Виждам го отдалече, седнал на слънчева пейка в Докторската градина. Представям му се, а той с изненадваща за своите 95-години пъргавина става и любезно ми целува ръка. Обаятелното му излъчване и лъхащото достолепие са поразителни.
„На вас оставям да решите къде ще седнем“, казва ми писателят, поет и преводач Найден Вълчев. По-зрялото поколение го свързва с нездабравимите песни „Една българска роза“, „На всеки километър“, „Чудо“, „Някога, но не сега“. Наскоро и по-младите чуха името му, след като легендарната „Една българска роза“ прозвуча в нов аранжимент и изпълнена от Орлин Горанов и Маргарита Хранова. Това стана покрай проекта „Пеещи артисти“ на Игор Марковски.
Петя БАХАРОВА
„Изпълвам се с гордост, когато някой пее „Една българска роза“, казва авторът на текста Найден Вълчев. В оригинал тази вечна песен се изпълнява от Паша Христова, композиторът й е Димитър Вълчев.
Срещата ни е в 10,30 сутринта и аз предлагам да седнем на кафе и торти в Cakey Bakey на ул. „Шипка“, близо до дома на Найден Вълчев. „Познавате квартала ми по-добре от мен“, отбелязва с усмивка той. Започвам да му обяснявам колко се радвам да вървя и разговарям с жива легенда като него. А той цитира художника Илия Бешков, който навремето му казал, че след 80 години се живее най-добре, защото каквото и да направиш, никой не ти обръща внимание.
„Аз съм последният мохикан, пиша на ръка“, казва Найден Вълчев, подавайки ми страниците с неговите отговори на моите въпроси. Докато се уговаряхме за срещата ни стана ясно, че той предпочита първо да пише, а след това да си говорим. Така получавам 10 машинописни страници, които разбирам, че са набирани от съпругата му актрисата Минка Долапчиева. Те са изпъстрени със спомени, истории и стихове. Ще си ги запазя като реликва. „Вие сте жива легенда“, казвам му, разлиствайки страниците. „Случайно оцеляла костенурка“, е усмихнатият му отговор.
Телефонът му извинява. „Кой ли ме инспектира“, пита поетът. Оказва се синът му Влади Вълчев, който проверява баща си, интересува се къде е, с кого е. „Всички синове, снахи, внуци са много грижливи. Имам два броя синове, четири броя внуци. Вторият ми син се казва Самуил, уточнява авторът на „Една българска роза“ и връща лентата до 1958 година, която нарича лобна. Точно тогава Найден Вълчев се жени за Минка Долапчиева. Двамата са заедно вече 65 години. „Изградихме семейство, родиха се синовете, родиха се грижите, роди се всичко, което обременява един живот.
Но в края на краищата сме радостни, че не си дотегнахме, че се събрахме в един свят – интересен както за мен, така и за нея. Изкуството ни събираше и на театрална сцена, и при книгите, и при отиването на концертите, защото моят живот дълъг протече и в царство България, и в социалиалистическата република и сега в новото време. През цялото време ние сме били двама“, разказва той.
Питам го как минава денят му, а Найден Вълчев поетично ми отговаря:
„Календарът се върти, напомня ми, че много станаха моите дни, че все по-малко остават,
но ето днешният дойде с изгрева с, с летния си светъл дъжд и ме зарадва при грижите все нещо да направя, да прочета нещо, да запиша. Ден като другите. Пълен с информация за обществения живот, за държавните дела, пък те напоследък текат като в пиеса . Щеш не щеш- надникваш и в тях….“
Найден Вълчев живее на ул. „Велико Търново“ до Докторската градина, но летните месеци прекарва в Драгалевци. „Имаме хубава къща, зелен двор, с много плодни дръвчета, но когато цъфтели минал дву-тридневен мраз, свършил своята пакостна работа и май, че тази година няма да видим както черешите, така и сливите, ябълките, едрите дренки“, описва дните си той.
Авторът на „Една българска роза“ и „На всеки километър“ всъщност завършва юридическия факултет на Софийския университет. Когато идва практическият период в изучаването на правото на Найден Вълчев вече не му е „симпатично“. Преди да се дипломира отива в казармата. Там излиза и първата му книжка с войнишки стихотворения. В това време се създава списание „Български войн“, където редник Вълчев започва да пише репортажи и очерци.
По това време сред най-близките му приятели са драматургът Иван Радоев и писателят Серафим Северняк, които тогава се изявяват и като журналисти. Северняк отива като кореспондент на Дунав мост, а Найден Вълчев заема неговата кушетка в жилището, което обитават с Иван Радоев. „С военната униформа сутрин пристигах в редакцията, привечер слагах цивилното яке и отивахме в клуба на журналистите, което беше нашето свърталище, разказва поетът. – Така изкарах последната трета година от казармата.“
В редакцията на „Български войн“ обаче среща едно момиче, което пише на машина и свири на пиано. Това е бъдещата му съпруга. Когато той приключва с военната служба, тя е приета във ВИТИЗ. Минка Долапчиева завършва актьорско майсторство и преди да замине по разпределение в провинциални театри двамата в Найден се женят.
Той се дипломира, слага документа в едно чекмедже и дори един ден не работи като юрист. Дипломата за завършено висше образование му трябва едва, когато става член на българското посолство в Беларус. Налага се да извади дубликат, защото не може да го открие.
Периодите са важно нещо в живота на поетите и писателите. А най-дългият и плодотворен за Найден Вълчев е свързан със списание „Септември“, където той работи като редактор от 1956 до 1983 година. Преди това сътрудничи в радио София.
Обикаля цялата страна и прави очерци на хонорар. Търси си обаче постоянна работа. Не му се получава да започне като коректор във в. „Народна младеж“. „Бродех из София, отпечатвах тук там“, разказва той. Един ден Блага Димитрова, която работи в сп. „Септември“ и с която са в една компания, му казва, че заминава за дълго в Родопите и му предлага да пробва при тях. Още повече, че в първата книжка на това литературно списание през 1956 г. е публикувана поемата му „Малка повест“. За тази поема Найден Вълчев получава похвални думи от писателя и главен редактор на „Септември“ Георги Караславов. Именно той казва за младия поет: „Веднага да идва на работа“. Така
Вълчев попада в средата на най-видните ни тогавашни писатели и поети.
Застава рамо до рамо с Елисавета Багряна в отдел „Поезия“, където работи повече от 27 героични години, както той ги описва. „Много неща чух, научих, видях. Тя четеше с молив в ръка, много грижливо, с уважение към всеки автор, без да налага строго своето мнение. Най-голям интерес тя проявяваше към младите: какво ще кажат те, с какво ново идват“, разказва Вълчев.
Писателят Димитър Димов пък се шегува с него като му казва „съавторе“, защото е написал стиховете за песента на пети полк от пиесата му „Почивка в Арко Ирис“.
Със стихове е свързана и срещата му с диригента на държавния радиохор Светослав Обретенов. Случва се пред 1947-1948 година, в разгара на бригадирското движение. Найден е в бригадата „Асен Златаров“ и участва в строителството на далекопроводния пръстен Мездра-Курило-Димитровград. Хорът изпълнява своята програма пред бригадирите. В един момент Светослав Обретенов се обръща към младите хора и ги пита дали няма и те да изпеят нещо. „При нас беше попаднала една песничка на гръцките партизани, която ни харесваше, но думите й бяха на чешки език. С общи усилия преведохме текста и сглобихме мелодията“, спомня си Вълчев.
„На раменете тегнат пушки,
Ний слизаме в разгърнат строй
И свободата с нас се спуща
Из партизанските усои…“
Светослав Обретенов пита кой е превел стиховете и всички посочват Найден. „Когато свърши бригадата да ми се обадиш в радиото“, заръчва му диригентът. Минават месеци, докато Вълчев се обади на композитора, който веднага иска да види всичките му стихове. Харесва ги и не след дълго двамата стават приятели. Найден е в родното си село Брестница, когато получава писмо от Обретенов с думите: “Трябва ми срочно „Песен за мира“. В автобуса за София изпод перото на поета излиза:
Който дръзне война да запали
по огромното земно кълбо
ще се срещне с мъжете на Сталин
и ще падне във първия бой.
Който иска над нас да изгрява
Всяка заран сияйна зора
Нека свие десница корава
И да вдигне юмрук на мира.
„Песента прозвуча веднага, бе посрещната възторжено, запя се навред, Светльо стана лауреат на Димитровска награда, спомня си Найден Вълчев. –
Той ме пляскаше по войнишкото рамо и ми казваше, че ме чака след казармата.
Не ме дочака. През 1955 година Обретенов вече го нямаше.“
Носталгия се чете в очите на Найден Вълчев и решавам, че сега е моментът да го разпитам за вдъхновението. А той сякаш е чакал точно от това да се заинтересувам. „Музите са светли образи от живота, които по някакъв начин ти повишават пулса, ставаш някак вдъхновен, искаш да подариш откъснат карамфил или листче със загадъчни думи, оказва се, че не събираш кураж да го направиш, пък и светлият образ или е бил въображаем, или вече не се среща на вечерното движение по главната улица, или съвсем си е заминал. Днес музата ми е пъстрият живот, който е богат на маршови химни, на есенни минори, на адажия и мажори, дори на балади за две пиана. Та ние се обичаме с този живот и той като джипи ме крепи с хапчета и с приятелски усмивки“, казва поетът.
Говорейки за музите, няма как да не стигнем и до стиховете за песента „Една българска роза“, която е емблема за творчеството на Найден Вълчев. Историята й е дълга, много
интересна и се развива по времето на Световния младежки фестивал в София.
Съюзът на писателите кани десетина поети да напишат стихове за песен за събитието. Найден Вълчев обаче не е сред тях. „А уж вече бях „песенник“, но ме бяха пропуснали. Мил спомен от участието ми в младежкия фестивал в Прага ме подтикна да напиша подходящи строфи, връща лентата той. – Комисията, която разглеждаше предложенията, ги отхвърли. Фестивалът мина и замина без моята „Роза“.“
Година по-късно Найден Вълчев показва строфите на своя приятел композитора Димитър Вълчев. „Това е готова песен, само трябва нотно да се запише, възкликна той. След две-три дни ми я изсвири. Хареса ми с яснотата и лекотата си“, спомня си поетът.
Точно по това време събират песни за фестивала „Златният Орфей“. Димитър Вълчев пита Найден Вълчев дали може да кандидатства с неговата „Роза“. Поетът се съгласява, а песента допусната до фестивала. Найден обаче е притеснен, защото тя все пак е отхвърлена преди време. „Отидох при председателя на комисията Вили Казасян и му казах опасенията си. Той попита дали съм публикувал стиховете някъде. Когато разбра, че не съм, ми даде благословията си“, разказва авторът.
Така песента получава зелена светлина. Идва обаче въпросът кой ще я пее. Митко Вълчев вече е харесал млада и талантлива певица. Нейното име е Паша Христова. Идва състезателната вечер. Паша я изпява блестящо. Късно през нощта журито съобщава решението си, което е, че „Една българска роза“ печели първа награда на „Златният Орфей“ през 1971 г.
През 2000 година се провежда всенародно допитване, което определя „Розата“ за Песен на столетието. „Тъжно ми е, че тези две думи не можаха да ги чуят нито композиторът Димитър Вълчев, нито изпълнителката Паша Христова, нито аранжорът Дечо Таралежков. От четворката бях останал жив само аз“, казва с тъга авторът на стиховете.
Има още една песен, която заема важно място живота на Найден Вълчев и това е „На всеки километър“ към култовия български сериал. Питам го как я е написал, а отговорът е – по поръчка. „Звъни ми тревожно една привечер композиторът Петър Ступел и настойчиво иска да се видим. Приятели сме, писал е песни по мои стихове. Чакаше ме пред Съюза на композиторите и по стълбите ми обясни, че Българската телевизия прави сериал за съпротивата. Той и Атанас Бояджиев са композиторите.
Искали всеки епизод да започва и завършва с песничка, но два пъти не им я приемали, защото не харесвали текста. Затова ме търсели аз да го напиша“, разказва Найден Вълчев. Поетът започва да се дърпа, защото нищо не знае за сериала. „Абе, бият се. Антифашисти, партизани се мъчат да се изтеглят към гората, войниците настъпват, гимназист се е закрил зад километричен камък, стреля срещу тях и вика: „Ние сме на всеки километър“.
Така телеграфно Петър Ступел разказва сюжета. После изсвирва на пианото мелодията за песента. Свири я още веднъж. Музиката е ударна, силна. Вълчев взима едно листче, знаейки, че тази мелодия ще е трудна да се изпълни с думи. Ступел му казва още, че ако до сутринта не напише текста, сериалът тръгва по телевизията само с оркестрово изпълнение.
„На път за вкъщи в главата ми се въртеше „Ние сме на всеки километър“. В нощната тишина в главата ми прозвуча:
Нас червеното знаме родини ни,
Нас не ще ни уплаши смъртта –
Ние сме на всеки километър…
По едно време ми изчезна мелодията. Дремнал съм. Уплаших се, разказва поетът. – Ступел дойде рано сутринта.
Провери строфите на пианото, усмихна се, грабна листчето и отлетя към телевизията.
Коста Карагеоргиев беше записал строфите и аз чух песента на другия ден. И тя, с бате Сергей и Митко Бомбата, заля мигновено улици, читалища, кабинети, площади, градове и села.“
Минава време и Найден Вълчев се среща с Павел Вежинов, един от сценаристите на сериала. Вежинов го пита защо му няма изписано името, след като е автор на текста. А също и дали е вярно, че поетът е получил 14 лева хонорар, но не от телевизията, а от в. „Народна младеж“, където са публикувани строфите.
Вежинов повдига въпроса. Счетоводителка казва, че тарифата е между 40-60 лева, но трябва да се поиска разрешение от Комитета за култура за специален хонорар. „И досега чакам отговор“, отбелязва кротко поетът.
Съдбата след време отвежда Найден Вълчев до посолството ни в Минск, където става съветник по културните въпроси. И това не е случайно. Поетът често пътува до Беларус през 1961-1962 г. и както той се изразява – специализира история, култура и езика на страната. Занимава се с преводи и е председател на Клуба на приятелите на Беларус.
През 1996-97 година е назначен с тригодишен мандат в посолството. „Есента на този период беше особена. Особеното беше, че убиха Андрей Луканов, че се смени правителството и през март бях отзован скорострелно, разказва Найден Вълчев. – Нямаше и 10 месеца от моята дипломатическа служба. Тогава написах двустишието:
Бях доскоро дипломат,
Днес съм вече само мат.
Докато пием кафето и си дояждаме тортите, питам Найден Вълчев за любимия му ресторант. „Не мога да стоя дълго на една маса, доскучава ми. Обичам да съм вкъщи, отговаря ми той и се сеща как негов приятел му казал: „Найдене, цял живот на едно място работиш, в едно жилище живееш, с една жена, имаш един единствен вартбург, скучен човек си.“
Найден Вълчев обаче изобщо не е скучен. Разговорът ни може да продължи часове и той да не е разказал и малка част от дългия си и изпълнен с интересни преживелици и безбройни текстове живот. Тръгваме си и го питам с какво един творец като него иска да бъде запомнен. А той ми пише по-късно: „Като редови човек, който честно дялаше своето малко дело, с надеждата то да се вгражда в голямото дело на Отечеството.“
МЕНЮ
Cakey Bakey, ул. „Шипка“ 5, София
Медена торта с рикота , плодове и мента – 6.50 лв.
Шоколадов чиизкейк – 6.50 лв.
Две кафета 5,20 лв.
Минерална вода – 3 лв.
ОБЩО – 21,20 лв.
