9.8 C
София
сряда, 28 февруари 2024 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Разходка сред бунището в Ловния парк – от Калин ТЕРЗИЙСКИ


Калин ТЕРЗИЙСКИ

Неведнъж съм писал по тази тема и пак ще пиша. На 54 човек открива (лека-полека, неусетно, както с всичко друго), че темите в живота се броят на пръсти. А открива също така, че не бива да недоволства срещу това: когато, да речем, писателят пише за приключения, случващи се на горещата страна на Меркурий, или за дълбоководните риби ръкоперки (Sacropterygii), той всъщност пише по темата за… човешкото любопитство.

Извинявам се задочно на Умберто Еко, който в едно свое смешно и хапливо есе горещо препоръчва на писателите силно да избягват използването на многоточия. Като се видим горе, Умберто, ще те почерпя една боза от шест.

Та така – пак ще пиша по тая моя тема.
Тя е болният зъб на моята душа!
Дойде февруари.

Аз живея при майка си и баща си, все едно върнат от самото Провидение в първи клас, защото – в една наша такава „добре организирана и уредена, европейска държава“ (смея се с глас и плача, и си секна носа) за двама старци, единият от които е със счупен таз и прекаран инсулт, а другият – с онкологично заболяване, животът без външна помощ (в случая – моята) е направо невъзможен!

Мисля си: ако не им помагахме всички ние, цялото ни голямо, социалистическо, еснафско семейство – тоест – градено през бозаво-тутманичните, бодро-глуповато-наивни времена на социализма, когато дори вълците още не се бяха увълчили – те нямаше да оцелеят.

И страхливо се питам: А аз как ще оцелея, ако времената останат такива или, не дай боже, станат и по лоши? Имам една дъщеричка в Германия, която даже не пита дали съм жив или умрял, когато случайно си говорим. Но всеки си носи своите грехове, кръстове и друг инвентар.

Живея в един от сравнително хубавите квартали на София, ограден с паркове от вси страни. Кмет на общината е един лекар. Лекарите имат за свой бог Асклепий, а за своя богиня – Хигия. На нея е кръстена тази медицинска дисциплина, която ние наричаме Хигиена. Живея с мама и тате, те почти вече не излизат, защото животът ги е изпочупил. Татко ми е извънредно корав човек и въпреки всичките му там аденокарциноми излиза, но няма чак пък толкова сили, за да наблюдава околността – гледа си в краката и внимава да не падне – та да не стане като майка ми със счупената бедрена кост. Но аз шаря из управлявания от лекаря квартал и наблюдавам. Аз съм роден наблюдател, а на моменти – когато ми се догади от наблюдения – ставам и роден бунтовник анархист.

В квартала, особено в източната му част, има извънредно апетитни пустеещи зони, бившия завод „Фурнир“ и разни там други типични софийски полубунища-полуруини. На много от тези бивши пустеещи Зони (по братя Стругацки) вече издигат снага (ах, каква носталгия по соца!) красиви и напети блокове на фирмата „Артекс“, Бог да ги поживи (или да ги направи нещо друго – по ваш избор)!
Явно докторът си има занимавка. Да преразпределя, координира и усвоява де що има за усвояване и търгуване с големите акули от стройбизнеса. А аз вървя, шляя се и гледам.

Този ограден от паркове и гори квартал, това място, където още Фердинанд е спирал, за да хапне прясна, хваната направо от рекичката, минаваща през Ловния парк, пъстърва… ме натъжава! Моята родна махала. Сенчесто-гористото обиталище на моите спомени. С комплекс от басейни накрая, кръстен на една красива богиня с лък. Натъжава ме, защото всеки февруари, когато тревите изсъхнат след януарските киши и задухат предпролетни ветрове, всичко, цялата тая обвита от гори и от Артексови блокове исполини територия се превръща в бунище.
А тая година – не и в бунище. Всяко едно уважаващо себе си бунище би минало покрай моя роден квартал и би казало: Пфу, ако заприличам на това, застреляйте ме, за да не бера срам и да не се мъча!

Ах, ти, докторе! Имаш ли апартамент, построен от…

Все едно.

Грамади боклук. Около неизпразваните от седмици контейнери и кофи – захвърлени матраци, дюшеци, натрошени талашитени шкафове. Дали няма и трупове на хора, питам се, вървейки из тази печална територия, дали не изхвърлят и ненужните хора тук, направо по тревните площи – сред пликчетата и бутилките от „Пиринско“ и „Аспазия“?

Какво да се прави, докторе? Докато си се клел пред Асклепий и Хигия преди не знам колко години (по почина на Хипократ), дали си предполагал, че ще бъдеш бос на бунище? Апропо – много доходна работа. Много низши мафиоти в Неапол се занимават с тоя бизнес и живеят доволно и честито.

Вървейки сред мръсотията, аз се чувствам раздвоен. Но не. Раздвоен е много малко – разчетворен, разкъсан между четири коня като някой Уилям Уолъс Смелото сърце. Понякога си казвам: Още като се прибера в родния си дом, ще кажа на татко ми: Дай едни ръкавици, няколко чувала и отивам да събирам боклуци. Смет. Може би и шиш – за да ги набождам – за да не хвана някоя проказа, тетанус или бяс от тия неведоми, гадки боклуци. Може би, като събера достатъчно, ще отида в общината и ще подаря няколко грамади на управата на квартала.

В чест на Хигия, на която и аз, и кметът сме се клели.
Понякога пък си казвам: Ще напиша… хм, може би във Фейсбук или просто на листа хартия призив към съкварталците си: ще обявя нещо като Ленински съботник. Да почистим заедно. Няма да е „ленински“, защото Ленин е в немилост, но примерно, за да има някаква аналогия, ще го кръстя „Адам-Смитовски съботник“ или за по-модерно – „Байдъновски съботник“. Но предварително знам, че нищо няма да се получи. Хората са заети. Или работят като айтита и ейчари, или са на почивка в Гърция, или скитат като самотни и прегладнели койоти из моловете.

Но след достатъчно дълга разходка сред красивите дървета и некрасивия боклук, завладял моето родно място, ми идва наум друго…
Ето: в България се трудят като пчелички (вероятно, бих казал, като популярните мъжки пчелички, които носят и галеното име търтеи) около 440 хиляди държавни чиновници.

Проблемът с боклука и ужасяващата немара е не само в моя красив горски квартал. Той е общобългарски!
Та – 440 хиляди!

В САЩ, при брой на населението клонящ към 350 милиона, те са 800 хиляди. А в 16-милионна Нидерландия – 20 хиляди. Ние имаме около петдесет пъти повече чиновници на глава от населението в сравнение с две от най-богатите страни в света. Междувременно приех, след като прочетох някои коригиращи коментари, че нашите чиновници не били чак толкова драстично много повече от холандо-американските, но това не променя тезата ми.

Ех, това е решение – все пак! Но то е възможно – казвам си – само ако се намери някой кмет, някой Бог знае какъв волеви и силен човек, някой Наполеон на боклука… И той с желязна воля и безкомпромисна твърдост разпореди на всичките си подчинени администратори и администраторчета, кълвящи народно просо без мярка, да не се явяват на работа без десет килограма боклук!

Всеки ден всеки чиновник, за да бъде допуснат на работа, да предава десет кила смет!

И чак тогава ще получи сливи – тоест държавна заплата.

А по въпроса „Защо ние не си чистим около блоковете, а живеем като скотове и само гледаме как затъваме в собствения си боклук?“ аз ще реагирам така. Днес-утре ще изляза и ще понасъбера. Поне десетина килограма. Може и да ги занеса на кмета. А може и да му ги пратя по „Спиди“. С наложен платеж.

Последни новини

- Реклама -