Срещам един приятел на площад „Славейков“.
„Славейков“ за мен е един от центровете на света. Всеки човек, повярвайте ми, си има своя лична география. География на чувствата, на предпочитанията, на пристрастията, на привличанията и отблъскванията – география на радостите и отвращенията. Бихме могли да я наречем идиосинкратична география. За политкоректните – нека кажем, че „идиот“ всъщност не е обидна дума – тя, поне в началото, е означавала „отделен човек, частно лице, сам по себе си, самобитен“.
За мен, като идиот, „Славейков“ е светло и притегателно място – пъпът на света – Те пито оте енуа – по подобие с наименованието на Великденския остров така, както са го наричали местните, преди да изсекат дърветата, да направят грамадните дългоухи статуи и да измрат от глупост.
В площад „Славейков“ се влива „Раковска“ – а за нея великият (и още по-хубаво – още жив) български писател Деян Енев казва: По „Раковска“ можеш да срещнеш всеки, даже себе си – като млад.
На „Славейков“ също можеш да видиш почти всеки – но не търси овълчените и вговедени физиономии на хора, подивели от алчност или от низши желания. Има ги, естествено, навсякъде ги има. Но на „Славейков“ се срещат рядко и се разтапят в благодушната обща физиономия на добрия софийски жител. А той – добрият софийски жител – той още съществува и се въди особено добре около „Славейков“. Той предпочита книжарници и библиотеки пред чалготеки и шкембеджийници, сяда на чаша вино, а не на чаша ракия или на чаша уиски и разговаря за нови филми и книги, а не за политика или футбол.
Поне такъв си го представям, този добър софийски жител – когато си мисля за „Славейков“, когато вървя натам, изпълнен с добро чувство.
И с моя приятел – букинист в истинския смисъл на думата – продавач и издирвач на ценни и трудни за намиране книги – гледаме площада и започваме разговор.
Разговорът ни започва с въздишка. И двамата въздъхваме – загледани към вечерния площад. Той казва:
„Ето“.
А аз: „Да, ето“.
„Пак продават. Но книги няма. Продават сувенирчета. Джунджурии. А нас ни няма.“
А аз кимам с глава и си спомням как, преди десет години, преди седем години, преди петнайсет години – аз съм заставал пред сергията му и съм казвал със спотаен, съучастнически глас: „Приятелю, а дали можеш да ми намериш втория том на Събрани съчинения на Карл Густав Юнг… а може и неговите „Тавистокски лекции“?
И той е правел широк жест и е казвал: „Ще я намеря. Нямам я в момента, имах една бройка, сигурен съм, но е много рядка… и се купи. Но аз ще ти намеря“.
И той търси този невъзможен за намиране втори том на Избраните съчинения на този ми ти прочут швейцарец Юнг… и след седмица ми се обажда и ми казва: „Мини, когато можеш, през „Славейков“ да си вземеш книгата. Намерих я!“.
И аз минавам, а когато минавам, вече съм се сетил и за друга книга, която бих искал да имам – класическа, чудесна… хм, коя – примерно „Пропагандата“ на Едуард Бернайс.
А Едуард Бернайс – мисля си, докато вървя към чудесния, светъл площад „Славейков“, на който цари книжен рай, на който самото Просвещение тихо присъства и блести с тихия си, благороден светлик – та Едуард Бернайс е племенник на Зигмунд Фройд, а същият този Зигмунд е припаднал, докато заедно с Юнг са слушали лекция за блатните мумии и Юнг го е изнесъл на ръце…
Какво богатство е мисълта на човек, казвам си, как от един външен стимул могат да се родят хиляди асоциации, цял един свят…! Но – казвам си – този свят е възможен само ако си чел книги, книги, много книги… и чрез тях си способен и да виждаш много неща, и от виждането на тези неща да направиш безброй асоциации и безброй заключения. Защото, както ни е известно, човек вижда това, което знае. Ботаникът вижда в една гора безброй интересни растения, които познава, докато дивият простак вижда в гората само нещо, което му пречи да построи новия си хотел.
И аз казвам на моя приятел, гледайки към площад „Славейков“, който е оживен: Да, вече няма книги. Вече книгите са само в книжарниците. Но както знаем, там изтикват всичко смислено и задълбочено в дъното, по най-ниските и невидими рафтове, а всъщност и го изтикват и въобще; и много от великите и важни за нашата
Цивилизация книги ги няма в тия ми ти книжарници… просто защото на най-хубавите места са сложени, за да лъснат – на витрините и на осветените места – разни готварски книги, албуми със снимки на „100 красиви места, които трябва да посетиш“, биографии на певици и футболисти и глупашка, треторазредна литература…
А сега на „Славейков“ е оживено, защото има базар, но базар за джунджурии – някакви занаятчийски изделия; някакви, всъщност, ширпотребовски кичозни труфила и безсмислия…но нека не обиждам труда на хората – просто джунджурии. Но не и книги!
Казвам си – нека не унищожаваме йерархията на ценностите – една ръчно направена гривничка от кожа не е равна на Юнг – и ако някой иска да ги приравни или да постави по-горе в йерархията гривничката (защото, видиш ли, и тя е продукт на труд и старание), аз ще застана твърдо срещу него: Йерархията, която е в основата на нашата Цивилизация трябва да се спазва! А Юнг и подобните му в тази йерархия са твърде по-високо от гривничките, занаятите, кебапчетата и хотелите. Знанието и просветеността са повече от парите и коремните и подкоремните удоволствия. Това е моята, идиотска, йерархия. И аз вярвам в нея.
Говорим си още малко с моя приятел, въздишаме с носталгия по ония времена, в които имаше десетки хиляди ценни книги на купове – досущ като край Сена – по тоя хубав, светъл площад. Аз му казвам: „Ще напиша статия за това. Защото този факт… това подменяне… тази замяна…на книгите, на ценните стари книги, които са нашия мост към миналото – но можеха да бъдат и нашия възможен мост към бъдещето – замяната им с джундурии, украшения и дребни закуски (защото много от сергиите предлагат разни „био“ неща) е всъщност… истинската Подмяна на Ценностите. И тя…“
И аз спирам да говоря.
И му казвам „довиждане“ – и си стисваме ръцете и се разделяме. Аз искам да се усамотя в тълпата, за да помисля за това, което ще напиша. И продължавам мисълта си, но наум: И тя, тази подмяна, Бога ми, може би не е просто естествена, следваща „Законите на Пазара“, случила се „от само себе си“. О, боже – та тя може да е… да е нарочна, замислена, злонамерена!
Да замениш книгите на Юнг, Фройд, Бернайс, Льобон, Тургенев, Достоевски, Хайдегер и Кант с кожени гривнички и „био“ мед… нарочно – за да докараш хората до първобитно състояние на съзнанието… Това не е ли зловещ номер, трик… чрез който да си осигуриш покорно стадо?
Защото дивото и простото лесно се опитомява. Трудно се опитомява изграден, образован и просветен човек.
Мисля си за тези неща и с учудване виждам, че друг мой приятел всъщност прави минифестивал на книгата точно в центъра на „Славейков“. Наоколо, покрай сергиите за гривни и шапки, е полутъмно, но при него е светло, ярко. Явно са му позволили от общината. И той е изградил малка светла сцена и там представят нова книга. Микрофони, прожектори, ярък звук. Всичко свети. И затова има такова оживление.
Значи – надежда има.
