Спектакълът „Солунските атентатори“ във Военния театър е от безусловните хитове на сезон 2024/2025. Неговият режисьор Иван Урумов с огромно уважение постави класическата пиеса на Георги Данаилов, в която големият драматург търси отговор на въпроса дали момчетата от Солунската българска мъжка гимназия „Свети свети Кирил и Методий“ са безпримерни герои или безразсъдни престъпници, взривявайки банка и кораб, за да обърнат погледите на Европа към страданията на поробените българи в Македония и Одринско. Трагичният спор между разума и смъртта, между интелекта и терора е представен зрелищно и умно в чудесното ансамблово актьорско съчетание, дирижирано от Урумов. В атмосферата витае някаква заедност, усеща се общият дух, който винаги е нужен, но не винаги се получава. Има го и в други рейтингови представления на Урумов в Армията – „Кафе с претенция“, „Хотел между тоя и оня свят“, „В очакване на Годо“, „Черна комедия“…
Както се знае, той е закърмен с театър – неговият баща е легендарният Бончо Урумов, който създава прочутата младежката студия към „Сълза и смях“, в която вае характерите и талантите на повечето от днешните топ имена от сцената и екрана. Иван Урумов започва пътя си именно от там.
– Защо точно сега посегнахте към „Солунските атентатори“, господин Урумов?
– Познавам добре пиесата още от времето, когато, прясно написана, беше поставена от Красимир Спасов в „Сълза и смях“ с брилянтните Антоний Генов, Венци Кисьов, Илия Караиванов и всички останали. Някои пиеси понякога ти проговарят, друг път мълчат. Точно тази някак ми даде знак, че е настъпил моментът. Но вълнението е първото, което за мен има огромно значение, когато избирам каквато и да била драматургия. Много е важно да откриеш тайна в текста, по който работиш, да търсиш и да откриваш отговори на дълбоки въпроси.
– Познавахте ли Георги Данаилов?
– Да, покрай баща ми, бяха заедно в „Сълза и смях“. Бях твърде млад тогава, но го помня като слънчев човек – дълбок, ненатрапчив, фин. Страстите и обемите в неговите пиеси като че ли не отговарят на деликатността му. Винаги усмихнат, леко ироничен, но не саркастичен. Няма как вълнуваш хората с творбите си и след 40 години, ако не изпитваш болка за това, което разказваш.
– Две са скандалните теми, закодирани в тази история – Македония и тероризмът.
– Когато Георги Данаилов пише „Солунските атентатори“ в началото на 80-те, около Македония няма нищо скандално. Поради простата причина, че всичко е история и фактите са абсолютно точни. А ако има скандал, то той не е за нас. Но ни припомня за чуждото поведение, което не кореспондира с реалността. Нито в миналото, нито в настоящето. Да, в крайна сметка момчетата от Солунската гимназия взривяват. Когато сме политически коректни, забравяме, че тези хора извършват действие, което ние опаковаме с етикета „терористичен акт“, но така здраво го опаковаме, че забравяме какво е съдържанието. Формулировката сякаш забранява да анализираме причините, същността на ужасяващо екстремните и самоубийствени актове, крайността в поведението и в ситуацията. Не ги разбираме, но можем да вържем – колкото и несъвместими да са – тероризма и любовта към родината. Ако откажем да го направим, ще ограбим себе си в разбирането към света.
– Въпреки всичко това от сцената се лее чист патриотизъм.
– С актьорите се постарахме да не изпадаме в излишен патос. Героите в „Солунските атентатори“ са луди глави, влюбени в приятелството си, в момичетата около тях, в живота, в пътешествията, които никога няма да осъществят. Най-вече са влюбени в свободата. Отказват се от всички останали любови заради нея след парадоксален вътрешен конфликт. Но за тях това не е патриотизъм, той остава за зрителите. Точно сега като че ли имаме нужда от истинско чувство на патриотизъм, много различно от това, което ни формулират политиците в своята кресливост.
– Как според вас разбираме свободата тук и сега?
– Ние попреядохме със свобода, най-вече във външните й изяви. Попрехвърлихме личните си граници. А спазването на правилата в обществото не е несвобода. В същото време не осъзнаваме колко сме несвободни понякога. Ограничени сме, но не го отчитаме, защото няма крайна ситуация. Но това е въпрос на вътрешни устои, на морал, на чест, на достойнство. Те обаче започват да бледнеят и да изчезват в съвременния българин. Правим се, че подобен проблем не съществува, плъзгаме се по допирателната с „Може и така“. Дали е коректно към другия, дали е уважително към себе си, никой не пита. Думи, думи – без присъствие и позиция.
– Беше ли сигурно, че като сте син на Бончо Урумов, ще изберете театъра?
– Израснал съм в салона и зад кулисите. В Студията всички тръгнахме като актьори, но не ми беше цел да се кача на сцената, винаги усещах, че не ми е достатъчно – много е полезно, но имах необходимост и от още нищо. Първо влязох в класа по актьорско майсторство на Крикор Азарян, после с Галин Стоев кандидатствахме режисура отново при професора, така че паралелно завършихме и двете специалности.
– Но доколкото си спомням, по онова време доста поиграхте.
– Особено в началото. Бях в първи курс, когато Санчо Финци – тогава в трети, ме извика настрани и ме запита: „Имам едни заетости, можеш ли да влезеш в Армията на моето място в „Гувернантът“? Нямаше как да не мога, режисьор беше Леон Даниел. Поех образа на въпросното дете идиотче, а после се оказа, че „заетостта“ на Санчо се наричаше Германия. А за мен беше безумно събитие – бях до Меглена Караламбова, Йоско Сърчаджиев… Нямах нито една реплика, нито дори дума, но въобще не ме интересуваше. Виж, имаше песни – Леон обичаше песните. Беше потаен, особен, огромен ерудит, разбира се. Математически перфектно знаеше всяко нещо, което прави – железен, държеше на всичко, което повеляваше. Затова Меглена понякога се дразнеше, че прекалявам с маймунджилъците, че нарушавам мярката. Като истински стожер в спектаклите на Леон, тя ме следеше изкъсо и ме пляскаше през ръцете. Пак в първи курс станах някакъв пияница в „Лулу“ на Азарян. Играх и в „12-а нощ“ в Младежкия, в „Черна дупка“ на Горан Стефановски…
– Имали сте страхотен късмет с учителите.
– Невероятен, като започнем, разбира се, с баща ми. От дете гледах репетициите на най-големите. Когато на кандидатстудентските изпити казах на Крикор Азарян, че режисурата силно ме влече, той ми отговори „Имаш култура, дете на театъра си, но искам да видя дали можеш да разкажеш история на сцената“. Това беше големият урок. Пред публика се излиза, само ако имаш какво да й кажеш, само ако споделиш себе си със зрителите. Огромният ни респект към Азарян прерасна в огромна любов. Той беше театърът, независимо дали се връщаше към времето си на обущар или към постановките си в Пловдив. Азарян искаше от нас да мислим. Никога не ни каза „Ти направи това, ти – другото“.
– Коя негова похвала няма да забравите?
– Не бих я споменал, но щом ме питате – след моята „Чайка“ в Сатирата каза, че е едно от най-хубавите представления, които е гледал.
– Ядосвахте ли Бончо Урумов в Студията, там сте били с Владо Карамазов, Захари Бахаров, Иван Ласкин, Иван Радоев, Георги Къркеланов, Кристина Янева, Искра Ангелова, Мирослава Гоговска, Светослав Добрев, Лара Златарева, Йоана Буковска, Карла Рахал, Александра Василева…
– Сигурно му е кипвало неведнъж от нас, но той така ни владееше през театъра, че никога не сме имали проблеми. Студията беше оазис в онова по-затворено време без възможности да търсиш себе си. 14-годишно хлапе да чете Шекспир вкъщи беше абсурд, можеше да стане само през магията.
– И Ласкин, светла му памет, и Захари Бахаров, и Владо Карамазов са ми казвали, че ако не е бил Бончо Урумов, са щели да станат хаймани.
– Това се отнасяше за всички ни. Когато се почувстваш без опора в бездуховното пространство, самият ти се превръщаш в безсмисленост. Със сигурност щяхме да се подадем на улицата, ако не беше театърът в Студията. Освен изкуството, нямахме много варианти за достъп до света.
– Какъв беше ключът на Бончо Урумов към вас?
– Колкото и да е банално, любовта към театъра. Не към него, а към театъра. Нищо друго. В един момент това му стана най-важното. Настъпиха странните времена на 80-те и той предпочете да се посвети на учениците си – така беше и до края.
– Какви са отношенията ви с киното?
– Аз съм страхотен зрител. Много неща се учат в киното за театъра. Но режисурата в киното е съвършено различна от тази в театъра. Ако имам гениална идея, която да ме отведе до филм като „Козият рог“, не бих се поколебал. Не мисля, че мога да разкажа историята в киното, така както го правя на сцената.
– Какво ви дразни в театралния ни живот тук и сега?
– Някои хора зачеркват с лека ръка, обявявайки почти всяка продукция за тотално нископробно деяние. Просто има твърде много от всичко – от крайно несериозни представления до заглавия, актьори и режисьори от висока класа. Млади колеги предлагат интересни авангардни проекти. Забелязвам обаче някакъв проблем с публиката. Ходя поне на първите десетина представления на всеки мой нов спектакъл. Уча се от реакциите на зрителите, тествам себе си чрез тях. Но на повечето им е сложно с по-трудно смилаемите неща. Любопитно им е, гледат „В очакване на Годо“, но се усеща лека бариера между залата и текста. Постановката гастролира в няколко града в Европа при пълна еуфория сред сънародниците. Не правя изводи, само давам пример. Голямата драматургия не е интелектуално занимание на първо място – преминаваш през театралното и емоционалното, за да стигнеш до философското.
– Тоест вие сте за това да има по много, та дори някое и друго качество да е съмнително.
– Нека да има бе, хора – опитваш от всичко, докато откриеш точния вкус. Лошото няма кой да го гледа. Опитът да се смени системата за финансиране ще е за пореден път да се оре крива нива. Сега наистина не липсват простотии, но публиката се радва и на доста стойностни представления. Смисълът на театъра е да го гледат много хора, не е дидактика, не размахва пръст. И Молиер, и Шекспир са обикаляли да търсят публика за пиесите си.
Подарява войнишкия си колан на Иван Ласкин
Двамата са приятели от тийнейджъри, тайно пътуват до морето с трабанта на Урумови.
Спомените на Иван Урумов също са театър. В тях фигурират както знаменити фигури от хрониките на Мелпомена, така и близки приятели. „Няма да забравя как с Мимо, по-малкия син на Любен Гройс, си играехме на килима в кабинета на баща му в апартамента им на „Шипка“. Трябваше да бъдем много тихи, защото бяхме неволни участници в интересна сцена. Любен Гройс седеше зад бюрото си, а пред него се беше разположил Константин Илиев, който му четеше новата си пиеса. Любо периодично се обаждаше: „Режи, Коста, режи“. След петия-шестия път се обърнах към Милен и му казах: „Сега разбирам откъде идва професията на баща ти – режисьор е, защото постоянно повтаря: „Режи, режи“.
С Иван Ласкин са заедно от тийнейджъри. Не стават хаймани, но въобще не са от кротките. Докато бъдещият режисьор, който е с две години по-голям от адаша си, е в казармата, Ласкин, вече взел книжка на 18, го причаква с Трабанта на Урумови и отпрашват нелегално към морето. Когато Урумов трябва да изтърпи наказанието си, моли само за едно – да не го острижат гола глава, защото ще го е срам да изгрее с подобна визия във ВИТИЗ. Уволнява се в деня, в който Ласкин облича шинела. „Като стар войник успях да се свържа по военните радиостанции с поделението му в Кресна, за да го чуя как се чувства. Призна ми, че е ужасен. Бях в Карлово, но веднага тръгнах към Кресна, за да го видя. Оставих му армейския си колан.“
После, през годините, така се случва, че Ласкин и Урумов се разминават в постановките, но не и в живота. „Никога не съм го режисирал. По принцип е сложно да преместиш подобни отношения в пространството. От хората, с които съм започнал в Студията на „Сълза и смях“, най-често работя с Иван Радоев и Георги Къркеланов. Никога не сме имали неразбирателства и конфликти“, разказва Иван Урумов пред „Филтър“.