В началото на 1989 г. станах член на софийския клон на Дружеството за права на човека. Дружеството беше създадено от най-дългогодишния политически затворник у нас – Илия Минев, през 1988 г. Българският Нелсън Мандела, както го бях нарекъл в една моя статия в „Монитор“ десет години по-късно. Ченгетата не допускаха бай Илия да излезе от град Септември и инициативата в началото но 89-а пое поетът от Пловдив Петър Манолов. От ДС му иззеха архива и той обяви гладна стачка у дома си. От София ходехме по двама, по трима, главно литератори, да му даваме кураж. Самото дружество беше известно през „Свободна Европа“, нямаше друг начин. Румяна Узунова правеше интервюта с Манолов и с известни поети и писатели, които героизираха неговата фигура. Гладните стачки излязоха на мода през тази година и който искаше да насочи вниманието към себе си, обявяваше гладна стачка, която е пандизчийски прийом по начало. А вкъщи иди, провери гладува ли, или като героя на Илф и Петров Васисуалий Лоханкин вечер се навежда над тенджерата с мляскащи звуци. Важното беше Румяна по „Свободна Европа“ да съобщи драматичната вест, че пореден член на някое сдружение е обявил гладна стачка.
Още в зародиш това дружество, както и другите „неформални“ сдружения – „Подкрепа“, „Екогласност“, Клубът за гласност и преустройство, се разцепи и разрои. В София Румен Воденичаров в един момент заяви, че той е лидер на дружеството, а секретар е Мариана Златева. За Румен може би бяха чували от радиото, Руми Узунова му даваше думата. За Мариана Златева – определено не. На мен се падна обаче да стана неин квартирант. Всичко това стана през жена, разбира се – и през поезията. Тогава всичко минаваше през поезията. Може да се каже, че животът у нас през 1989 г. беше поезия.
През тази същата историческа година правехме литературни четения – ъндърграунд. Основни организатори бяха Пламен Анакиев, учител от Радомир, и Иво Петрунов. Те основаха „Кръг 39“ – сбирка на млади поети и прозаици, които не са в казионната литература. Името било от лимита страници, с които можеш да участваш – 39. Четиридесет не може.
Всеки вече дебютирал предлагаше за следващата сбирка кой да бъде представен. Мен ме презентира Едвин Сугарев, дори после публикува две мои стихотворения в самиздатското си списание „Мост“. Аз пък представих младия рошав поет Роберт Леви (айде някой да каже , че съм антисемит…). Роберт имаше сестра – Рут, която прояви голям интерес към моето творчество в най-широк смисъл. Именно тя ми предложи да отида на квартира при Мариана Златева, защото разбра, че точно тогава спях в работното си място в Националния музей на българската литература.
Няма да плащаш наем, Мариана живее сама, заплашват я и има нужда някой да обитава там за сигурност, ми каза Роберт Леви. Когато го попитах кой я заплашва, отговорът беше кратък – ченгетата. Тук вече стана ясно, че Мариана, жена над 55 години, е секретар на легендарното Дружество за правата на човека. Преди седмица ДС бяха блокирали улицата и спирали всеки, който идва към входа й, така осуетиха сбирка на Дружеството. По някакъв начин са се сприятелили с доста по-младата от нея Рут. Беше ясно, че жилището е под наблюдение, но се съгласих по-скоро заради благородната задача да охранявам, отколкото липсата на наем. Аз и в службата не плащах наем и ми беше доста комфортно, а и ползвах служебния телефон за връзка с Румяна Узунова. Жените обаче винаги са знаели как да намерят подход към мен и склоних бързо.
Мариана Златева живееше в Лозенец на площад „Йорданка Николова“, днешен „Журналист“, в стар, обширен апартамент на баща й, който е бил цензор на пресата преди 9 септември. Беше върла монархистка и криеше портрети на царското семейство в гардероба. В хола, на камината държеше бяла тениска с няколко капки кръв по нея. Оказа се, че двама цивилни и позвънили на вратата единият опрял нож в гърдите й , другият я хванал през врата и я питали: Ти защо защитаваш турците? Ножчето било остро и прокапала кръв. Нямаше сериозни рани, но уплаха – да. Точно затова и аз се явих квартирант – бодигард. Разполагах с цяла стая, истинско легло и атлазени юргани от времето на цар Борис III. Имаше стационарен телефон, който аз вдигах първи за сигурност и по който звъняха от време на време ченгета и с гаден милиционерски тембър ме питаха: „Е.еш ли лелята, а?“. На което обикновено отговарях: „Ела ми на живо да ме питаш, л..но недоизсрано, да ти кажа, може и теб да те на.ба“.
В ей такива закачки минаваха дните, но аз нямаше как да не стана член на Дружеството за правата на човека, след като живеех в дома на неговия секретар. Този черен телефон с шайба обаче веднъж звънна по-особено. Вдигнах и чух един познат на цяла София провлачен ямболско-сливенски тембър: „Волен ли е? Радой Ралин се обажда, прочетох ваши стихове, много ми харесаха и трябва да се публикуват…“.
Оказа се, че великият координатор Владо Левчев, който беше опериран от обичайната за писателите творческа завист, ме препоръчал на Радой, дал му свитък с мои стихове и телефона, на който битувам. Тогава си раздавахме един на друг листове с творби и всеки чакаше оценката на другия. Давал съм на Едвин, на Владо, на Ани Илков. Но те си бяха моето поколение. Чак пък Радой Ралин да се заинтересува, беше неочаквано. Нещо излезе по негово лобиране, мисля в „Пламък“. Години по-късно, когато се ожених за бившата му снаха, вече го опознах и отблизо. Той много обичаше внука си, кръстен на него, и на семейните обеди даваше поток от напътствия, придружени от забавни спомени с поети, поетеси и литературни величия. Радой на трапезата ядеше бързо, изяждаше всичко и не пропускаше да обясни, че това му е навик от войната. Алкохол изобщо не пиеше, цигарен дим не можеше да понася.
Особена фигура е Димитър Стоянов от Хадживълчановия род, роден в Ямбол през 1922 г. Знам, че тук ще подскочат всички фенове на Уикипедия, но това е скриваната истина. Семейството му в ямболския квартал „Каргона“ е многодетно, но бедно. Майка му има брат, който обаче се е замогнал и е отворил в Сливен книжарница. Човек уважаван, заможен, но с една болка – жена му не може да роди дете, и той се обръща към сестра си с молба да осинови едно момче от нейните и да го гледа като писано яйце. Предполага се, че е предложил и да помогне на семейството финансово. След колебания майката на Радой се съгласява и той на едногодишна, още несъзнателна възраст е осиновен в Сливен от вуйчо си и израства там наистина в добър за тогава стандарт. В зрелостна възраст обаче се намират „доброжелателни“ роднини, които му нашепват, че е осиновен и майка му го е дала на една годинка. Възмутен, младият Митко си измисля псевдоним Радой Радин. Тук е мястото да кажем, че майка му се казва Рада и така той иска да я накаже с литературния псевдоним, в който името й се повтаря два пъти. Не мога да кажа кой точно редактор поправя Радин на Ралин, защото му се видяло много тавтологично. И така остава. След като става известно име и фигура в новата власт, той си сменя и рожденото място, и годината на раждане. Става вместо Ямбол Сливен и вместо 1922 – 1923 г.
Но като задълбочен и талантлив поет и прозаик, Радой остана принципен и неподкупен. След 1989 г. го дърпаха неведнъж да става депутат във Великото народно събрание, да става министър и какво ли още не. Той не прие нищо от това, за разлика от други големи наши имена – Валери Петров, Йордан Радичков, които се подлъгаха и бързо след това напуснаха парламента, след като видяха каква помийна яма е там. Радой остана с речта си на 18 ноември на първия митинг на площад „Св. Александър Невски“. И с епиграмите си, разбира се, които народът си предаваше от човек на човек.
Аз обаче мисля, че тепърва поколенията ще откриват и другите текстове на Радой Ралин, които са истинска ценност в европейската култура на ХХ век.