Литературната памет не е просто архив от хартия и мастило, а пространство, в което времето губи своята линейност. През ръкописите, личните вещи и първите издания на авторите ние общуваме с идеи, които продължават да определят съвременния ни свят. Музеят в контекста на писменото наследство функционира като средище, което изважда текстовете от изминалата епоха и ги превръща в жива част от настоящето. Опазването на тази памет е дейност по удържане на националния смисъл през поколенията.
Повод за тези размисли дава половинвековният юбилей на Националния литературен музей, чиито чествания през 2026 г. започнаха с представителната изложба „Слово и памет“. Събитията се провеждат под патронажа на президента Илияна Йотова. Експозицията, подредена в столичната галерия „Средец“ на Министерството на културата, е преглед на десетилетия събирателска дейност, оставяща важна следа в анализите на културния ни живот. Тя показва ролята на институцията, започнала работа на 1 януари 1976 г. под името Национален музей на българската литература. С решение на Министерския съвет от 1992 г. ведомството приема настоящото си наименование. Мисията на музея през изминалите петдесет години е фокусирана именно върху издирването, съхраняването и проучването на тези веществени и документални свидетелства. Петте тематични раздела на изложбата проследяват различни аспекти от развитието на писмената култура у нас.
Първият раздел, озаглавен „В началото бе словото“, поставя акцент върху духовните процеси от епохата на Възраждането, обвързвайки ролята на книгата с каузата за постигане на политическа и религиозна свобода. Вторият сегмент, „Словото завет“, показва приемствеността между поколенията и текстовете, които надживяват своите създатели. В „Пантеон на словото“ е изследвана връзката между авторите, обичта към родината и признателността на обществото към техния талант. Разделът „Словото – съкровение и споделеност“ е насочен към лиричните проявления на авторите и личните източници на вдъхновение, докато заключителната част „Словото незабрава“ подчертава устойчивостта на талантливото перо срещу заличаването от културната памет.
Сред представените експонати се отличават исторически реликви с фундаментално значение за българското книгоиздаване и култура. Сред тях е „Кириакодромион, сиреч Неделник“ от Софроний Врачански от 1806 г., явяващ се първата печатна книга на новобългарски език. Посетителите видяха първото издание на „Рибен буквар“ от д-р Петър Берон от 1824 г., както и първото пълно издание на Библията на новобългарски език, отпечатано в Цариград през 1871 г. под редакцията на Петко Славейков. Ценен свидетел на историческите събития е иконата „Успение Богородично“ – единственият оцелял предмет от дома на Иван Вазов след опожаряването на Сопот през 1877 г. Иконата е съхранена от Съба Вазова, майката на литературния патриарх. Към същия кръг от експонати спадат Царският указ за провъзгласяването на Вазов за народен поет, сребърната лира с венец, съдържаща изписани негови творби, както и първото издание на романа „Под игото“ на английски език от 1894 г.
Експозицията включва предмети, свързани с трагичните лични съдби на ключови български автори. В нея е личният екземпляр на Пейо Яворов от антологията „Подир сенките на облаците“ от 1910 г., съдържащ последните му поправки на стихотворенията. До него са револверът и чашата, свързани с края на живота му през октомври 1914 г. Периодът на войните и социалните катаклизми е представен чрез ръкописа на Димчо Дебелянов на елегията „На раздяла“, придружен от последната му снимка от 1916 г. в село Давидово. Включена е и тетрадката „Сампа“ на Никола Вапцаров, съдържаща оригиналните текстове на стихотворенията „Прощално“ и „Предсмъртно“. Към тях се прибавят първите преводи на философски произведения, сред които „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше, преведен от Мара Белчева под редакцията на Пенчо Славейков.
Изложбата събра в общо пространство ръкописи, фотографии и първи издания на класици – Алеко Константинов, Гео Милев, Христо Смирненски, Елин Пелин, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Стилиян Чилингиров, Емилиян Станев, Димитър Димов, Владимир Башев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Яна Язова, Фани Попова-Мутафова, Змей Горянин и Асен Христофоров.
Специално място в юбилейната експозиция бе отделено на най-голямото дарение, получавано от музея в последно време – литературният кабинет на писателя и поет Иван Симеонов. Роден на 23 октомври 1916 г. в София, той завършва Италианското училище в столицата, след което придобива юридическо образование в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Творческото му наследство включва шест стихосбирки, три драматични поеми, новела и книга с есеистика. Сред по-известните му произведения са драматичната поема „Орфей, Евридика и любовта“, драмата „Любовта на Саломе“, новелата „Завръщането на блудния син“, както и поетичните книги „Моят Христос“ и „В търсене на Бога“. Творчеството на Симеонов се характеризира с траен интерес към духовните теми и християнската етика, което става повод през годините той да бъде номиниран за престижната международна награда „Джон Темпълтън“, отличаваща приноси в изследването на смисъла на човешкото съществуване. Показването на неговия литературен кабинет пред широката публика е жест на признание към дарителския жест и към паметта на автори, които допълват голямата картина на българската литература.
Юбилейната изложба демонстрира, че работата на музейните уредници не е просто консервация, а постоянно възпроизвеждане на паметта. Петдесет години след своето основаване Националният литературен музей продължава да бъде институцията, която гарантира, че връзката между днешния читател и историческите създатели на словото няма да бъде прекъсната.
Пламен В. Петров
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg