Проф. Анастас Герджиков е бившият ректор на СУ „Св. Климент Охридски“. Дипломира се като магистър през 1990 г в Хумболтовия университет. Специализирал е в Австрия и в Германия. От 2008 г. е професор по антична и средновековна литература. Бил е заместник-министър на образованието и науката. На последните президентски избори беше независим кандидат за поста, подкрепен от ГЕРБ.
– Проф. Герджиков, каква е равносметката ви след края на вашето ректорство в Софийския университет?
– През двата мандата, през които имах честта да бъда начело на най-стария български университет, той запази високо качество на образованието и на научните изследвания и поради това и мястото си в Националната рейтингова система, като се класира на първо място в повечето професионални направления. Общият брой на действащите студенти в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ за предходните четири учебни години не намалява, а е стабилен въпреки демографската криза и промените в структурата на средното образование.
Нараства научната продукция на Университета в списания, които се индексират в световните бази данни Web of Science и Scopus – за последните две години броят на публикациите ни се е увеличил с 50%, като в хуманитарните и социалните науки ръстът е с 86%.
– До колко политиката и политиците влияят при управлението на най-старото висше учебно заведение у нас и изобщо на висшето образование?
– Политиците не се осмеляват да опитват да упражняват влияние върху управлението на Софийския университет, а надявам се и върху останалите висши училища. Техните действия обаче влияят върху състоянието на българското висше образование. Ето един положителен пример – преди десетина години започна реформа във висшето образование – промяна на финансовия модел, който да стимулира не увеличаването на броя на студентите, а повишаването на качеството. Лоши примери са отклоняването от тази реформа през последните години и политическият хаос, свързан със смяната на 6–7 правителства за три години, което навреди сериозно на развитието на висшето образование и на много други сфери. С други думи, висшето образование не е остров – ако обществото е в хаос и държавният бюджет не е приет до месец септември, и университетите са затруднени, както и всички останали.
– На откриването на академичната година на 2 октомври казахте, че сте изпратили писмо до премиера Денков. Какво поискахте от него?
– Исканията са няколко. Ние подкрепяме искането на Съвета на ректорите и синдикатите за сериозно увеличение на средствата за висше образование, но смятаме, че е нужна и промяна на финансовия модел, която да доведе до справедливо разпределение на субсидията. Разликите в субсидията за отделните професионални направления са толкова големи, че през последните 20 години доведоха до ежегоден преходен остатък за едни висши училища и постоянно недофинансиране на други. В същото време е нарушена формулата, която стимулираше качеството. Затова настояваме за нов финансов модел и връщането към формула, която стимулира качеството.
На второ място, от времето, когато минималната работна заплата беше 270 лева, тя беше повишавана многократно и в момента е увеличена почти четири пъти – близо 400%. Държавата вменява изпълнението на висшите училища, но нито веднъж не е осигурила допълнителни средства за това увеличение. Само в Софийския университет работят над 500 служители на минимална работна заплата. Средствата за техните възнаграждения са нараснали четири пъти за сметка на Университета, а освен тях се налага да се повишават заплатите и на други категории служители, които преди са получавали значително повече от минималната работна заплата, а сега заплатите им постоянно са догонвани от нея.
Искаме също държавата да спре да пречи и да започне да стимулира привличането на чуждестранни студенти. Основната пречка пред привличането им е бавното издаване на визи. Освен че този процес зависи от три министерства и продължава с месеци, всяка година има и по няколко кандидати, чиито документи изчезват и се налага да ги издирваме по министерства и консулски служби. Това отблъсква кандидатите от чужбина и те се насочват към други страни. Тромавите процедури по признаване на дипломи за средно образование също са проблем.
България доскоро беше известна в Африка, Близкия изток и Виетнам, поради факта, че много студенти от тези страни са се обучавали у нас със стипендии от българската държава. През последните години единствено Унгария осигурява такива стипендии, поради което чуждестранните студенти, които ставаха наши посланици след завръщането в родината си, говорят единствено за Унгария, не за България. Настояваме част от средствата, отпускани от България на развиващи се държави да се предоставят за стипендии за обучение и издръжка на студенти от тези страни.
– Как ще коментирате резултатите от изследването ПИЗА? И как те се отразяват нататък във висшето образование?
– Тези конкретни резултати не бива да се абсолютизират, защото са свързани и със спецификата на самото проучване. В други изследвания резултатите са други. Причините са комплексни и изискват сериозен анализ, а не взаимно сочене с пръст в социалните мрежи. Ето няколко причини за този спад. Първо, през последните години възнагражденията на учителите се повишиха значително, но това не може да компенсира десетилетията, през които с ниските заплати отблъсквахме от учителската професия най-добрите. Второ, в Наредбата за държавните изисквания за придобиване на професионална квалификация „учител“ на два пъти беше увеличен хорариумът и бяха въведение нови дисциплини, което по мое мнение, вместо да повиши качеството на подготовката, принуди много факултети да преобразуват този модул дисциплини в избираем, поради което все по-малко студенти придобиват учителска правоспособност. На трето място упреците към много от учебниците са основателни, но в редица случаи проблемите са заложени още в учебните програми и т.н.
– Какви са днешните студенти, г-н Герджиков? Достатъчно грамотни ли са?
– Въпреки казаното за спада в качеството на училищното образование има много студенти, които са не само достатъчно грамотни, но и любознателни и начетени. Причината това да не се вижда от всички е в масовизацията на висшето образование. В края на миналия век в България, както и в цяла Европа, увеличихме приема във висшето образование 3–4 пъти. Това е правилно, защото повечето съвременни професии изискват висока квалификация, а и е доказано, че завършилите висше образование се реализират по-добре не само в професията си, а и във всички обществени сфери, понеже имат по-широк кръгозор, научили са се да се учат и развиват и т. н. Масовизацията обаче има и лоша страна – вместо както преди да приемаме за студенти 20-те процента най-добри завършили всеки випуск, приемаме 80 процента, а това означава, че във висшите училища влизат и едни 60 на сто от випуска, които преди не са следвали и които не са толкова начетени и ученолюбиви, колкото първите 20%. Така става видима липсата на грамотност и на други качества у едни 60%, които преди не са ставали студенти и не са влияели на средното ниво на приетите.
– Къде бихте препоръчали на бъдещите студенти да се образоват – в чужбина или у нас?
– Аз съм учил в Софийския университет и в Хумболт университет в Берлин и мнението ми е, че както в моята специалност, така и в повечето специалности качеството на образованието и на научните изследвания у нас е толкова високо, колкото и в чуждестранните университети. Често изоставаме в материалната база и нямаме възможности да привличаме най-добрите докторанти, преподаватели и изследователи поради липса на адекватно финансиране. Пример как това може да се преодолее е институтът INSAIT към Софийския университет – веднага след като се намери сериозно финансиране, той привлече стотици кандидати за докторанти, както и най-големите имена в областта на изкуствения интелект в света. Затова бих посъветвал младите хора да изберат бакалавърска специалност в България. Ако целта им е да се развиват след това на международната сцена, винаги могат по-късно да продължат в магистърска степен в чужбина. Сегашните възможности за мобилност обаче правят възможно да учиш в България и да прекараш един или два семестъра в чуждестранен университет, където смяташ, че твоята тясна област на интереси е най-развита.
– Вие бяхте кандидат за президент. Възможно ли е политиката да ви изкуши отново?
– Кандидатирах се за президент в момент, когато според мен България имаше нужда от промяна и преди всичко от обединяване на обществото, което вече е разделено по всички възможни линии. Ако исках да правя политическа кариера, щях да се кандидатирам пет години по-рано, когато имах такова предложение и когато щеше да бъде много по-лесно, защото нямаше да се изправя срещи действащия президент. Така че да се кандидатирам ме мотивира единствено тежката ситуация в онзи момент и следващите години потвърдиха опасенията ми за развитието на българското общество.
– Какви са днешните ни национални каузи и идеали? Имаме ли изобщо такива?
– Много пъти съм посочвал, че за първи път от Възраждането насам нямаме национален идеал, обща цел, която да обедини нацията, Никога не сме били така настроени един срещу друг. България е вече член на НАТО и на ЕС, приемането на еврото като държавна валута и интегрирането на страната в Шенгенското пространство предстои. След постигането на тези цели трябва заедно да намерим и формулираме новата обща цел, която да обедини нацията. Една такава визия трябва да включва уважение към традицията и памет за заветите на поколения родолюбиви българи, гордо националното самосъзнание и автентична европейска идентичност, постигане на национално съгласие, приемственост и стабилност по ключовите въпроси на развитието на родината ни, превръщането на България в икономически развита страна с висок стандарт на живот и с престижно културно и духовно присъствие в Европа и света, в център на стабилност и водеща сила на Балканите и в Югоизточна Европа.
Но преди да говорим за обединителните каузи, за които се застъпвам от 10 години, ще трябва първо да намерим пътя един към друг, да възстановим изгубената комуникация, да изградим поне елементарно доверие и уважение един към друг. Духовността е пътят към всичко това – четящият, търсещ и духовен човек търси съмишленици, а не врагове.
Петя БАХАРОВА
