-9.2 C
София
вторник, 11 февруари 2025 г.

Проф. Людмил Вагалински: Иманярите умират от яд, че ги изпреварихме в Хераклея Синтика

Откритието му предизвика сензация не само у нас, но и по света. Две изключително запазени и много красиви мраморни статуи от древността разбуниха археологическата общност. Отиващата си 2024 г. може да се нарече годината на древния град Хераклея Синтика край Петрич, която увенча с огромен успех дългогодишния труд на проф. Людмил Вагалински и екипа му. Ученият избра „Арт Клуб Музеум“ за нашата среща. Мястото е напълно подходящо за разговори за миналото, защото се намира в двора на Националния археологически институт с музей при БАН. А и самият Вагалински два мандата е негов директор. Настаняваме се на тиха маса, защото въпреки ранния час „Музеят“, както го наричат софиянци, е доста шумен. Оказва се, че масите са окупирани от миньори, участвали в протестите пред Министерския съвет срещу данъка върху добива на природни ресурси.

Сервитьорката посреща с усмивка проф. Вагалински, който редовно прави срещите си в „Музеум“. Поръчваме си капучино и чай. Тъй като часът е подходящ за закуска, решаваме да вземем клуб сандвичи и брускети. Когато се срещаш с човек от ранга и с научните постижения като тези на проф. Людмил Вагалински, изпитваш особен респект. Откритията на учения се радваха на огромен интерес през отминалото археологическо лято и съвсем естествено е разговорът ни да започне

от тази тема. „Сезонът завърши много успешно, работата ни предизвика публичен отзвук. Покрай двете открити от нас статуи в Хераклея Синтика се вдигна шум не само в България, а и по света. Вече идват много туристи, чувстваш се, че си си свършил работата и си бил полезен“, започва разказа си проф. Вагалински. Когато изкопават първата мраморна статуя в Cloaca Maxima (Големия канал на античния град), са изумени колко е запазена, за разлика от всички досега, повечето от които са били без глави. Предположенията са, че най-вероятно изобразява Хермес, едно от най-тачените божества в този район. Археолозите с вълнение разпространяват новината в медийната платформа „Археология Булгарика“, а всички национални медии реагират светкавично. След 2–3 дни съобщението за откритието стига до сто хиляди души. „Това беше дори леко плашещо, защото се получи взрив.

Всеки следобед имах зуум срещи с журналисти от „Ню Йорк Таймс“, „Форбс“, „Нюзуик“ 

Американците бяха изключително активни, защото нямат свои кореспонденти у нас, за разлика от „Ройтерс“ и „Франс Прес“, които дори идваха на място на разкопките“, разказва ученият. Той е силно впечатлен от огромния интерес към археологическите открития на България. Дори признава, че още му трябва време, за да осмисли по-добре това, което се случва. „Интересът дори ми изглежда малко преекспониран, всеки ден продължават да ни търсят журналисти от наши и чуждестранни медии. Понякога дори ми става неудобно“, признава професорът.

Разговорът с него е като шеметно пътешествие из прашните тунели на древната история. Той така увлекателно говори за откритията си, че дори и най-големият лаик се пали по древното миналото из нашите земи. 2024 г. е успешна за учения, но той държи да подчертае, че екипът му прави забележителни открития и преди 3 години. Тогава работят на акропола на Хераклея Синтика и се натъкват на артефакти, доказващи, че хората в този район са живели изключително организирано до края на VI век. В научните среди тази хипотеза се възприема като истинска научна сензация, макар и не толкова впечатляваща за обикновените хора като мраморните статуи от този сезон.

Първата се намира в момента в Петрич, където се почиства и консервира от д-р Китан Китанов. Процесът не е лесен, но ще приключи през януари догодина. Предполага се, че тази статуя най-вероятно изобразява един от внуците на император Август и по-скоро Луций, макар да няма категорични доказателства.

Втората, на която археолозите откриха главата на 6 метра от тялото, е в Националния археологически музей, където ще бъде почистена и след това ще бъде сглобена в целия си блясък. Намеренията са на 14 февруари, когато е празникът на археолога, тя да бъде изложена в София. След като столичани Ӝ се насладят, статуята ще бъде върната в музея в Петрич. Всеизвестно е, че там където има археологически открития, се появяват и иманярите. Питам професора дали това лято е имал близки срещи с тях. „Иманярите никога не са спирали да опустошават. На самия обект това лято, тъй като стана много популярен и има камери, не са дръзвали да идват. Но от хората, работещи на Хераклея, разбрах, че при тях са пристигали здрави, млади момчета с джипове.

Ядосвали се, че пропуснали този канал, и се хвалели, че били проверили подобни места в Северна България. Всичко били изръчкали, но точно Хераклея пропуснали.“ В този момент проф. Вагалински

истински се притеснява, защото тогава още не са довършени разкопките в канала където са открити статуите.

Сега обаче всичко е проучено, изпразнено и иманярите остават с празни ръце.

Изминалото лято ще остане паметно за археолога не само заради големите открития, а тъй като излиза и романът „Мистерии в Хераклея Синтика“. Негов автор е журналистът Ирина Вагалинска, която е съпруга на професора. Книгата е исторически трилър, но и достоверен художествен разказ, който стъпва върху резултатите от археологическото проучване на Хераклея Синтика –град, основан през IV в. пр. Хр. от македоните на цар Филип II – бащата на Александър Велики. „За съжаление, нещастието на хората създава работа на археолозите. Нашата работа е свързана и с лоши събития, с които се сблъскваме и днес. Да вземем само войните в Близкия изток и Украйна. След столетия археолозите ще откриват артефакти по тези земи. Майднес сме същите хора като тези, живеели далеч преди нас“, разсъждава археологът. Самият той смята, че

технологията днес твърде много изпреварва биологичното ни развитие.

Повечето хора не могат да свикнат и да заживеят с технологичните промени. „Като биологично развитие не се отличаваме от хората през Античността. Свикнали сме да живеем в социални общества, но покрай технологиите хората започват да стават асоциални. Това се отразява на ментално ниво. Младите имат силно желание да общуват, но вече нямат алгоритъм и не знаят как да го направят“, обобщава професорът, който твърди, че няма никакви проблеми с общуването. Противно на очакваното от мен, Людмил Вагалински не е израснал в семейство на учени. Родителите му са работници, които идват в София след колективизацията. По това време баща му е войник, а майка му започва да си търси работа. Срещат се случайно, след което се ражда Людмил. „Навремето питаха баща ми, който беше хладилен техник, дали ме бие, след като толкова много уча“, казва със смях професорът. Родителите подкрепят страстта на сина си към книгите, а Людмил има късмета да разбере от малък какво го влече – това е историята. Споделя обаче, че изобщо не си представя, че ще става археолог.

„В онези години археологията ми звучеше като космонавтика – нещо много специално и невъзможно“, признава той. Неговата голяма страст е историята – кандидатства преди казармата, но не го приемат. След това успява. След като прочита негов доклад, един от преподавателите му в университета го кани на разговор и директно му казва, че има заложби да стане археолог. Ситуацията е странна, защото студентът тогава не е взел дори един изпит. Все пак се вслушва в съвета и след първата година се насочва към археологията. Не че няма моменти, в които не се чуди дали правилно е избрал Специалността.

Бях обикновено работническо момченце от соца, което може и да има нещо в главата

Знаех обаче, че трябва да се докажа сам“, признава ученият.

Днес научната биография на проф. Вагалински е внушителна. Той е представител на българските археолози в Европейския археологически съвет и е бил член на управителния му съвет. Ръководи мащабни международни проекти, а публикациите му в специализирани издания са десетки. Особено любопитна е докторската дисертация, която защитава – „Спортни състезания и гладиаторски игри в римска Тракия (І–ІV век)“. През 1989 г. Вагалински става научен сътрудник в секция „Антична археология“. През 90-те години специализира при проф. Д-р Бирбрауер в Мюнхен и при проф. Менгин в Берлин. Започва да води курсове по археология в Софийския университет и в Нов български университет. През 2004 г. е поканен в екипа на ЮНЕСКО, който проверява опазването, проучването и експонирането на културноисторическото наследство на Република Македония.

Освен това е ръководил археологическото проучване, свързано с газопровода „Набуко“, както и „Южен поток“. През последните години името на Людмил Вагалински се свързва преди всичко с Хераклея Синтика, но той е и в основата на разкопките на римската колония Деултум на 15 километра от Бургас. „Това е изключително добре запазена римска колония, копие на Рим. Тя е единствената военна колония на свободни римски граждани на територията на днешните български земи.“ Питам го доколко политиците се интересуват от неговата работа.

В Хераклея са идвали и министър-председатели, и президенти, и някои политици

Обикновено го правят, когато наближават избори, важно е за обществения им имидж. Разбирам ги. Това е тяхната игра, политиката си има своите правила. Вероятно и двете страни се възползваме. Ние, археолозите, за да имаме по-голяма перспектива, а те – популярност. В крайна сметка печели културно-историческото наследство на България.” Археолозите са щастливи, защото очакват след всяка копка да ги чака изненада. Дори са свикнали с тях. Една глава обаче истински изненадва Людмил Вагалински. Случва се, когато екипът му се натъква на втората статуя в Хераклея Синтика през лятото. Откривайки тялото, професорът е убеден, че главата няма да бъде намерена. Все пак продължават внимателно разкопките на канала и се натъкват точно на нея. Людмил признава, че това изключително го озадачава. „Все още не можем да си обясним защо тя се намираше на 6 метра от тялото“, чуди се и досега археологът. Подхвърля, че има свои хипотези, но предпочита да ги сподели, когато се убеди, че е прав. Макар че голяма част от живота му преминава в разкопките, пътуванията са едно от хобитата му. Съпругата му Ирина успява да го отдели от любимата професия. „Има едно крилато изречение: Направи си хобито професия и ще бъдеш вечно щастлив, а тогава няма да имаш и работа.“

Най-силно е впечатлен от Япония и Южна Корея. Твърди, че не би живял там, но ги е разгледал с огромен интерес. „Аз съм дисциплиниран човек, но свръхправилата в Япония ми идват в повече. Всичко е лъскаво, липсва ми импулсивността и непосредствеността. Там с изненада разбрах, че едва 7 процента от японците пътуват“, разказва професорът.

В Токио забелязва, че е обект на значителен интерес по улиците.

Качвайки се в метрото, около него се образува вакуум, никой не го приближава, а седалката до него остава празна. Явно европейските му черти респектират японците. Установява също, че те нямат отношение към старите вещи. Предметите в антикварните им магазини са по-евтини от нормалните. Освен за пътешествия Людмил Вагалински намира време да катери планини и да плува. Не е изненадващо на някоя от пистите да видите световноизвестния археолог на сноуборд. Професорът се увлича по този спорт сравнително късно – когато е на 50 години. Но пък сега се спуска с дъската в компанията на сина си и негови приятели. Няма как да не го попитам и за студентите му. Той преподава първоначално в Софийския университет, а след това и в Нов български. През последните години не е толкова активен, но има докторанти. „Строг преподавател съм“, признава той. Засега не е чул да го наричат „секирата“, но разбира, че в Нов български университет предизвиква ужас у някои от студентите. „Обществото ни се интересува много от история – казва професорът, който е така улисан в разговора, че не е отпил от чая и не е докоснал закуската. – Това даже е леко притеснително. Когато икономиката не върви добре, но хората искат да се чувстват значими, те търсят опора в миналото. То започва да се идеализира, за да мотивира хората да казват: „И ние сме дали нещо на света“. Според професора става дума за комплекси, рана, която се запушва от историята и археологията. Добрата новина е, че българската археология е едно от трите водещи в Европа. „Бизнесът смазва археологията на Стария континент. При нас законодателството е много добро и затова имаме толкова добри постижения“, изтъква Вагалински и нещо добро, което се е случило в страната.

Оказва се, че в момента само България, Норвегия и Дания са запазили добра археологическа структура

Всички останали, включително Италия, Франция и Гърция, са поставили археологията на колене, допускайки частни интереси да се намесват в работата на учените. „Често ме питат как сме успели. Отговарям им, че става само с кураж“, казва на сбогуване проф. Вагалински.

„Арт Клуб Музеум“, ул. „Съборна“ 2 Клуб сандвич с пилешко, чедър, бекон, яйце, салата и пържени картофи 15,90 лева

Брускети микс с прошуто крудо, билково масло, пушена сьомга и крема сирене, домати конкасе с моцарела 14,90 лв.

Капучино 5,60 лева

Зелен чай 4,90 лева

ОБЩО 41,30 лева

ПЕТЯ БАХАРОВА

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img