Тома БИКОВ
Тезата, че дипломатическите преговори трябва да надделеят пред воденето на военни действия, е колкото за предпочитане, толкова и празна от съдържание. Тя стана популярна сред политиците и коментаторите, които изначално смятаха Руско-украинската война за казус с предизвестен край и поддържат тази прогноза вече повече от четири години. А през това време войната продължава, докато дипломатическите преговори изглеждат по-скоро далеч, отколкото близо.
Когато говорим за реализъм във външната политика, означава да поставяме основанията на действителността пред основанията на една или друга идеологическа доктрина или теория, която предпоставя взимането на определени решения още преди да бъдат отчетени параметрите на реалната ситуация. И ако преди една или две години реализмът изискваше да бъде отчетено руското надмощие и невъзможността на Украйна да удържи териториалната си цялост, то днес параметрите на реалността показват, че Русия затъва в една война, чийто изход става все по-неясен, а цената за евентуална победа все по-скъпа от гледна точка на загубените човешки животи, финансово-икономическите щети и геополитическото позициониране. Всъщност в момента по отношение на външната политика липса на реализъм може да се нарече поддържането на тези, които са били актуални в периода 2022–2024 г., но към 2026 година са неактуални.
В началото на войната Русия обяви три свои основни цели – смяна на режима в Украйна, разоръжаване на страната и спиране на процеса на разширяване на НАТО. Четири години по-късно Володимир Зеленски продължава да е президент на Украйна, страната е в процес на мащабна милитаризация и въоръжаване до степен армията й да бъде считана за една от най-силните в Европа, а НАТО се разшири към Финландия и Швеция, които дори по време на Студената война пазеха своя неутралитет. Към това трябва да прибавим отстъпление на руското влияние в Армения, Азербайджан и Казахстан и отстъпване на стратегически позиции в Близкия изток, в това число и изтегляне на значима част от руското военно присъствие от Сирия.
Ако изповядваме политиката на реализъм във външната политика, би трябвало да отчетем, че поне две от тези три цели вече няма как да бъдат постигнати от Русия. Нито Швеция и Финландия ще отменят членството си в НАТО, нито Украйна ще се разоръжи и ще изхвърли на боклука напредъка си в производството на модерни военни технологии. Колкото до смяната на режима в Киев, то Русия постигна тази своя цел, но едва ли резултатът я удовлетворява. Ако в началото на мандата на Зеленски Украйна беше държава, която традиционно се управляваше от няколко олигархични клана, чиито икономически интереси бяха поставяни на първо място, въпреки че бяха проведени две цветни революции през 2004 и 2014 година, то днес това е милитаризирана страна, в която армията все повече ще се превръща в незаобиколим фактор и ще надделява над интересите на олигархията. Последното ще се случва независимо от това дали президент е Зеленски, или някой друг. В този смисъл режимът беше сменен и от олигархичен за няколко години беше трансформиран в милитаристичен. Едва ли тази промяна обаче е била целта на Путин през 2022 година. Ако до войната Русия беше в състояние да дестабилизира Украйна или пък да прокарва немалко от своите икономически интереси през влиянието на различните украински олигарси, то след войната военното съсловие задълго ще ограничи каквото и да било руско влияние. Последното няма да е трудно, като се има предвид, че подобни действия ще се ползват и със значима обществена подкрепа.
Но да се върнем към дипломатическите преговори, за които се призовава от всички страни, но очевидно на този етап такива не са възможни нито за Русия, нито за Украйна. Последното е валидно от гледна точка на реализма, защото дори и ако една от двете страни беше готова на определени отстъпки, то войната вероятно щеше да е приключила. Опитът Украйна да бъде принудена да отстъпи очевидно вече не е в сила, защото на последната среща между Доналд Тръмп и Володимир Зеленски настроението беше далеч по-различно, отколкото по време на срещата им отпреди година, когато американският президент обяви, че Украйна няма карти и за малко не изгони от Овалния кабинет украинския си колега. По време на последната среща беше обявена нова американска военна помощ, почти беше дадена зелена светлина за производство на ракети „Пейтриът“ в Украйна и беше поет ангажимент за засилване на санкциите срещу Русия. Това е доста сериозна промяна в позицията на самия Тръмп, който е привърженик на реализма във външната политика и явно отчита военната динамика на украинския фронт. Към тази динамика трябва да добавим и новопоявилите се възможности пред украинската армия да нанася удари в дълбочината на руската територия и да унищожава стратегическа, икономическа и логистична инфраструктура, което е много съществена промяна спрямо ситуацията от началото на 2022 година.
Тезата, че Украйна не може да победи Русия, защото последната е ядрена държава, е вярна в общ план, но е погрешна в конкретния случай. Това е така, защото Украйна не си е поставила за цел да влезе в Москва или да превземе Русия. Украинската цел е да защити собствената си територия, като изтощи максимално руската страна и оскъпи в максимална степен воденето на военни действия от нея. На този етап тази цел се постига. Ако Русия беше в състояние да наложи контрол над Украйна, то Зеленски или някой друг вече щеше да преговаря с руските дипломати. Това обаче не се случва, защото украинското ръководство осъзнава, че времето работи за него и всеки следващ ден му дава възможност за по-добри изходни позиции при започването на евентуални преговори. Обратно, проточването на войната поставя Русия в сложна ситуация, в която би трябвало да мисли как да излезе със сравнително съхранено достойнство от тази ситуация. Отвъд това, вероятно ще минат десетилетия, преди Русия да възстанови икономическите, политическите и културните си връзки със западните държави.
На този фон, когато говорим за реализъм във външната политика на България, би трябвало да отчитаме фактите на действителността, а не въжделенията на една или друга агитка. Българската външна политика по отношение на Украйна няма значение за изхода от самата война, а за самата българска перспектива. След като поредица от български правителства подкрепяха Украйна през последните години, смяна на курса в момент, в който украинската страна е във възходяща позиция, не очертава тенденция на реализъм във външната политика, а на предпоставено идеологическо мислене, при което Русия изначално е обявена за победител, без значение от фактите на действителността. Дипломатическите преговори ще се случат тогава, когато страните в конфликта на база на военните реалности и съотношенията на силите очертаят полетата на компромиси, които са готови да направят. Това не е въпрос на добра воля, а е въпрос на сила. Този процес не зависи нито от България, нито от многозначителните призиви на българския премиер Румен Радев за дипломатическо решение на конфликта. И ако последният е привърженик на реализма във външната политика, би трябвало да види не само желаното, но и възможното по отношение на Руско-украинската война.