В старите черказки хроники е записано, че верблюдът живее навсякъде: в пясъка, във водата (имало водни верблюди), на небето; който може да погледне в слънцето, ще види в неговото око верблюд. Записано е още, че той е дошъл най-напред от луната – опустошил там всичко и когато нямало повече какво да пасе и потънал навсякъде в прах до гърди, се разпръснал из вселената. Според същите хроники треви и храсти ще се появят на луната едва след хиляда години и чак тогава ще може да се пасе.
Времето на разселването съвпада с чумното време. Черказци едва погребали своите умрели върху високото плато, и на другия ден забелязали, че между камъните се разхождат верблюди. Възможно е туй да са били миражи, или пък очите на страха да са открили това. След време верблюдите изчезнали и когато черказци отишли на платото, видели, че то е оголено като кост и че тук и там върху камъните имало следи от зъбите на верблюда. Може би заради туй в хрониките е записано, че верблюдът яде камъка, както ръждата яде желязото. Бог създава, верблюдът руши; той превръща всичко в пясъци.
Там, дето живеят верблюди – в Сахара или зад дългата китайска стена – земята е превърната в пясък. Никой не знае кога и откъде ще се появи верблюдът, защото той живее навсякъде.
Така ненадминатият разказвач от несъществуващото днес село Калиманица, защото отдавна е дъно на язовир, Йордан Радичков въвежда в литературата един от любимите си персонажи – Верблюда. Описва го в едноименен разказ, а после той витае и в други негови творби. Критика и читатели се дивят какъв е този Верблюд, от коя потайност на невероятното въображение излиза, какво е скритото послание. Всеки открива обяснение за себе си, цъка с език и никога не е сигурен, че е разрешил загадката. То да беше само Верблюдът.
Митологичните създания се блъскат с хора и себеподобни в цялото му творчество.
И въпреки сложните алюзии, пиесите, повестите и разказите му се харесват от всички – както обикновени читатели, така и интелектуални сноби. Творбите му пък са преведени на най-невероятни езици.
Радичков нахлува в литературата ни неочаквано. Заварва публиката до голяма степен неподготвена, стряска я с мащабите на неизмеримото – врабчета, които чик-чирикайки, изричат библейски мъдрости, спешени врани, плахо оглеждащи се бабунки (жаби – бел. авт.), които се опитват да прекосят магистралата на цивилизацията, за да стигнат (или да се върнат) в блатото, където са се родили, летящи жители на селски махали, които с ръце докосват звездите и се опитват да привлекат вниманието ни към небето, вълци, които заемат местата на хора, умрели лисици, бедният Лазар, но не съживяван от Христос, а осмислящ живота си, качен на круша-дивячка. Не е лесно да разгадаеш тези образи, родени от едно необуздано въображение, да извлечеш сериозното от анекдота и абсурда.
Радичков става изключително популярен още с първите си творби, но критиката винаги леко се е страхувала от него, опасявайки се, че
авторът може би я подхлъзва и внушава идеи, които тя не може да схване.
Защото пиесите, повестите, разказите му не се подчиняват на никакви правила. Както е самият той – различен от другите дори физически. Разказваше, че се е родил с шест пръста и когато ходели да се къпят в реката, другите деца му се подигравали. Твърдеше, че даже придобил комплекс от това. В интервю за журналиста Иван Бакалов Радичков обяснява, че като ученик едва изкарвал тройка по български език и литература. Водили ги в букова гора край Берковица да берат буков жълъд и учителите ги карали да напишат след това свободно съчинение. „И аз на това изкарвах тройка, защото аз никога не можах да направя увод, изложение и заключение в едно съчинение. Аз започвам както си ща, и завършвам както си ща. Без да спазвам такива правила… Аз така продължих да пиша до края на живота си, и до ден днешен. Една история, като искам да я разкажа, аз мога да я започна от където искам. И мога да я свърша, когато искам. Там не търся заключение. По-късно, така, като съм се замислял, като съм изследвал някои работи, разбрах, че и народът по същия начин разказва. Аз съм наблюдавал едно събитие на село, след това съм го слушал поне от 10 души разказано – хора, които преди това са участвали, хора, които са били свидетели на събитието, хора, които през втора и трета ръка са чули събитието. Всеки по нещо е дотурял, всеки по нещо е разкрасявал. Но никой не е спазвал това – увод, изложение и заключение. И в това има нещо много красиво. Няма шаблон“, обяснява Радичков. Когато реални и митични същества се смесят в история без увод, изложение и заключение, оплетени в сюжет от мъдрец като Радичков, се получава забележителното му творчество.
С него се запознах в началото на 80-те години в дома му на столичната улица „Оборище“. Отидохме на гости заедно с моя баща, тъй като Радичков бе негов пациент. Първото ми впечатление не се промени през годините.
Видях един деликатен, видимо притеснителен човек, който говореше немного,
сравнително тихо, правеше паузи между изреченията, но изказът му преливаше от образи. Винаги когато съм го виждала у дома, бе облечен с плетена жилетка на ромбове и геометрични фигури, сякаш не искаше да се откъсне от героите си от Северозапада. Понякога, през зимата, обличаше и кожухче, с което съвсем заприличваше на персонажите си. Приемаше всичките си гости винаги в компанията на жена си Сузи, която не криеше, че основната й цел в живота е да създаде спокойствие на мъжа си да твори. Тя винаги се обаждаше при позвъняване на телефона и решаваше дали да свърже Радичков с този, който го търси. Може би е била права – немалко от колегите на съпруга й губят ценно време в шляене и безсмислени срещи, за което съжаляват в края на дните си.
Най-силно на изсеченото от бръчки дантевско лице на Радичков се открояваха лукавите пламъчета в очите му, които на моменти сякаш ставаха по-ярки. Говореше изключително увлекателно, както и пишеше – странна смесица на наивитет и мъдрост.
В живота също не се вписваше в клишето на писател бохем. Не обикаляше творческите клубове, не осъмваше на масите в ресторантите. Казваше, че популярността го притеснява, а любопитството на хората го кара да се чувства неловко. Дори е признавал, че веднъж отишъл да се напие в някаква кръчма чак в Карнобат, защото там никой не му обръщал внимание. Отнасяше се към славата с известна ирония и обичаше да повтаря история за приятеля си Григор Вачков. Веднъж един почитател така му се зарадвал, че се хвърлил върху него да го прегръща и го ухапал по бузата.
Беше скъперник на интервюта и трудно се съгласяваше да говори с журналисти, въпреки че започва кариерата си като кореспондент и редактор във вестниците „Народна младеж“ и „Вечерни новини“. Тогава, покрай работата, за първи път вижда морето, за което, докато живее в бедния Северозапад, само е чувал. Твърдеше, че е късметлия, че е занесъл първите си разкази тъкмо на Емилиян Станев, който тогава завежда отдел „Белетристика“ във в. „Литературен фронт“. Тъкмо авторът на „Крадецът на праскови“ е читател и редактор на първите му разкази, той му дава първите съвети за писането. Това наистина е огромен шанс, а двамата остават изключително близки до последно. След като Емилиян Станев си отива от този свят през 1979 г., Радичков не крие, че е опустошен, а историите, които разказва, едва ли случайно все стигат до първия му редактор в литературата.
Въпреки че творчество му е често непонятно за идеологическите цензори, той никога не е имал грандиозен сблъсък с властта, като се изключи една съсипваща статия на акад. Тодор Павлов. Нещата се променят през 1986 година, когато в списание „Съвременник“ е отпечатана пиесата му „Образ и подобие“.
В нея крал става прост селянин, който заменя коня си за кралството.
Новоизлюпеният властник е заобиколен от невежи съветници, в които се припознават хората от най-близкия кръг на Живков. Мълвата за „опасната“ пиеса започва да обикаля София, а на Радичков е препоръчано да нанесе корекции в текста. Те се правят в последния момент, когато пиесата се набира в печатницата. Поправките обаче са козметични и не ощетяват нито образите, нито конфликта. „Образ и подобие“ се превръща в най-коментираната тема в интелектуалните среди, още повече че тоталитарните ледове се пропукват и до 1989 остават само 3 години…
Радичков до последно твърди, че разправията заради пиесата не е била предизвикана от Живков, а от съветниците му. Мистерията кой заповядва и защо Радичков се съгласява да нанесе 15 корекции в текста, витае и до днес. Директорът на тогавашното обединение „Българска книга и печат“ Валентин Караманчев разказва, че отива в печатницата в деня, когато по нареждане на ЦК се заповядва от вече готовите книжки на списание „Съвременник“ с пиесата да се извади кола и на нейно място да се сложи нова с корекциите. Чак след това списанието отново да се залепи. Един от печатарите обяснява на Караманчев, че Радичков е наясно с промените и дори сам ги е направил. Указанието обаче е да не са казва нищо на работещите в сп. „Съвременник“ и действително главният редактор Андрей Гуляшки до последно не е уведомен какво става в печатницата.
Караманев успява да се сдобие с екземпляр от списанието с нецензурираната версия на пиесата. Персонажите, които изчезват от нея, са група мюсюлмани, които казват на имама, че не са доволни, но публично викат „Доволни сме“. „Образ и подобие“ е обнародвана само година след началото на Възродителния процес и тази сцена определено препраща към бурните събития сред българските турци в онези години. Освен това в първоначалния вариант на пиесата действието, което се развива през XV в., в един момент се пренася в наши дни. Подсказване, че зрителите трябва да припознават в персонажите съвременни герои и политици.
Караманев допълва, че веднага след публикуването на пиесата към тогавашната Агенция за авторско право са отправени куп запитвания за закупуване на авторските права на „Образ и подобие“ в чужбина. Агенцията тогава се оглавява от Яна Маркова, която е племенница на Тодор Живков. Тя признава, че е получила указание да не разрешава продажбата на правата с аргумента, че авторът иска да доработи творбата си. В приятелски кръг разказва, че ако пиесата излезе в чужбина, ще избухне скандал, не по-малък, отколкото с творбите на Георги Марков.
Любопитното е, че до края на дните си Радичков не нападна никога директно бившия Първи, който винаги е имал особена слабост към него. Писателят е член на неговата прословута ловна дружинка. Нещо повече – самият той разказва, че
когато Живков го кани на лов за едър дивеч, го взема със себе си в неговото лично чакало
То представлява къщичка на високо дърво, а понеже през зимата е студено, вътре има печка.
Въпреки че слабостта на Живков към Радичков винаги е била всеизвестна, никой никога не е обяснявал творческата кариера на писателя като функция на тези отношения. Критични гласове не се чуват дори когато през 1973 година Радичков става член на Съвета за развитие на духовните ценности в Държавния съвет и остава на този пост до 1986 г. Освен това от 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели. За никого не е тайна, че той приема тези постове формално. За властта е важно да закачи на ревера си брошка като Радичков, но той така и не се впуска в административна дейност, не налага забрани на колегите си, не осуетява ничие творчество, не се забърква в никакви интриги.
В онези години се провеждат прочутите Априлски дискусии в парк-хотел „Москва“. На тях партийни функционери и шефовете на СБП изнасят доклади, в които дават насоки за развитието на литературата, клеймят авторите, в чиито творби не властва положителният герой, решават да преиздадат идейно правилните творби. Радичков нито веднъж не изнася доклад, нито се включва в дебатите. Предпочита да разговаря с колегите си в паузите на чаша кафе и винаги пръв си тръгва от срещите.
Едва ли случайно той е сред интелектуалците от средите на дисидентското движение,
които френският президент Франсоя Митеран кани на прословутата закуска в София на 20 януари 1989 г. Тази среща се смята и досега за ключов момент за свалянето на комунистическия режим у нас през есента на същата година, защото допринася за утвърждаването на опонентите на режима. Тогава Митеран е в България на държавно посещение, а Живков изпада във все по-голяма изолация заради Възродителния процес и охладнелите си отношения с Михаил Горбачов, тъй като не следва курса на перестройката. Наред с това задлъжнялостта на страната към западни банки става все по-тежка. По искане на френската страна е организирана среща с 12 български интелектуалци. Въпреки опитите за тотално игнориране и потискане на набиращото сили дисидентско движение от страна на режима поканените са предимно водещи български интелектуалци, демонстрирали по един или друг начин своята независимост. Повечето от присъствалите са членове на неформалните организации, като Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Освен Радичков с Митеран се срещат още поетесата Блага Димитрова, Желю Желев, философът Николай Василев, Радой Ралин, Копринка Червенкова, физикът акад. Алексей Шелудко, Стефан Продев, Ивайло Петров, журналистът Барух Шамлиев и Анжел Вагенщайн.
Присъствието на Радичков на срещата с Митеран е привидно парадоксално. Изключително талантлив писател, близък до Живков, с пост в държавната йерархия е припознат като лице на дисидентството. Под парадокса може да се открие и втори план. Всяка власт флиртува с интелектуалците, но дори в тази опасна игра е възможно да запазиш независимостта си и да не предадеш позициите си, а най-важното е да не използваш привилегията за лична изгода. Ситуацията е донякъде двойствена –
хем си в играта, хем не я играеш, дори се противопоставяш на правилата
Ход, който може да се окаже печеливш дори в годините на социализма. Какъвто е случаят с Радичков, който приживе постоянно повтаря, че вярва повече в нарушаването на закона, отколкото в неговото спазване.
Все пак има един закон, на който се подчинява както той, така и персонажите му – законът на природата. По този повод обича да казва, че човекът е единственото несъвършено същество в нея. Самият той се опитва да посредничи между хората и природата и се ядосва, че тези два свята се разминават. Дразни се, че за човека всичко извън него е поле за употреба, а той няма сетива да чуе гласа на птиците, зверовете, рибите, дивата круша, пътечката в гората. Радичков знае техния език. Към края на дните си като че ли малко се умори да посредничи и в тази умора има нещо много тъжно за нас, останалите.
Ние всички се раждаме върху коне, но животът лека-полека ни спешава. За съжаление до голяма степен това става и с наше съгласие
– Кога за първи път се разболяхте от лудостта на театъра и решихте да покажете ръченица в театрален салон, където се играят предимно валсове?
– Преди близо двадесет години режисьорът Методи Андонов постави в Сатиричния театър пиесата „Суматоха“. Още тогава гледах с известно суеверие на театъра и това суеверие до ден-днешен не ме е напуснало. Обичам театъра, но изпитвам боязън от него. Наред с всичко добро, което е казано за театъра, там има също така много суета, много показност, много фалш и старание обезателно да бъдем харесани на всяка цена… В онези години много исках да направя нещо красиво в живота си. Сега разбирам, че това е невъзможно и че съдбата е определила да се лутам в зоната на посредственото.
– Често казват, че сте еретик в драматургията и въобще в литературата. Какво мислите за спазването на литературните и по-специално на драматургичните закони?
– За съжаление не забелязвам нищо еретично. Ако някъде не съм спазвал закона или правилата, то не е поради изповядването на някаква ерес, а от невежество. Понякога и невежеството помага.
– А има ли свещен закон, който никога не нарушавате при писането?
– Такъв закон нямам, то би ми изглеждало смъртно сериозно. Чувал съм много колеги да казват, че еди-какво си за тях било закон, дори определят това нещо като железен закон. За мен то е непосилно. Мисля, че ако през деня човекът е законодател, то през нощта той е закононарушител. Лично аз вярвам повече в нарушаването на закона, не в неговото спазване.
– Нека се насочим към пиесите ви. Смятам, че разнообразието на конфликтите в тях (индивидуално–колективно, животът по инерция–вътрешно преосмисляне на живота) се отразява в едно основно противоречие между „спешени“ и „неспешени“ хора – като „неспешените“ са тези, които са все още близо до природата и живеят според законите й, а „спешените“ са откъсналите се от природата. Така ли е наистина?
– Спешените са свалените от конете. Когато човек е на кон, то той е побратим на вятъра. Естествено е, че тогава той е най-близо до природата и до себе си. Ние всички се раждаме върху коне, но животът лека-полека ни спешава. За съжаление до голяма степен това става и с наше съгласие.
– А възможно ли е съвременният човек да запази непосредствената си връзка с природата?
– Това зависи от самия човек. Мисля, че постепенно човекът ще се насити на техническите открития, ще загуби любопитството си към тях и е възможно една част да изхвърли през прозореца. В природата човекът е единственото несъвършено същество. Той продължава да се усъвършенства, но за съжаление тъкмо от този процес на усъвършенстване произтичат много злини. Хитро същество е човекът и това е, което ме поразява най-много. През цялата човешка история той като че ли повече е хитрувал, отколкото да се е самоусъвършенствал.
– Изхождайки пак от конфликта, за който говорехме, смятам, че от първата до последната ви пиеса вярата ви в духовната мощ на човека не е отслабнала. Кое подхранва тази вяра?
– Духът като всеки дух е безплътен, но ние всички се надяваме, че у човека дремят тайнствени сили, които при нужда могат да изнесат върху плещите си огромен товар. Дух трепти и в най-осакатеното тяло. Аз вярвам извънредно много в духовната мощ на човека. Тази мощ се подхранва от надеждата на човека. Нали докато сме живи, все се надяваме!
– Безспорно най-интересното в пиесите ви са вашите герои, които са колкото конкретни, толкова и философско-митологични. Съзнателно ли преплитате тези две линии, или смятате, че те са същността на „най-сложната истина“ – човека?
– Мисля, че животът е сложен, а не този хитрец човекът. Човекът е непостоянен и ние по погрешка вземаме тази негова непостоянност за сложност. Освен че е непостоянен, той също така има и свои тайни, които крие много ревниво от останалите. Тези тайни го измъчват постоянно и много често се превръщат в драма за човека. Великите хора са ясни и категорични в своето величие, вземете Васил Левски например, нашия пръв апостол. Една-единствена свята истина е Васил Левски, без всякакви примеси. Като започнат примесите, то и човекът започва да се разваля и колкото е по-посредствен той, толкова повече примеси има в него… Ето това бих казал за човека и ви моля да го оставим на мира, защото може и да започне да се засяга от нашата нелюбезна оценка за него. Да не забравяме, че човекът е обидчиво същество. Много обидчиво, болезнено обидчиво. Ами че човекът е обиден още когато Бог го изгонва от рая и до ден-днешен той продължава да е обиден. Огледайте се внимателно около себе си и вие ще видите колко са обидени хората около вас. Така е с всички ни.
– Проф. Любомир Тенев казва, че самоизявата на героите ви е безконтактна. Не означава ли това, че те са самодостатъчни и изобщо накъде е насочена тяхната монологичност – към самите тях или към другите?
– Казвал съм и друг път и ще повторя, че българинът е монологичен човек. Част от монолога той адресира към себе си, другата част адресира към целия свят. На българина много са му говорили, затова, изглежда, той е съчинил ужасната българска фраза: „Като ми пееш, Пенке ле, кой ли ми те слуша!“. Би трябвало да имаме това предвид днес, защото днес особено много се говори и говоренето се е превърнало едва ли не в напаст божия. Вижте само колко много речи се произнасят в Организацията на обединените нации. Ако тези речи се изхвърлят в океана, то те ще разплискат целия океан, обаче въпреки това виждаме, че редица нации не са се доближили една към друга ни на милиметър. Немалко държави също станаха монологични, макар че непрекъснато се говори за международен диалог! Част от моите герои вероятно се ръководят от правилото, че дума дупка не прави, независимо от това какво говорят, докато другата част се мъчат да установят някакъв контакт помежду си. И много рядко! Те непрекъснато си противоречат.
– За героите ви не може да се говори, без да се свържат те с мита, който е основна тъкан в драматургията ви. Всъщност какво е за вас митът?
– Митът е нещо, за което всички говорят и никой не е виждал. Но чрез митовете и изкуствата се отбелязват етапи в човешката история. Вземете Буда, Исус и Мохамед – това са все етапи на човешкото съзнание и въображение. Човекът понякога не вярва на себе си, той иска да вярва и да се подчинява на нещо, което е над него и извън неговата власт.
Митът е част от човешката история. Буда, Исус и Мохамед са все митове. В своето развитие човекът е имал нужда от митове, имал е нужда от религия, затова е измислил религията, имал е нужда от театър, затова е измислил театъра. Неведнъж съм чувал упреци, че хората, които описвам, били много изостанали, суеверни били, вярвали в духове, боят се нощем да минат през гробища и ако черна котка им мине път, то те плюят или се връщат назад. В града обаче аз срещам много по-голямо суеверие. Тук, в града, се говори за зодии, зодиакални знаци, изгряващи и залязващи знаци, хороскопи, петрички врачки, междузвездни цивилизации, гледане на кафе, вегетарианство, гадаене от всякакво естество, страх от черни котки, както и съблюдаване какви полускъпоценни камъни на коя зодия подхождат и съобразно това да се носят пръстени, съответни на зодиите – корал, перла, аметист и прочее, а така също да се съблюдава и цветът на облеклото. През тази година (1984) горната половина трябвало да бъде облечена в по-светла дреха от долната и благоприятна комбинация за тялото и духа били червеното и черното, докато миналата година например били бялото и сивото. И тези в града искат да ме убедят, че ние от селата или от махалите сме били по-суеверни от тях и по-невежи. Не вярвам да е така. Но изглежда, че човек има нужда от митове, в митовете има някаква празничност. Наред с всичко, да не забравяме, че човек обича да е малко невежа. А и да не обича, той пак си е малко невежа.
– Има ли ограничения при използването на мита в драматургията в сравнение с прозата например?
– Ограничения няма, всичко е въпрос на възможности.
– Митът е извънвременна схема и може би поради това в пиесите ви времето е застинало. В този смисъл какво мислите за времето?
– Времето е като парите или като таланта – никога не ни достига.
– Във връзка с предишния въпрос ще цитирам художника Иван Кирков, който казва, че има усещането, че сте се родили на сто години. Може ли да свържете това негово изказване с проблема за времето?
– Всеки човек пренася генна информация и в този смисъл той може да се роди не на сто, а на хиляда години. Това обаче не значи, че е много умен, защото и тъпотата също тъй се пренася и може да бъде на сто и на хиляда години. Всеки един от нас пренася нещо във времето, ние непрекъснато приемаме и предаваме щафетата, без да знаем обаче какво е затворено в нейната капсула.
– Известният наш режисьор Младен Киселов твърди, че вие сте много любопитен човек и интересът ви е насочен към невидимото. Как разбирате тази негова мисъл?
– Не към невидимото, а по-точно към безцветното, към сивото. И от това сиво и безцветно се мъча да изтръгна някакви цветове. Както сами виждате, доста непосилна работа, да не кажа нещо повече – отчайваща. Но когато човек тръгне нанякъде, връщане назад няма. Всеки човек по пътя си има миражи.
– Ако си представим съвременния театър като една суматоха, какво е вашето място в нея? В смисъл – как ще влезете и ще излезете от суматохата?
– Суматохата е бъркотия, разместване на пластовете, объркване на подредбата. Ние все се мъчим и тичаме непрекъснато да подреждаме живота, а ето че той постоянно се разбърква. Ако съумея да вляза в тази бъркотия, не бих излизал от нея.
– Един въпрос, който като че ли не е свързан с театъра. Какво осмисля човешкото щъкане?
– Пренасяме живот през времето и мисля, че това е единственото сериозно нещо, което правим, докато щъкаме нагоре-надолу.
– Вярвате ли във вечността на театъра?
– На този свят нищо не е вечно и слава богу!
Текстът е част от книгата на Кристина Патрашкова „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата“, отличен с наградата на Министерството на културата „Златен век“
Кристина ПАТРАШКОВА