Андрю КОРИБКО
korybko.substack.com
Израел и Турция проведоха разговори в Азербайджан за предотвратяване на инцидентен конфликт в Сирия. Обсъжданият механизъм може да наподобява договорения между Израел и Русия през септември 2015, но ще има много по-висок залог предвид ескалиращото израелско-турско съперничество в Сирия след падането на Асад. Израел не смята Русия за заплаха, отношенията им са по-близки от всякога при Путин поради неговия страстен филосемитизъм. Техният механизъм не беше толкова труден за реализиране, тъй като Москва нямаше причина да се намесва в редовните бомбардировки на Израел срещу иранската гвардия и „Хизбула“ в Сирия. Израелско-руските отношения рязко контрастират с израелско-турските.
Взаимното възприемане като заплаха се влоши след 7 октомври 2023. Турция вярва, че военната операция на Израел в Газа е геноцид, който някой ден е възможно да бъде повторен срещу мюсюлмани навсякъде и може да бъде предотвратен само чрез възстановяване на регионалния баланс на силите. Израел подозира, че Турция ще се опита да го постигне, като нареди на Сирия да приеме бойци на „Хамас“, които ще бъдат защитени от израелски въздушни удари чрез турски ПВО системи.
Турция граничи със Сирия, така че може да подсили военния потенциал на новата власт и на „Хамас“ много по-лесно и бързо, отколкото Иран успяваше да подсилва режима на Асад и общите им съюзници от „Оста на съпротивата“. Това е много по-голяма заплаха, защото турските системи могат да бъдат използвани за защита на „Хамас“, докато руските никога не са бранили „Оста на съпротивата“.
Потенциално сваляне на израелски изтребител с турска ПВО система (дори да е управлявана от сирийци) по време на мисия срещу „Хамас“ може да предизвика регионална криза. Никоя от двете държави не може да бъде сигурна дали САЩ ще застанат на нейна страна, както заради хипотетичния инцидент, така и за последващи, а най-лошият сценарий за пряк израелско-турски сблъсък – да не говорим за война – е изпълнен с несигурност.
Подобен сценарий може да стане по-вероятен, ако изострената дилема за сигурността в Сирия не бъде овладяна, но първопричината е повече свързана със стремеж към регионално лидерство, отколкото с „Хамас“. Израел и Турция се борят да запълнят празнината от изтласканото иранско влияние. И двете предвиждат да го постигнат чрез хибриден подход, но методите им се различават.
Израел държи да бомбардира когото си поиска, да укрепи друзите и кюрдите за една децентрализирана Сирия, която по-лесно ще бъде разделяна и владяна с цел париране на скрити заплахи. Турция търси отплата за усилията по смяна на режима – военни бази и бойци на „Хамас“ в централизирана държава, и да позиционира силите си за удар по Израел от Сирия (дори никога да не го извърши).
И двете страни са убедени, че националната им сигурност може да бъде гарантирана единствено чрез запълване на оставената от Иран празнота посредством споменатите методи, които при отговорно управление не е задължително да доведат до война. Възможен е компромис – Турция да се закрепи на север, а Израел да запази свободата си на действие на юг, но подобно споразумение ще е неустойчиво.
Израел ще се чувства некомфортно, ако „Хамас“ води тренировъчни лагери в северна Сирия, а за Турция ще е неудобно, ако Израел държи дамоклевия меч на въздушните удари над главата на новата власт в Дамаск. Също така е вероятно турски ПВО системи да бъдат разположени до Голанските възвишения за защита на бойците на „Хамас“, които оттам да изстрелят ракети срещу Израел. Следователно регионална криза може само да бъде отложена, но не предотвратена.
Какъвто и механизъм да бъде договорен между Израел и Турция, ще бъде недостатъчен, докато те продължават да се борят за лидерство в Сирия. Тази динамика повишава риска от пряк сблъсък, който да прерасне във война, освен ако креативна дипломация не я промени. Тук Сирия, Русия и САЩ биха могли да изиграят положителни роли.
Сирия иска да замени военното си оборудване, което Израел унищожи след падането на Асад. Москва може да помогне в замяна на икономически договори. Израел предпочита Русия, а не Турция да превъоръжи страната, и лобира пред САЩ за запазване на руските бази в Сирия като баланс срещу турското влияние. Би било добре Дамаск да приеме, тъй като това е единственият реалистичен път за частично въоръжаване и премахване на претекста за израелски бомбардировки.
Новите управници в Сирия дойдоха на власт благодарение водещата роля на техния турски покровител в 14-годишната операция срещу режима. Това намалява вероятността да се съгласят да разчитат на Русия вместо на Турция за превъоръжаване, пък и в одобрените от Израел лимити, което би било равносилно на мълчаливо подчинение, макар че САЩ могат да предложат премахване на санкциите като стимул.
Турция иска да осребри инвестицията в свалянето на Асад, затова няма да се откаже от няколко бази в Сирия и правото да използва въздушното ѝ пространство за военни цели, но Израел е против. САЩ биха могли да предложат стимули както на Сирия, така и на Турция.
За управление на ескалиращото съперничество в Сирия е необходимо нещо повече от деконфликтен механизъм. Най-ефективно решение е идеята с Русия, но дори Дамаск да се съгласи, Турция би могла едностранно да създаде още бази в Сирия. Тръмп ще се опита да посредничи за сключване на сделка, но ако не успее, израелско-турският сблъсък може да се окаже неизбежен.
Андрю Корибко е американски политически анализатор, базиран в Москва. Професионалната му специализация е насочена към глобалния системен преход, стратегиите на САЩ в Евразия и Африка, китайския „Един пояс, един път“, хибридните войни, цветни революции и смяна на режими.
