Волен СИДЕРОВ
Нека ме извини Джеръм за наподобителното заглавие на неговата суперсмешна мемоарна книга. Всъщност първо сложих заглавие „Живот напук“. Така се казва мемоарната ми книга, която няма нищо общо с казионните мемоари. Както аз самият нямам нищо общо с казионните граждани от населението, което е измислило поговорката „Преклонена главица сабя не я сече“ и „Срещу вятъра не се пикае“. И двете поговорки не са верни, защото историята доказва, че много преклонени главици са били изсечени, но не сме ги запомнили и на 2 юни почитаме изправените главици. А срещу вятъра съм пикал толкова много пъти, че накрая вятърът се засрами и спря да ми влияе на отделителната система.
Защо напук? Не е опит за оригинално заглавие. Чиста фактология си е. Майка ми се опитвала да ме махне. Второ дете, имала проблеми с бременността, на 35 години била. И започнала да вдига тежката шевна машина на баба Фани. Пробвала и други упражнения, не станало. Когато съм се родил, баща ми викнал под прозореца на родилния дом: „Как ще го кръстим?“. Единият ми дядо се е казвал Петър, другият Иван. Логично сега да се казвах Петър или Иван Сидеров. „Волен ще го кръстим, защото имаше воля за живот“, отговорила майка ми. През 50-те години нямало такова име. Имало Ленин (Даверов), Сталинка (Георгиева), Владимир и пр. Но Волен е било първото име на новородено в града на Диана – Ямбол. Затова спомените ми се казват „Живот напук“. Но заглавието на тези откъси тук във вестник „Филтър“ е по-игриво.
Разказът ми е нестандартен, накъсан, филмотечен, защото самият ми живот беше такъв. Скачам от десетилетие на десетилетие, тъй като квантовите физици отдавна доказаха, че времето е нещо относително. Календарът е измислица на бирниците, а старостта е самовнушение. Мъртвите са по-живи от нас, а много от живите наоколо са просто холограма.
В този откъс разказвам за първите си опити да стана признат писател от официалната писателска среда. През 70-те години не ме признаха. Но след години получих признание от личности, които смятах за легендарни и недостъпни – някъде там, на Олимп.
Няма такъв сценарист, който да напише по-фантастичен разказ от живия живот.
––––
– Какво казала едната стена на другата? – питам наум редактора във вестник „Пулс“, който отговаряше за прозата.
– Ще се срещнем на ъгъла – си отговарям безмълвно.
– Четете повече Йовков, Елин Пелин – каза на глас редакторът.
– Сега чета Селинджър – отговорих. – Йовков и Елин Пелин ги учехме задължително и ни изпитваха.
После взех върнатите ръкописи и си тръгнах. Беше ясно, че нямам връзки и не съм син на писател. В изданието за млади и препоръчани таланти няма място за таквиз. Годината беше 1976. След време научих, че редакторът загинал при катастрофа.
Не успях да му разкажа, че учителката ми по литература в гимназията Събина Ресанска не ме изпитваше през трите години – от 9-и до 11-и клас. Беше впечатлена от темата ми за Хамлет в началото на 9-и клас и не виждаше смисъл да ме изпитва. Така бе впечатлена, че я разнасяше във всички паралелки и караше някоя отличничка да я чете на глас.
– В живота си имам двама талантливи ученици – Янко Станоев и Волен Сидеров – сподели тя след време.
Как така беше учителка на двама ни, като Янко е роден в Долна Секирна и е учил гимназия в Перник, а аз съм си роден в Ямбол и там завърших математическата гимназия. Много просто – Ресанска бе женена за пернишкия художник Данчо Ресански и известно време е преподавала литература в Перник, след години се връща в Ямбол. И тъй като разликата ни с Янко не е кой знае колко голяма, е успяла да вмести и двамата в своя учителски хоризонт.
Месеци преди да почине през лятото на 2023 година, видях Янко на площад „Славейков“ – слаб като чироз, със същата отсъстваща от света физиономия и гледащ през хората наоколо като рентген. По-стар е от мен и имам респект. Поканих го в редакцията – точно там, на „Славейков“ 4а, и му подарих свои книги. Попитах го смутено има ли нужда от помощ – имах предвид пари.
– Нямам – отговори. – Дъщерите ми пращат.
Видях гордия писател от епохата на „мъжката проза“ на 70-те години.
Такива бяха Христо Калчев, Виктор Пасков, Росен Босев, Янко Станоев, Дончо Цончев… Покойници. Всички, за съжаление, вече и Янко.
Тогава си казах: трябва да пиша за преди. Когато живях и общувах с толкова различни и истински хора. Защото днес те са дефицит. Доминират дунапреновите подобия.
Янко Станоев: Падам, но при некадърници не сядам
На уникален случай с Янко Станоев бях свидетел в ресторанта на писателите, на „Ангел Кънчев“ 5. Ресторантът беше в сутерен, направо мазе – тип столова. В него се слизаше, след като си пил през деня в „Тихия кът“, тоест дневното барче на писателите, което беше на приземния етаж и имаше витрина към тротоара – виждаше се кой идва и кой си отива.
Там се засядаше от 11–12 на обяд. Общовойскови приказки, но и последни клюки за този и онзи колега. На кого му е излязла публикация, на кого предстои. Кой е взел контрактация – така се наричаше предварителното заплащане от страна на издателство или на Съюза на българските писатели. Вземаш 1000 лева и отиваш да пишеш в Хисаря или на Боровец. Какво ще напишеш, не се знае, но парите си ги взел. Не всеки се домогваше до такива аванси, разбира се. Но Лошият диктатор Живков се грижеше творците да се чувстват добре.
И те се чувстваха до обед в „Тихия кът“ на по две водки с кола. Там имаше и пиано, на което обикновено седеше Ценко Минкин и леко създаваше музикален фон.
В шест обаче отваряше врати ресторантът. Тук вече освен голо питие можеше да се замези със салата или нарязан суджук, както и да се хапне нещо готвено. Лелите от кухнята си тръгваха в девет, за да хванат рейса за село, и бай Сергей, портиерът започваше в десет часа да щрака ключа за осветлението с подканата „Айде, другарчета! Последни питиета и приключваме…“. Всички бързаха да вземат по две водки или по два коняка наведнъж, защото в 11 затваряха.
Една вечер на входа на ресторанта застана в цял ръст Янко. Известно време оглежда територията, все едно за първи път влизаше и се чудеше къде е попаднал. В един момент внезапно се търколи по циментовите стъпала надолу, а те бяха стръмни. Цялата зала изохка болезнено и стана на крака. Край, счупи си врата, Янко извика някой.
Янко обаче стана, отупа си панталона и без мускул да трепне по лицето му се запъти навътре. Първата маса беше както винаги на Ицо Калчев.
– Янко, ела бе, сядай тук! – подкани го Ицо.
– При некадърници не сядам – изръмжа Янко и си седна сам на една вътрешна маса.
От многото пишещи, на които съм подарявал книгите си, той единствен написа отзив в тогавашното издание на вече разпадналия се Писателски съюз през 2002 г. за книгата ми „Властта на мамона“. Беше суперлативен текст, нетипичен за него. Разбрах, че наистина съм го впечатлил.
А в писателските среди Янко всъщност остана със случката, свързана с Куба. Научава, че за братска Куба ще пътува писателска делегация. Пита секретарката на Георги Джагаров, който по онова време е заместник-председател на Държавния съвет, и разбира, че не е включен. Влиза при големия началник с думите: „Значи така, другарю Джагаров, Куба си, Янко – но? Така ли?“. Естествено Джагара го вписва в състава.
Живот в три епохи
– Знаеш ли какво е перодръжка – питам колежката си в АЛФА ТВ Анелия. Тя е родена през 1993. Гледа в Гугъл и протяга телефона:
– Това ли?
– Сядайте – казвам вече на всички останали, ще разказвам, – викайте ми Шехерезад! Пореден епизод от сериала „Събития и хора“, които знаете само от интернет. А аз – на живо.
Хем им е досадно, хем интересно. На шеф не се отказва.
Перодръжката е уред, с който пишехме от първи до четвърти клас. Метално перо, което се втъква в дървена дръжка. Топиш в бакелитова мастилница и попиваш с попивателна хартия. Тънко и дебело пишеш. Листът е разделен на тесни и широки редове. Не капеш мастило по тетрадката – това е небрежност, лошо си топнал. После става некадърност в живота.
Бакелитовите мастилници ги носехме в чантите и се пукаха при бой. Бой с чанти става дума. Мастилото избиваше отвън и всички ходеха с петна. Не всички. Момчетата. Още в първи клас бяхме две банди. Бандата на Стоян и бандата на Огнян. Те бяха най-високи. Бях в бандата на Стоян. Беше от нашата махала, освен това спортист като мен. Огнян в първия учебен ден се падна до мен при влизането.
– Виж, аз съм по-висок от теб – каза тържествуващо, с лигав смях.
Отмъстих скоро. Като водач на вражеската банда ми стана мишена и го праснах силно по главата с чантата при влизане в клас. Огнян беше висок, но отпуснат и бавен. Мастилницата се пукна и потече. До четвърти клас ходех с тъмносиньо петно на кожената чанта с метална закопчалка
След много години – през 2009, го направих депутат от сантимент, че сме били на един чин (става дума за бившия депутат от „Атака“ Огнян Пейчев – б.р.). Бях забравил, че любимата му шега в училище беше да се изсекне и да го избърше в нечие палто на закачалката в коридора. Платих си за амнезията.
Беше сред първите, които ме предадоха. Напусна парламентарната група, купен от гербаджиите, и ме плю по битивитата по поръчка на Цецо и Боко.
Е, десетилетия трябваше да минат, за да разбера, че който е бил изправен гордо през живота си, умира такъв – Янко е пример. И който е бил с увиснала като сопол глава, си остава помияр до края. Независимо дали ти е бил съученик от първи клас. Матурата се държи пред Божия съд.