31.7 C
София
неделя, 21 юли 2024 г.

Повече така не може


Тома БИКОВ

Кризата на българската политическа система, която започна през пролетта на 2021 година, вече е толкова дълбока, че надеждите за излизането от нея започват да се превръщат в мираж. Невъзможността на парламента да изпълнява основното си задължение, е напът да предизвика и криза на парламентарната демокрация. Въпросът какво да се направи, става все по-важен.

Лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов вече заговори за промяна на Изборния кодекс в посока на създаване на възможности за устойчиви мнозинства. В случая става въпрос за т.нар. „гръцки вариант“, при който спечелилата изборите формация получава бонус от определен брой депутатски мандати (в гръцкия случай те са 50), който да й даде възможност да състави по-лесно мнозинство.

Гръцкият вариант не е единствената възможност за създаване на по-стабилни конструкции – такива са и въвеждане на смесена система с участието на мажоритарни депутати, вдигане на бариерата за влизане в парламента, а най-радикалният вариант е преминаване към президентска република, при която правителството се излъчва от президентската институция, а парламентът има само законодателен ангажимент.
Известно е, че парламентарната система на управление с пропорционална избирателна система изисква далеч по-развита интелигентност, отколкото българският политически елит притежава в момента. Този тип система на теория е най-доброто, което едно общество би могло да получи. Стига да е готово за него и да го иска. Тази система осигурява максимално широка представителност (това е най-важният елемент на пропорционалната избирателна система) и овластява максимално различни обществени групи. В този случай е задължително да се води непрестанен политически диалог дори и между политическите опоненти, защото пропорционалната избирателна система предполага преди всичко коалиционност или постигане на непрестанни компромиси.

За голяма част от западните общества думата „компромис“ е натоварена с позитивна конотация и се приема като постижение. В българския език обаче това понятие се разбира като безпринципност и лъжа към избирателите. Може би това разбиране е и в основата на факта на автентичното отхвърляне на резултатите от пропорционалната система. През последните четири години самият политически елит направи достатъчно, за да компрометира не само себе си, но и парламентарната демокрация. Резултатът на този процес не се състои толкова в ниската избирателна активност, а във все по-ясната невъзможност парламентът да излъчва правителства. В случаите, в които това се постига, конструкцията им е толкова необмислена и зле построена, че не е в състояние да функционира повече от няколко месеца.

Какво може да се промени. От една страна, обществото приема коалициите като нещо мръсно и нечистоплътно, от друга – начинът, по който политическият елит формира коалиции, потвърждава това обществено усещане. Защо например след военния преврат от 1934 година българското общество приветства суспендирането на конституцията, забраната на партиите и обществените организации и разпускането на парламента за четири години? Нима българите се отказват толкова лесно от демократичното си право? През последните дни сякаш започвам да си отговарям на този въпрос. След 1926 г. само за осем години се сменят седем правителства, в които участват най-различни и разнородни партии. Преди да влязат в коалиция помежду си, голяма част от тях са били не просто опоненти, но и са се репресирали една друга. Така едновременно правителствата са и безпринципни от гледната точка на предварителните заявки, и неефективни по отношение на ангажиментите си. Затова превратът от пролетта на 1934 година носи по-скоро облекчение, отколкото травма за българското общество. Затова и до днес периодът след 1934 година остава в народния мит като изключително успешен.

През последните три години пък у нас са се сменили седем правителства и пет парламента. Настоящото 50-о народно събрание е напът да се превърне в шестия провален парламент. В същото време отношенията между партиите показват, че изходът от политическата криза не само не се вижда на хоризонта, но и сякаш предстои да затънем още повече в тинята на нестабилността. През това време администрацията е в непрестанно очакване на ясна политическа линия, по която да работи, редица сектори загиват в безвремие, а непредвидимостта за гражданите и бизнеса се превърна в начин на живот.

В същото време по нищо не личи българското общество да изпитва необходимост от широката представителност на политическата система. Същото важи и за голяма част от политическия елит. Той не иска, а най-вероятно и няма интелектуален капацитет да се справи с подобна сложна система. Затова и скрупулите по отношение на широката представителност трябва да паднат и разговорът за преминаване към по-прости политически форми, които гарантират преди всичко стабилност и устойчивост на обществения ред, да започне още сега.

В крайна сметка най-важната задача за една демокрация е да излъчва властовата конструкция по мирен път и да осигурява институционална приемственост. В момента сме в състояние, в което изобщо не е възможно да бъде излъчена властова конструкция. Затова, искаме или не, тежкият въпрос за ефективността на демократичната система вече е на дневен ред. Тук идва и парадоксът – за да се опитаме да спасим демокрацията, би трябвало да ограничим нейната представителност. Ако не го направим, можем да се окажем и пред по тежки избори или изобщо да останем без избор и радостта от простите и груби политически форми от 1934 година да се окаже настояще.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини