граница при движението си – все по-нататък. Границите не винаги се преместват по безобиден начин. А и който трупа истина, трупа тъга.
– Темата за паметта като индивидуална и социална ценност е от водещите в романите ви. Има ли начин да я спасим от изтляването сред опростачването и опошляването на нравите?
– За някого паметта е ценност, за другиго е тежест. Също като познаването на историята, която може да се разглежда и като баласт. Темата с паметта и историята е малко сложна, защото и при двете има доза относителност. Паметта е изменчива, селективна. Едно нещо може да бъде признато или отхвърлено от паметта, да бъде дооцветено и нюансирано. И паметта, и историята са въпрос на разказ, форми на поднасяне на събитията. Паметта е интерпретация. Например болката се променя с времето – не е вече същата онази болка, а е споменът, понятието за болка. До степен, че болката може да се промени в нещо не толкова болезнено. Същото е и с историята – от значение е как я разказваш, как я преподаваш.
– Разкажете как станахте Алексий в „Пастир“. Ходихте ли на кастинг за ролята?
– Историята с филма на Милена и Невена Андонови „Пастир“ беше и продължава да бъде много странна и загадъчна за мен. Когато ми изпратиха сценария и ми казаха: „Прочети го и да поговорим“, дори не се замислих – ясно ми беше, че искат мнението ми за текста като сценарий. Четох и си водих бележки по драматургията – бях сигурен, че ще пожелаят да работим върху нещо във връзка с диалога и прочие. Но на срещата ми обясниха: „Всъщност викаме те за тази роля“. „Как така роля, питам аз, какъв Алексий… и изобщо?!“ И досега не знам дали постъпих правилно, като приех… Въпреки че някои хора са доволни от резултата, а Алексий има дори шокиращата за мен номинация за най-добра главна мъжка роля на Българските филмови награди. Това, което ме накара да приема, беше възможността да сменя за известно време изцяло акцента на работата си. Да се заема с прочит на текст и живеене в него, а не със създаване на текст. Трябваше и да се отдам на някакви крайности, каквито обикновено избягвам.
– Ще ги споделите ли?
– Трябваше да се заскитам в планината, в гората, да свикна с грима и рошавата коса, да се откажа да се гледам в огледалото, защото там виждах определено див човек… Да се заровя в някаква кал, да ме давят в ледено студено езеро, да ходя бос в снега, да не бъда себе си… И по този начин да намеря някакви части от мен самия, за които не съм подозирал. Изкуството е карнавал, Сатурналия, то може и трябва да ни осигурява зона на безопасно „лудеене“, пространство за изследване на собствените ни граници. Да се самопознаваме през една роля, в жеста на един персонаж, е като ускорено живеене, преминаване през гранични състояния, които в реалния свят биха ни унищожили или поне наранили. Аз така го възприех този филм.
– За какво е той?
– Най-вече за аскетични подвизи, за духовност, но тъкмо моят персонаж е всъщност дълбоко страстен човек. Имаше един момент, един кадър в пустошта. До мен беше огромната подвижна камера, носена от изключителния майстор-оператор на стедикам Кирил Вълчанов – но въпреки камерата, въпреки десетките хора наоколо, се усещах безкрайно откъснат от всичко, от конкретния ден. Нарочно бях забравил и календара някак. Помня как лазех из камънаци в планината в Сакар, намирах сурови гъби – макар и посадени там от реквизиторите, но все пак сурови, и ги късах с калните си пръсти, заедно с тях и треви, и някакви мравки поглъщах, без да се замислям. Да, този момент и този ден беше един от най-свободните и просветлени дни, които съм имал от години – въпреки че бях в рамките, в очертанията на нечие намерение, чужд сценарий, чужда история, а аз бях просто изпълнител. Но както се казва, свободата на актьора подчинява всяка власт в киното и на сцената.
– Преди време много ми хареса вашата фраза „Литературата е вид престъпление“. Продължавате ли да мислите така?
– Не помня къде точно съм го казал. Да не е било през устата на някой персонаж? Но не се отмятам, има истина, има правилно съждение. Бих го анализирал обаче в светлината на заглавието на великия роман: Литературата е вид наказание на първо място. Преди да е престъпление дори. Голямата, дълбоката, „върховната“ литература е резултат на невъзможността на някои хора – писатели и читатели – да се примирят с опростения, милостив свят на простото, на утешителното равно място, където „всичко е ОК“. Където логичните обяснения не будят съмнение, приемат се на доверие и изглеждат достатъчен отговор на всички въпроси „Защо?“.
– В романа „Български рози“ казвате, че мъглата е лупа. До кога родните интелектуалци ще тънат в мъглата?
– Не бих желал да обиждам никого. На първо място не искам да сегрегирам хората на интелектуалци и неинтелектуалци, защото това като начало сякаш декласира „не-интелектуалците“. А веднага с това гетоизира самата интелектуална група. Достатъчно гета има в нашата култура и държава – социални и етно-гета. И всякакви други. Ние сме доста разделени по куп признаци и граници. Това, което е общото между човешките същества, е истински същественото. И нека не е водещ непременно интелектът. Ако ще да е сърцето – през него повече можем да се съберем заедно. А и „тъненето в мъгла“ не се лекува винаги с образованост и знание. Сърцето знае неща, които умът никога няма да научи.
– Излъчвате почти академична строгост. Споделете нещо компрометиращо за себе си, което би развенчало този имидж.
– Това е смешно! Каква строгост? Още повече пък академична! Напротив, не харесвам сближаването между творческите, чисто артистични занимания, с теоретично-академичните. Достатъчно много професори-творци имаме, подозрително много. Това не е нормално. Вече е станало почти смешно. Поети-професори… Актьори-професори. Твърде много писатели преподават теория на литературата. Поети с научни степени. ОК, Чехов е бил доктор, но не по литературознание, а по медицина. Представете си само как звучи: професор Иван Вазов. Или доцент Христо Ботев. Нелепо. Старши научен сътрудник, доктор по изкуствознание Яворов. Доцент Йордан Йовков как изглежда, като го напишем? Професор Ангел Каралийчев, професор Вапцаров? Поетите са непригодни за тоги и научни конференции. Поетите понякога се запиват или хапят. Не стават от тях декани… Но стига, това е шега, разбира се. Имам прекрасни приятели, любими мои поети, драматурзи, писатели, учители дори, които са и доктори, доценти, професори и може би и академици ще станат – но като тенденция това не е органично. Изкълчена мутация е това. Не е заченато така изкуството – то идва от ателиета и подземия, от скитащи рицари, не почива в мраморни сгради. Научните титли се бият с името поет, писател, артист, свободен творец.
– Така че проблем все пак има…
– Нашата културна „матрица“ по принуда е довела много творци от киното, театъра и операта в университети и академии, направила ги е преподаватели. За да могат да оцелеят професионално, те трябва да са прикрепени към академичния живот. А за такава кариера има нужда от хабилитация, от дисертация… В други култури това е малко вероятно да се случи. Как ви изглежда „Дисертацията на Ларс фон Трир“? Или „Професурата на Жулиет Бинош“? Има големи световни примери на творци преподаватели – Спайк Лий, Милош Форман и Скорсезе, но никой от тях не е дори доктор на науките! Спайк Лий е обучил много хора в New York University, но не е никакъв „доктор“. Милош Форман е бил лице на цялата кино-програма на Колумбия Юни, без да е научен работник. Кейт Бланшет преподава от тази година в Кеймбридж, но също не е „професор д-р Бланшет“, не е защитавала труд пред научна комисия. А и трябва ли!? Доцент д-р Антъни Хопкинс? Странно е. Не съществува на много места по света. България е едно от тях. Тук се прокрадва и фин начин за администриране на изкуствата, за филтриране. Съжалявам да го кажа, но в това има и сериозен елемент на наследство от соца. И не непременно от добрата му част, защото всяка епоха има и какво добро да остави след себе си.
– Каква ще е историята в следващата ви пиеса?
– Същата като в предишната. Нямам намерение да пиша нова пиеса, докато не се постави последната – „Роден край“. А тя чака повече от десет години. Чака и не намира път към сцената, вероятно защото не е добра пиеса. Или защото не са „добри“ темите в нея. Ето част от сюжета, вие преценете. Действието се развива в транзитната зона на летище в близкото бъдеще. Световноизвестен български кардиохирург се завръща след години отсъствие, за да оперира тежко болния държавен глава на авторитарна България от XXI век. На летището е посрещнат от бивш колега лекар, който е и бивш приятел, само че се е превърнал в човек на службите за сигурност. И на летището между двамата се разгръща основният трилър. Светилото хирург е направил кариера, напускайки България – защото в родината не е могъл да работи свободно. Очаква го Нобелова награда за откритие „там, в чужбина“. И понеже се е спасил от тукашната среда, в която не е успявал да развива научните си идеи насред корупция и административен произвол или политически зависимости. Всяка значима инициатива зависи от разрешения, а резултатите могат да бъдат присвоени или унищожени – това е реалността, от която се е измъкнал. Приятелят пък, който е останал и се е пригодил, изглежда на пръв поглед сив човек, фигура на компромиса… Но именно затова е пиеса, затова има действие – защото предстои голяма изненада. Няма да издавам фабулата и обратите, за да остане и основният съспенс – все пак някой ден „Роден край“ може и да се появи на сцената, кой знае.
– Категорично звучи интересно.
– Както казах, добра или по-малко добра – не знам каква е пиесата, но наистина е интересна. Обаче напоследък никой не иска изненадите на политическия театър. С Молиер или Мелвил е по-леко. Затова нямам никакви упреци към шестте театъра, които мълчаливо оставиха „Роден край“ в чекмеджетата си. Разбирам театралите, знам на какво са подложени режисьорите и част от добрите театрални мениджъри, за да оцелеят. Но компромисът рано или късно се отразява на качеството. Историята ще съди безпощадно последните две десетилетия на българския театър и неговата драматургия. Възможно е с „Роден край“ да не съм си свършил добре работата като автор и драматург. Но през същото време, в което създадох тази пиеса и се опитвах да я доведа до българската сцена, друга моя пиеса беше селектирана за прочит на Шекспировия фестивал в Йорк – безпрецедентен успех. Бях ангажиран да напиша сценарии за документални филми за немската ARD и Аrte, да правя документална драматургия под менторството на носители на академична награда „Оскар“. Преведох и адаптирах „Леди Макбет“ на Георги Жено, едно от най-успешните заглавия на сезон 2025-26 в София… Същите тези умения съм приложил – и не съм ги спестявал, в работата върху толкова български и евразийски сюжет „Роден край“. Но засега без успех. Нищо че „Роден край“ беше номинирана и публикувана сред пиесите в конкурса за съвременна драматургия на Нов български университет. Ще видим.
Адаптира за сцена бг версия на лейди Макбет
Спектакълът е от хитовите по „Раковски“
Георги Тенев превежда и адаптира за сцена пиесата на Георг Жено и Анастасия Тарханова „Лейди Макбет или 7 начина да убиеш някого“. Сътворява и стиховете за спектакъла в афиша на Театър 199, който вече е от хитовете по „Раковски“. Докато работи над провокативната БГ версия, си представя конкретни актьори. Цялата история е характерна за битието на родната гилдия, както и на всемирната. Възрастна и позабравена актриса е режисирана от радикален млад постановчик. Стар „лъв“ отброява последните си дни с финално представление. Суперзвезда разтърсва с нова концепция. Красавица манипулантка използва чара на годините и тялото си. Всички искат да постигнат мечтите или обсесиите си. Дори незабележимият сценичен работник Богдан, преминал през седем постановки на „Макбет“ в седем различни театъра в България през седем различни времена, има свои планове. Всичко се завърта около познатия монолог на Лейди Макбет. В думите й крещи не толкова жаждата за власт, а стремежът да бъде преодоляно човешкото, което пречи да извършваме ужасни деяния. „И както се случва често в театъра, има много страници текст, който е написан, но няма да чуете на сцената. Не защото не е добър, а защото да се лишиш от него също е изкуство. Отнемането е част от самото творене“, коментира Георги Тенев.
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg