Представянето на „Екстазис“ е от литературните събития в афиша на „Аполония“, но романът на Радослав Бимбалов натрупа рейтинг много преди премиерата на арт фестивала в Созопол. Историята на реещия се между земята и небето негов герой Михаил звучи романтично-метафизично, а сред „изводите“ на повествованието е, че смъртта е единственият сигурен десерт на живота, от който няма здравословно отказване.
Бимбалов издава първия си роман на 25. „Аз, Маниака“ е посрещнат с интерес от читателите и критиката, но въпреки че публикува проза в общи сборници, в следващите 23 години авторът твърди, че тепърва трябва да опознава човеците и да се учи да пише. През 2022 г. излизат разказите му „Млък“, номинирани за „Перото“ и „Хеликон“, генерална репетиция за „Екстазис“ („Сиела“). Публиката помни още едно амплоа на Бимбалов – той беше Кобо Кобо в „Замунда банана бенд“ в тандем с Георги Пеев като Н’Гого. Измислените чуждестранни студенти говореха и пееха за тяхната родина на развален български, изпълняваха реге, карибски и рок хитове от края на 80-те и началото на 90-те със собствени текстове, иронизиращи икономическите, политически и битови проблеми от началото на така наречения преход. Бимбалов и Пеев имат предаване „Нивото на канала в сантиметри“ по пловдивското радио „Канал Ком“, а първият албум на „Замунда банана бенд“ се казва „Нас банана ни храни всички“ с окончателен тираж 300 000. До 1998 г. излизат още три албума, след което Бимбалов се оттегля от сцената. От творчеството на „Замунда банана бенд“ в разговорния български на 90-те навлизат и дълго се употребяват множество изрази – „банана мама, мамуна проклета“, „рагу и дзъби“ и други подобни.
– Защо замислихте „Екстазис“, господин Бимбалов? Поради какви причини толкова ви тегли темата за вляво и вдясно, както вашият главен герой нарича Рая и Ада?
– Бях много млад и нахален, ученик в гимназията, когато реших да направя нещо скандално – да допиша „Дон Кихот“ на Сервантес. Сътворих едно есе, в което романтичният луд идалго отива в рая и там, естествено, наритва статуквото – обръща всичко с небето нагоре. Толкова е непоносим, че се налага да го изгонят. Странно, но 35 години след това есе, скандализирало учителката ми по литература, издадох роман, в който се случва нещо сходно. Темата за смъртта вълнува човеците, откакто ни има. Смъртта е оня десерт на живота, който получаваш задължително, без право да откажеш. Опитах се да надникна в отвъдното по различен начин – предизвиквайки всичките ни натрупани предразсъдъци, задръжки и комплекси. В „Екстазис“ смъртта е красиво изживяване, което има смисъл и качество.
– Но колко да ни е страх от нея?
– Изпитваме оправдано страхопочитание, примесено с нескрито любопитство. Никой не се е връщал, за да разкаже какво следва след онова бяло преддверие. Можем само да гадаем. Страхът от смъртта е сред нещата, които би трябвало да ни правят добри човеци – да се стараем да живеем истински, да обичаме и да бъдем обичани, докато сме тук, долу. Смъртта е и привлекателна. Иска ни се да топнем пръстче в нея и да опитаме вкуса й с небцето си. Това привличане към смъртта понякога ни кара да посягаме към нея с пълното разбиране, че това не може да остане без последствия. В „Екстазис“ съм надникнал смело и към именно тази част от отношенията ни с отвъдното – протягаме ръка към смъртта, търсейки наслада от живота. Да, звучи странно, опасно, вълнуващо и е точно това, което изглежда. А хората, създадени от всевишната сила, се оказват по-ценни от всичко друго поради една основна причина – могат да чувстват, да мразят, страдат и обичат.
– Вашият герой Михаил твърди, че човеците мразят, защото ги мързи да обичат – това ли е лайтмотивът на 2023 година?
– Това наблюдение на Михаил трудно може да бъде оспорено. Омразата е лесно занимание. Любовта изисква усилие: трябва да се приближиш до хора, които са далечни – да се постараеш да ги опознаеш, да ги разбереш. Истината е, че не от вчера човеците предпочитат да мразят, вместо да обичат непознатите им хора. Но наистина напоследък тази омраза бива подклаждана съвсем нарочно – разделят ни все по-силно, за да владеят съдбините ни. Тъжно е, че толкова лесно налапваме тази уж толкова видима кукичка.
– Така ли обяснявате липсата на чуваемост между различните етажи на топящата се нация?
– Divide et impera e сред най-старите латински сентенции. Разделяй и владей. Това е изпробван прийом на властниците – управляват масите от хора чрез раздробяването им. Нагнетяването на различията, търсенето на опорни точки за противопоставянето на мненията напълно урежда тези, които искат да командват и разпределят благата. В последните няколко години сме свидетели на напълно истерично засилване на антагонизма в българското общество. Прокарват се нарочно крайни тези, които съвсем целенасочено поляризират позициите ни. Дори и здравомислещ, стъпил на земята социум като нашия, става лесна жертва на популизъм, водещ до краен консерватизъм, шовинизъм и дори фашизиран национализъм. Опасявам се, че ние не се топим толкова демографски, колкото интелектуално и морално. Липсата на здрава основа в нашата нация е напълно видима. Разпадаме се по основни теми като човечност, емпатия, различаване на доброто от злото. Това са плашещи процеси, които текат не от вчера.
– Казвате, че лесно мятаме на гръб лъжата и си плюем на петите, за да избягаме от истината. Докога ще е така тук и сега?
– Докато лъжата е по-лесна за мъкнене. Истината често тежи непоносимо. Лъжата стана по-достъпна, евтина за разпространение, лесна за приемане. Технологиите, социалните мрежи, бързото и лековато общуване превърнаха лъжата в малко хапче, което се поглъща неусетно. Постепенно ставаме зависими към нея и дори, колкото и да е странно, започваме да я търсим, да я предпочитаме. Докога ще е така ли? Не знам, предполагам, докато не започнем да се давим от евтините лъжи, с които се тъпчем. Надявам се това време да е близо.
– Може ли изкуството да убива? Михаил пада, покосен от летяща скулптура.
– Изкуството е сред най-силните прояви на човешкото въображение. В този смисъл то е всесилно. Но в интерес на истината, не изкуството убива Михаил, а случайността. Онази случайност, чието разхвърляно разписване наричаме съдба. Появата ни на този свят също е плод на случайност – неочаквана среща на хаотично движещи се частици. Любопитното е, че малко след като „Екстазис“ влезе за печат, видях как смъртта на Михаил се случва и наяве – млад мъж във Варна загина, смазан от статуя. Втрещих се, защото е обичайно литературата да краде от живота, а не обратното.
– В чудесните ви разкази в „Млък“ напира усещането за апокалипсиса на думите, но и магическият реализъм по български. Има ли нарочно търсена прилика с действителни лица и събития?
– Оставил съм фантазията си да се вихри насред настоящо, минало и неслучило се, мечтано време. Чувствам се много близо до нашите, български теми – липсата на самочувствие, обществените недъзи, незачитането на различията между хората. В разказите си съм се опитал да разкажа истории, които са се случили или пък не. А магическата нотка в този реализъм е онази специална, българска тоналност, която обяснява красотата на природата, езика, музиката, нравите ни. Затова, например, е съвсем нормално в българско село с мюсюлманско население да се появи малка речна русалка, която променя живота на старица – нещо, което се случва в разказа „Мъмреци“.
– Какво стана с онзи роман, който започвате да пишете след дебюта си и го зарязвате, за да се учите на занаята? Над какво работите в момента?
– Когато излезе първият ми роман, „Аз, Маниака“, бях само на 25 – пределно млад и неопитен. Увлечен от добрите отзиви за това произведение, реших да започна втори – казваше се „Бат Вито“ и щеше да разкаже по саркастичен начин прехода в България. Спрях, когато осъзнах, че съм станал жертва на безпочвеното самочувствие, присъщо на младия творец, въобразяващ си, че може да описва хората, без да ги познава достатъчно добре. Не съжалявам, че се отказах да довърша тази история. Не съжалявам, че не посмях да издам самостоятелна книга толкова дълго време. Писането е занаят и аз се отдадох да му чиракувам две десетилетия. Днес имам увереност да редя думи старателно и с уважение към езика. Затова смятам да пиша и издавам тепърва. В момента завършвам разказ на име „Лонохот“ за коледния сборник на „Сиела“ със съставител Захари Карабашлиев. Нахвърлям идеи и събирам материал за следващата си, четвърта книга. Но е твърде рано, за да разкривам каквото и да било.
– От къде ви дойде музата в началото на 90-те, за да създадете „Замунда банана бенд“?
– В радиото, където започна кариерата ми в началото на 90-те, срещнах сродна щура душа – Жоро Пеев. С него сътворихме онази измислена африканска държава, отчайващо приличаща на България през 90-те. За съжаление, днес, трийсет години по-късно, май все още сме „република, защото титлата на царя е „ре“, а останалите са публика“.
– От първия албум на дуета продавате 300 000 копия – абсолютно звезден тираж, защо се отказахте от шоуто за народа?
– За десет години направихме няколко албума и обиколихме България няколко пъти. И двамата със Жоро взехме от това изживяване всичко, което можехме. Но за нас „Замунда“ винаги е било странично, любимо и най-вече лежерно занимание. Мен ме завъртя кариерата в комуникационния бранш и реших да се отдам на предприемачество в този сектор. Жоро пък остана в медиите и продължи да развива предавания в телевизия и радио. Съвсем нормално пътищата ни, чисто професионално, се поразделиха. Днес Жоро поддържа „Замунда“ жива – с една група от талантливи музиканти обикалят клубове, свирят и пеят дори нови парчета. За мен това остава силен, топъл спомен и много натрупан опит на сцена.
– За какво от 90-те съжалявате – освен за младостта, разбира се?
– Истината е, че моето поколение се увлече по бързо получената свобода и реши да я консумира. Оказа се, че докато ние сме били запленени от „корекомския“ аромат на ванилия в шоколадовите яйца, докато сме се втурвали за пръв път към чужбина с усещането за скъсана каишка, някой е пренареждал картите в своя полза. Моето поколение е длъжник на всички следващи, защото ние носим тежка вина. Пропиляхме възможността да променим България навреме.
