„Пукнатини“, новата пиеса на Оля Стоянова, режисирана от Надя Панчева за театъра в Плевен, е от събитията на арт сезона не само защото спектакълът беше представен и в Сливенския затвор. Четирите главни героини са извършили престъпления и са попаднали зад решетките – всяка със своите драми, трагедии, разочарования и надежди. Характерите им са изваяни виртуозно от авторката, която има 20 отличия и статуетки за поезия и драматургия, като между тях са и два Аскеера. Неслучайно три от пиесите й продължават да са между хитовете на две престижни сцени – „Цветът на дълбоките води“ и „Страх за опитомяване“ в Народния театър и „Покана за вечеря“ в театър „София“. Оля Стоянова е главен редактор на програма „Христо Ботев“ в Националното радио, създател и водещ е на предаването „А сега накъде“, доктор по журналистика с лекции в Софийския университет. Има 12 издадени книги – номер 13, „Хорът на уличните котки“, е пред излизане. Между тях са сборниците с разкази „Висока облачност“ и „Какво сънуват вълците“, „Пътеводител на дивите места“ – в тандем със съпруга й Живко Джаков, романът „Лични географии“, томчето с пиеси „Малки ритуали за сбогуване“, сбирките със стихове „Фотографии“, „Проза“, „Пътна карта“, „Улица „Щастие“. Текстовете й са превеждани на английски, немски, сръбски, македонски, унгарски, полски, руски, чешки, португалски, словашки, арабски, турски и испански език. Майка е на три деца – абсолютен героизъм в сбърканото ни време.
- Спектакълът „Пукнатини“ вече е събитие – откъде тръгна историята в пиесата ви, госпожо Стоянова, имахте ли колебания?
- Да, имах много колебания дали въобще трябва да посягам към подобна тема. Питах се какво може да промени една пиеса, освен да добави още сол в раната. Но пък не можем непрекъснато да избягваме тежките полемики. Иначе конкретните случаи, които ме накараха да се замисля, не бяха един или два. За съжаление, често четем новини за майки, които са убили децата си или са предизвикали палежи – беше ми интересно какво се крие зад тези кратки криминални хроники и какво би провокирало една жена да извърши подобно престъпление. Докато пишех текста, исках да разбера как хората продължават след подобна трагедия и колко лесно човек дава прошка на себе си.
- Но не раздавате присъди.
- Със сигурност не. Нито търся вини. Важни са образите на жените зад трагедиите, които са предизвикали. Чрез тези истории исках да разбера как се ражда насилието и колко често то е резултат от друго насилие – порочен кръг, в който трудно може да се достигне до корена на злото, защото в един момент престъпниците се оказват и жертви. Беше ми интересно как четирите героини променят чувството си за справедливост – имат ли право да изискват от света равни права с другите и справедливо заплащане на труда си, когато самите те са нарушили тези закони и са наказани за това. И как живеят, как се справят с вината, дали я носят в себе си и дава ли тя отражения в живота им. Но, ако трябва да съм честна, тази пиеса вероятно щеше да си остане само на хартия, защото амбициите ми свършваха дотам – да проуча отделните случаи, да видя какво може да се получи и просто да пиша. За да се стигне до спектакъл, заслугата е на режисьорката Надя Панчева, която обича сложните дебати за свободата и оцеляването на човек в трудни времена – като в „Анна непоправимата“ за руската журналистка и правозащитничка Анна Политковская и като в „Докато смъртта ме раздели“.
- Затворът в „Пукнатини“ огледало ли е на държавата ни?
- Вероятно. Намирам връзката в колебанието на героините – дали си струва да протестират и да се борят, дали мълчанието не е по-добрата стратегия за оцеляване, която гарантира, че няма да имат проблеми. Винаги, когато стане дума за отстояване на мнение, се сблъскваме с тези въпроси. Пък и моето поколение израсна на фона на непрекъснати протести срещу нещата, които не ни се струваха справедливи и нормални. Дори децата ни израснаха по време на протести. Помня ясно как дъщеря ни Стояна, тогава на 6–7, попита кога пак ще ходим на протести – като че ли ги нормализирахме в тяхната регулярност и те се превърнаха в естественото ни състояние. Но в „Пукнатини“ тръгнах от малкото към голямото – да изследвам насилието чрез образите на тези жени, в които има всичко: и бунт, и смирение, и гняв, и осъзнаване на вината. Те са „обикновени“, не са древногръцки героини, нямат благородно потекло, нито божествен произход, висок сан в обществото и от тях не зависи благото на народа им. Но историите им са симптоматични и за обществото, в което живеем. Подобни трагедии засягат много повече хора, отколкото изглежда на пръв поглед.
- Каква е цената на съпротивата, която плащат жените не само зад решетките?
- Да бъдеш несъгласен и да защитаваш мнението си често изисква дързост. Но пък все по-често ми се струва, че жените днес са по-склонни към радикални жестове на съпротива. Именно тези жестове и тази тиха съпротива са ми интересни през последните години, защото жените обикновено не са типични примери за революционери. Но нали помните онова клише, които всички дълго повтаряхме – че жените са изнесли прехода на раменете си. И клишето се оказа истина. Много връстнички на майка ми заминаха да работят в чужбина, за да осигурят по-добър живот на семействата си, които останаха тук. Като героините ми от друга пиеса – „Жените от портокаловите градини“, които се грижат за старци, чистят домове и гледат чужди деца по света, докато собствените им деца растат сами. Но в повечето случаи те не мислят за себе си като за жертви – те са горди, често много добре образовани, но също така решителни и мъдри. Жени, които отказват да викат неволята, когато има проблеми, и сами запретват ръкави.
- Трябва ли да посегнат на свободата ни, за да осъзнаем, че можем да вдигаме революции?
- Много се надявам, че няма да се наложи да се борим за свободата си. Веднъж отвоювана, просто трябва да я пазим. Днес друго ми се струва по-важно – да не сме принудени да избираме между свободата и сигурността. Отделните индивиди и обществата често пъти са склонни да жертват свободата в името на сигурността. Особено ако им се насаждат страхове и тези страхове се използват като оправдание за ограничаването на свободата. Но и не трябва да забравяме какво означава свободата и какво казва Жан-Жак Русо – истинската свобода идва, когато хората участват в създаването на правилата. Тоест подчиняваш се на закони, които сам си избрал съзнателно като член на социума. Свободата трябва да е активна гражданска позиция, която отстоява определени ценности.
- „Пукнатини“ е и откровен политически театър – има ли той тук и сега почва у нас?
- Трябва да има. Политическият театър ми се струва най-интересният, защото е свързан със заявяване на позиция, търсене на различен подход към актуалните събития. Пък и нали си даваме сметка, че от политиката не може да се избяга. Около нас всичко е политика – и културата, и образованието, и науката. Разбира се, театърът е нещо различно от журналистиката, от публицистиката, на него често му трябва повече време, за да се отдалечи от актуалните събития, но не трябва да му отнемаме правото да говори за днешния ден. Всъщност това е от най-важните му качества – да говори за тук и сега, дори когато пресъздава класически текстове.
- Какво ви дразни по родните сцени?
- Онзи театър, който си е поставил за цел да забавлява зрителите на всяка цена. Но още повече ме дразни театърът, който подценява публиката. Години наред се опитвам да гледам всичко. Съпругът ми (Живко Джаков, фотограф и автор на пътеписи – б.а.) се шегува, че за нас е съвсем нормално да пътуваме дори хиляда километра, за да гледаме спектакли в друга страна, както хората ходят на футболни мачове. Театърът още не ми е омръзнал, независимо дали представлението е хубаво, или не чак толкова добро. Научих се да не очаквам само върхови и изключителни постижения – не е реалистично, а вероятно не е и честно към авторите им. Сега се отнасям към постановките като към процес, като проследяване на етапите в творческите търсения на екипите им – за да открия тенденциите в развитието на режисьора и актьорите. Това е по-интересното. Мисля, че същото е валидно и за киното и литературата. Въобще културата не е права линия, не можем да очакваме само успехи, трябва ни време, за да я разберем.
- Работите по пиеса за Пенчо Славейков и Мара Белчева – какво изненадващо открихте за тях, докато правехте проучванията си?
- В историите им, които се преплитат, ми беше най-интересно да открия един по-различен Пенчо Славейков – по-раним и по-крехък мъж, който през последните години от живота си с влошено здраве обикаля европейските градове, разглежда галерии и музеи и понякога се спира пред някоя картина и размахва ръце, за да прави дихателни упражнения, както са го съветвали лекарите. Също толкова интересно е как Мара Белчева се опитва да продължи живота си след загубата на Славейков, как се съвзема след поредния удар.
- 130 години по-късно Пенчо Славейков остава единственият ни автор, бил на крачка от Нобела – и понеже този блян винаги изглежда като национален комплекс, мислите ли, че съсловието е надмогнало вътрешнозаводските интриги по пътя към международно признание?
- Изглежда, че този комплекс вече е преживян – писателите ни получават отличия, превеждани са, а книгите им се издават по света. Втори български автор, Рене Карабаш, е номиниран за международния „Букър“, явно не е изключение. Сигурно по отношение на Нобеловата награда имаме някакви фиксации, но когато стъпваме на тези национални комплекси, трябва да знаем, че вървим върху нездрава почва. По-ценно е да пишем текстовете, които ни се струват важни и, ако може, да не затъваме в романтичното минало, а да гледаме критично на историята.
- Вие сте и писател пътешественик – как бихте обрисували България на чужденец, който иска да научи нещо за хоризонтала и за вертикала в нея?
- Няма един-единствен разказ за България. Има много гледни точки и различни разкази. Това е същественото – да не се изгуби богатството на гласове. Преди време се ядосвах, когато страната ни беше представяна само с пет–шест популярни забележителности, а те са много повече, но изискват усилия да ги откриеш и да стигнеш до тях. Трябваше да напиша две книги – „Пътеводител на дивите места“ и „Пътеводител на хубавите места“, за да си дам сметка, че важните в тях са хората, че разказват истории и се помнят срещите с тях. Така че ако трябва да представям България пред чужденец, ще разкажа за различни хора – не само за писатели, журналисти, режисьори, актьори или преводачи, но и за лекари, планински спасители, метеорологични наблюдатели, учени, орнитолози, пещерняци, фотографи, учители… Въобще за тези, които обичат това, което правят, и то си личи във всичко. Все по-често ми се струва, че е много важно да обичаме работата си, да не я претупваме, да не се скатаваме, да не я вършим надве-натри, да не отбиваме номера. Няма значение дали месиш хляб или работиш с деца, важното е да ти пука, да не си претръпнал и да правиш всичко с желание. Вероятно това е един от начините и ти, и хората около теб да се чувстват по-добре.
- Разкажете за срещи в чужбина, провокирали ви за разказ или стихотворение.
- Пътуването извън България позволява да бъда по-наблюдателна и по-внимателна, да виждам повече. Не че не го правя и тук всекидневно, докато съм в метрото, например, но съвсем друго е да имаш свежата перспектива на първия път. Миналия август прекарах в Загреб и в един от дните сред тълпата в центъра на града, заобиколен от зяпачи и туристи, мъж четеше Библията – беше разгънал стойка за ноти, върху нея беше сложил книгата и редеше с монотонен глас, без нито за миг да вдигне очи. Гласът му потъваше сред шумотевицата – край него минаваха групи туристи, екскурзоводи разказваха на всякакви езици, тичаха деца, все някой се караше с някого и се чудех какво прави този човек, на какво се надява, какво го движи. Засичах го почти през целия месец – идваше в определени часове, заставаше на най-шумното място и четеше така, като че ли нищо друго не го интересуваше. Нямаше как да прекъсна четенето му и да го попитам какъв обет е дал и защо чете точно тук. Но веднъж се заговорих с местна жена, която не можа много-много да ми обясни какво прави този мъж, но каза, че той го прави за всички нас. Ето този жест – да правиш нещо за другите, да дадеш обет, да изчетеш Библията на публично място, ми се стори странен, несъответстващ на времето, в което живеем. Вмъкнах тази история в сборника с коледни разкази, защото ми хареса парадокса в нея.
- Хората по-различни ли са според вас, примерно, в Азия?
- Когато ме хвана проливен дъжд пред търговски център в Куала Лумпур, се оказах заклещена между тълпата, без възможност да продължа. Ядосах се, защото бързах, а после видях как монах в традиционното шафраново будистко облекло седеше спокойно сред десетките хора абсолютно невъзмутим и четеше нещо на телефона си. Както правят всички, независимо къде се намират. Това търпение да свърши дъждът ми се стори толкова хубаво и стойностно. Да знаем, че има неща, които не зависят от нас – и това е прекрасно. Впрочем абсолютно наясно съм, че не е нужно да отидеш на другия край на света, за да забележиш подобни истории – те винаги се случват пред нас, пред носа ни, достатъчно е да си отваряме очите. Или всъщност не, има и нещо друго, има още едно условие – да ни пука за хората, да се интересуваме от тях и да се поставяме на мястото им.
В нова книга възпява хора на уличните котки
Според авторката във всички жанрове всяко събитие чака своето време
Оля Стоянова тези дни има още една поредна премиера – в литературата. Всеки момент на пазара ще се появи книгата й със знака на „Жанет-45“ „Хорът на уличните котки“. Впечатляващите илюстрации са на художника режисьор Ясен Григоров.
„Анималистичната тема не ми е много близка, въпреки че имам проза и за диви коне, а и стихове за птици, защото всички вкъщи сме запалени по орнитологията. След като излезе сборникът с кратки разкази „Какво сънуват вълците“, написах куклената пиеса „Хорът на уличните котки“. Спечели наградата „Михаил Лъкатник“ в Ямбол, но не беше поставена. А и аз не бях достатъчно активна – интересите ми често се изчерпват с написването на текста и нямам кой знае какъв ентусиазъм да продължа. През следващите 13 години все не ми стигаше времето да превърна пиесата в проза, както ме съветваха всички, които я бяха чели. Може би най-после ще има и куклен спектакъл. Вероятно за всичко има подходящото време и не трябва да насилваме събитията“, разкрива философията си Оля Стоянова.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg