Отсъствието му от обществения живот и телевизионния екран е осезаемо. Мъдрец политик, високо ерудиран историк, аристократ на духа, сладкодумен събеседник. Каквото и суперлативи да изречем за проф. Андрей Пантев, те само бегло ще опишат мащаба на неговата личност. Той е сред малцината, които запазиха своята морална и интелектуална висота по време на прехода след 1989 година до днес.
Лулата е неговата запазена марка. „Нямам вили и коли, но имам към 100 лули“, казва със смях той и съобщава, че лулата му дава „усещане за сигурност, по– силна от НАТО“. Убеден е, че понякога дребни неща могат да ни направят щастливи, а истинските катастрофи – равнодушни. Смята, че душевният лукс от общуването с хора е повече от всякакво благосъстояние.
„Думите му на мъдрец неизменно съпътстваха всички остри поврати от последните десетилетия. Истинската безкористна благодарност почти изчезна в комерсиализираното ни общество, удавено от фалшивите награди. Автентичните интелектуални стойности бяха заменени от безумни сензации. Това няма да ме спре да изразя дълбоката си благодарност към колегата и приятел Андрей Пантев за това, че беше толкова непреклонен в защитата на здравия разум и на идеята за обществена справедливост в тези бурни и доста подли времена.“ Така историкът проф. Искра Баева описва личността на проф. Пантев.
Доста време ми трябваше, докато се свържа с него по телефона, и когато най– накрая чух гласа му от другата страна, истински се зарадвах. Попитах го дали е в кондиция, а отговорът беше: „Все още мърдам“. Покани ме на гости в жилището му в столичния квартал „Младост“, но каза, че за него е по– удобно да си говорим по телефона. Разбрахме се за ден и точен час и когато позвъних, той веднага вдигна телефона. В следващите минути потънах в разговор с млад по дух човек, сладкодумен разказвач и изключителен ерудит.
– Професор Пантев, какво правите сега, с какво се занимавате?
– В момента разговарям с госпожата ми – прекрасна Цвета. Говорим си за една художничка, Фрида Кало.
– Неповторимата Фрида Кало…
– О, да. Също така е била любовница на Троцки, а и не само на него.
– А по какъв повод говорите за нея?
– Госпожата чете една книга на американска авторка за нея и така започна разговорът.
Иначе в момента размишлявам за света, вечер гледам звездите, гледам от балкона си малката градинка пред блока. Мисля си за миналото с любов и тъга, с чувство за взаимност. Бях обичан, обичах. Какво повече да иска човек от живота.
Тук е мястото да отбележа, че проф. Андрей Пантев е на 84 години. Роден е на 25 март 1939 г. в с. Раковица, но понеже било неделя, баща му го занася в черквата на другия ден – понеделник, и попът записва 26– и за рождената му дата. Поради тази причина Надя, която е дъщеря на съпругата му Цвета, му поднася торта на 25– и. Дъщеря му е Елена го поздравява от Брюксел, където работи.
Родителите на Андрей Пантев са учители, а той самият е трето поколение учител. През 1954 г. завършва гимназия във Видин, след което следва история в Софийския университет, където се дипломира през 1961 г. Любопитна подробност е, че когато Андрей идва в София, майка му започва работа в циганското училище във Видин за по– голяма заплата, за да издържа студента. По молба на майка си Пантев се завръща в родния град и три години е екскурзовод по стените на крепостта „Баба Вида“. В един вестник обаче вижда обявен конкурс за аспирант по история на Англия в Института за история при БАН и заминава пак за София.
– Продължавате ли да се занимавате с научна работа?
– Какво да се занимавам… Историята е коварна наука, занимава се с хора и в това отношение е по– сложна от точните науки. Занимавам се със съдби, с прищевки, със суета, с усещане за грандомания и за малоценност. Всичко това е част от човешкия живот и най– голямата радост е да видиш, че имаш някакво продължение, не непременно генетично, но емоционално. Това е по– важно, отколкото всичко останало. Аз обичам едно момиче, което е дъщеря на жената до мен и без да имаме с нея една капка обща кръв, мисля, че тази любов е по– значима и свята, отколкото това, че в жилите на някой тече моята кръв. Много я обичам, казва се Надя, има и дъщеря. Всичко това ми дава чувство за вселенска значимост и за това, че и аз съм съпричастен, не непременно с кръв, за продължението на човечността и на човешкия род изобщо.
– Кога разбрахте, че историята е вашата наука, че е вашето бъдеще?
– Когато проявих интерес към фамилния ни корен, който не е толкова значим и богат. Когато разбрах, че и хората преди нас са изживявали същите съмнения, кариеризъм, скромност и прочее. Човечеството се възпроизвежда по един и същ начин.
– На коя епоха от историята бихте оприличили, случващото се сега в света? Може ли да се правят изобщо такива сравнения?
– Не може да се оприличи буквално, защото всяка събитийна верига е неповторима. Не можем да възобновим миналото, но благородството и мерзостта са живели съвместно през вековете и това се случва и сега. Днес истинските благородни хора са безименни, те не се експонират, не натрапват своето мнение на другите, но върху тях се крепи светът, който обичаме. Милиарди преди нас и милиарди след нас ще изпитват това чувство.
Раждането на доброто се ражда паралелно със злото. Това е заложено в природната същност на човека. Но в същото време тихите благородници не са изчезнали и няма да изчезнат.
Всяка историческа епоха си прилича и в същото време е неповторимо възобновима. Не можеш да кажеш, че сега живееш отново във времето на Балканските войни или на еврейския въпрос. В същото време човекът не се е променил през последните 7 хиляди години. Той има същите дробове, същите бъбреци, същият мозък, обаяние или мерзост. Можем да кажем, че има неща, които не бива да бъдат подценявани и гледани с пренебрежение.
– Какво се случва днес, професоре? Какво ви тревожи?
– Днес успехът предполага тарикатлък, пласиране, кръгове на взаимен интерес. Приятелството е състоянието, което най– много ме тревожи. Под приятелство вече се разбира интерес, а не емоционално съдържание. Непрекъснато говорят за емоционален подход.
Ами то всичко е емоция – любовта е емоция, патриотизмът е емоция.
Няма закон да обичаме майка си. Ние обичаме без закони.
– Как бихте описали политическата обстановка в България сега?
– Няма какво да й описвам, не я следя. За мен е обидно да се занимавам с тези духовни пигмеи, които подбутват мъртвите великани и се упражняват с всякакви шегички върху нашето минало.
– Коя част от нашето минало визирате?
– Всякакво минало, особено през последните години, наречени комунистически режим. През този режим аз съм се реализирал, без да съм ничий син или зет, без да съм ничий подмазвач. Идеята сега през две минути да казваш „Долу комунизма“, е доста комична, защото и тогава имаше неща, които сигнализираха човечност. Употребявам „човечност“ много често, защото целият смисъл на нашия живот е концентриран в тази дума.
Андрей Пантев се пали, стане ли дума за политика. Той е депутат в XXXIX, XL и XLI народно събрание от гражданската квота на Коалиция за България. На 14 юли 2009 г. ръководи първото заседание на XLI парламент.
Наричат го една от „белите врани“ на българския парламент – през трите мандата депутатство не си позволи да гласува различно от собствената си съвест. Още се помнят някои негови знакови действия. Той се обяви против НАТО, против войната в Ирак и в Афганистан. Застана срещу демонтиране на нашите ракети, против чуждите бази в България.
Присъствието му в парламента е знаково, а изказванията му от трибуната са пример за ораторско майсторство, с каквото днес нито един депутат не може да направи впечатление.
През март 2008 г. той е един от 100– те български интелектуалци, подписали открито писмо срещу признаването от страна на българското правителство на независимостта на Косово от Сърбия. В писмото се говори за сърбите като за „братя по кръв и вяра“ и завършва с въпроса „Луди ли сте, слепи ли сте, или само купени?“.
„Искам да се появи политик, който има чар на симпатяга, дори и да е неискрен. Навремето и злодеите са имали чар, а сега всички са еднакви – казва проф. Пантев. – Мечтая да видя политик, който казва: „Ако моята кауза победи, аз няма да ставам никакъв“.
– Бяхте депутат, какво остави този период у вас?
– Като имущество нищо не е оставил. Винаги казвам, че моето апартаментче е от 66 квадрата и каня да дойдат и да видят как живее 3-мандатният депутат. Е, трябваше някой, който да гласува против НАТО, против войната в Ирак… Не съм направил кой знае какво, но мисля, че тези ми действия отразяваха настроенията и ориентацията на хората у нас.
– Кое ви дразни в политиката сега? Как ще коментирате намерението да бъде съборен Паметникът на съветската армия и отхвърлянето на 3 март като национален празник…
– Не се дразня, гледам на това престараване с тиха печал, да не кажа насмешка. Нима не помним, че България беше класифицирана като най– съветизираната страна, като страна с най– голямото соц безличие. В същото време тази страна позволяваше на всички хора, надарени с талант, да бъдат изявени, независимо от ограниченията, които имаше по онова време. Нима сега няма ограничения?
Тук е мястото да отбележим, че проф. Пантев защитава първата си дисертация през 1967 г. През 1984 г. става доктор на науките. Специализира в Англия през 1969 г. и в САЩ през 1979 г.
От 1967 до 1974 г. е последователно научен сътрудник и старши научен сътрудник в Института за история при БАН. През 1975 г. става доцент, а през 1985 г. – професор в Историческия факултет на Софийския университет.
През периода 1982 – 1984 г. преподава балканска история в САЩ. Бил е гост-професор във Великотърновския университет, Националната художествена академия, Пловдивския университет, УНСС, ЮЗУ и др. Има над 300 публикации на български, английски, руски, испански, немски. Написал е около 40 книги и е съставител и редактор на исторически сборници и енциклопедии. През 2002 г. получава награда „Голям Платонов Нобел на века“ на Световната академия „Платон“.
Връщаме се на темата за Паметника на съветската армия и проф. Пантев е „за“ неговото преместване.
– След като буди толкова противоречиви страсти, няма защо да е на това място. Но армията, която счупи черепа на нацисткото чудовище, не може да бъде обект на подигравки – пали се той и казва, че на мястото на съветската армия трябва да има паметник на Аспарух.
– А кой трябва да е националният ни празник?
– Разбира се, че 3 март. Тогава се поставят основите на модерна България. Всички страни не празнуват Каролингите, Капетингите и Хабсбургите, празнуват началото на своята модерна държавност – тогава вече има парламент, химн, флаг.
На 3 март България се появява на картата.
– Какви са ограниченията сега, професор Пантев?
– Да кажеш нещо антиевропейско сега е като преди да кажеш нещо антисъветско. Сега сме не по-малко стандартизирани, отколкото бяхме по соца.
– Доколко ви е пречела идеологията по времето на соца?
– Е, имало е съобразявания, предпазливи ограничения, но и в моята скромна кариера можеше да направя значимо присъствие. Хората запазваха своето достойнство и чест.
– Били ли сте жертва на цензура?
– Бях написал една книга за Американската война за независимост, която беше окастрена и дълго време не беше издавана. В никакъв случай обаче не се представям за някакъв мъченик. При мен не е имало такова нещо. Аз съм трето поколение даскал и не смятам, че кой знае какви тежки секири са падали върху моето скромни присъствие в историческата наука.
– Като трето поколение учител във вашето семейство на какво ви научиха родителите ви?
– Научиха ме на любов към книгата и знанието. Има една арабска поговорка, която Симеон Радев цитира в своята книга „Ранни спомени“: „От люлката до гроба търсете науката“. Аз съм я търсил, не знам доколко съм я намирал, но се лаская от мисълта, че с нещо съм допринесъл. Почитта към знанието, науката и нейните носители винаги е било част от това, което условно наричаме възпитание.
Човек не може да бъде само добър. В стихотворението на Христо Смирненски „Червените ескадрони“ се казва: „Възцарете вечна обич, вечна правда на света“, но това е само идеал, мечта, идея, упование.
– Казахте, че не следите политиката, но все пак не ви ли интересуват например кметските избори, които са скоро?
– Гледам периферно какво се случва, защото ми е тъжно за всичко онова, което беше мечтано през магическата 1989 година. Дойдоха обаче тарикати, които инкасираха своя антикомунизъм в длъжности, в собственост и прочее. Оказа се, че не само комунизмът е нещо лошо, а и демокрацията, която се оказа не по– малко смазваща и отблъскваща.
– Защо определяте демокрацията като смазваща?
– Я кажете сега, че Европа е родината на робството, че е покорявала чужди територии, нации, култури и веднага ще ти залепят дамгосващия епитет, че не си европеец.
– Като историк как гледате на войната в Украйна?
– Като на нещо отблъскващо.
Сега славянски и православни народи се избиват под ръкоплясканията на отвъдокеанските подстрекатели.
Прилича ми на войната между сърбите и българите през Балканската и Първата световна войни. Ние страдаме, а други потриват ръце.
Не съм прогнозист или гадател, но украинците и руснаците трудно ще живеят в едно общество и държава. Вероятно ще има някакви разделения от типа на корейския вариант. Отново се потвърждава идеята, че войната е най– варварската черта на човешката природа изобщо.
Питам проф. Пантев какво чете в момента, а той отговаря, че доколкото може, чете мемоаристична литература и го споделя със съпруга си. После се разсмива и цитира великия актьор Жан Габен, който казва: „Не чета книги, защото познавам живота“.
В края на разговора ни проф. Пантев цитира още една, но малко тъжна мисъл на Жан Габен: „Не ходя на опера, който умира, не пее“.
Историята на Андрей Пантев обаче продължава с щастието да е заобиколен от прекрасната си съпруга, дъщерите си, гледката към красивата градинка пред блока и мисълта, че познава живота.
За него щастието има конкретика. Обича пукота на леда от топлия скоч, руската водка, арменския коняк, цигарите „Житан“,тютюнът „Челини“, залезите над „сънния“ квартал „Младост“, където живее. Радва се, че дъщеря му прилича на него. Съжалява, че няма повече деца.
А ние съжаляваме, че няма повече личности като него.
