Днес за него говорят като за гений. При това колегите му, а това не се случва често. За мъртвите или хубаво, или нищо. Случаят с Румен Малчев е различен. При откриването на първата му самостоятелна експозиция в Ямбол през 1997 година безспорният авторитет в жанра Георги Зайков каза: „От истинските облаци тече бъдеще. Трябва да обичаш да сънуваш, да рисуваш… Изложбата пристига на колесница, тя е първа, след нея се редят голи истини и голи женски тела, немощни хвалби и обещания. Сюрреалистично ти желая да живееш в облаци, бели и щастливи“. Уви, това се сбъдна съвсем буквално и много по-рано, отколкото Румен заслужаваше. Само на 53 талантливият Малчев литна с облаците завинаги. Оттам гледаше при откриването на изложбата му, която галерия „Жорж Папазов“ представи неотдавна в Ямбол – „Другият Малчев“. Публиката видя най-първите му картини – на ученика от Художествената гимназия в София. И в тях познавачите откриха замаха на зрял творец, чийто ментор е небесният отец.
Всъщност Малчев е вторият художник в селската къща, в която грижите за двора и работата на полето са с предимство пред картините. И докато майка му любителски рисува натюрморти, той вае фигурки, легнал на пода. Заради беднотията не може и да помисли за истински играчки. Прави ги сам от парцали, които оцветява. През следващите години два пъти седмично пътува от Окоп до Ямбол за уроците при Тодор Ялъмов. Някъде тогава вероятно решава, че ще посвети живота си на рисуването. Но в Художествената гимназия 3500 деца се състезават за 45 места. Рисуват шест часа. Малко преди края висок беловлас мъж със синя дочена престилка се навърта около Румен – наднича в рисунката му и се интересува кой го е учил. Малчев е раздразнен от любопитството на чистача, който свойски го потупва по рамото.
Напрежението се реже с нож, докато всички очакват резултатите. Прислужникът, вече в елегантен костюм, се оказва Петър Бунарджиев, директор на гимназията. Трима от новоприетите ученици получават стипендия от Съюза на художниците за особено дарование. Румен Малчев е единият от тях. Той е в девети клас, когато учителите му преценяват, че е завършен художник. Отличник. Рисува фигурални композиции, а в свободното време – портрети на гарата. Петнадесет минути и скицата е готова. Продава ги за по десетина лева. Понякога за по-малко.
В края на 1989 година България е на улицата. Митингува. Преходът не е много мил към изкуствата. След два несполучливи опита Румен Малчев остава извън Художествената академия. Казват му да не си губи времето: местата са заети за пет години напред. Започва работа в някакъв склад, вечер рисува и картините се трупат. Трудно събира кураж да ги покаже. Когато се решава, мексиканец веднага купува две за родителите си индианци. След шест години в софийско скиталчество Румен решава да се върне в родното село, за да открие себе си.
За първата му самостоятелна изложба ямболската галерия „Кирил Кръстев“ се пълни с любопитни. Кое е това момче? „Живее в чужбина“, отвръща информиран. „Луд ли е, че се е върнал?!“, коментира друг. Под шест платна вече е залепена червена точка. Продадени. Градът на големия Жорж Папазов открива най-новия си талант.
Пред селската къща спират лъскави лимузини. Мастити бизнесмени, колекционери и галеристи искат да купуват. Цената определя баба му, която шета из двора. Долари или марки, няма значение. „Малчев никога не се пазареше. Нито сваляше сумата, дори когато клиент купуваше по пет картини наведнъж. Но това не беше нито алчност, нито скъперничество. Той просто уважаваше труда си“, казва галеристът Панайот Балахуров. И добавя: „От цяла България търсеха картините му. Не полагаше никакви усилия, нямаше пиари и мениджъри. Държеше се и като селянин, и като интелектуалец. Понякога ползваше архаизми. Силно свързан със земята, четеше притчи и легенди. Зад всяка него творба стоеше сън, разказ или герой. Пришиваха му етикета „наивист“, но бе съвременен. Животът не му даде шанс да се порадва на лаврите си. Днес наш дълг е да не позволим талант като него да се забрави“.
Когато от престижната столична галерия „Арте“ го канят за самостоятелна изложба, четири месеца мисли дали да приеме. Няма значение, че там обитават платната на Светлин Русев, Вежди Рашидов и Лъчезар Ошавков – академик, министър и парижанин. До тях ще застане рисувач, който няма висше образование и се подвизава в някакво ямболско село. И се притеснява винаги, когато показва картините си, независимо дали в центъра на София, или читалището в Окоп. Знае, че на село никой нищо няма да купи, но се чувства задължен пред хората си. Нека видят какво прави. Мнението им за него е не по-малко важно от това на най-вещите критици.
В очите на малцината си приятели Румен винаги изглежда малко странен. С поглед, излъчващ далечна тъга. Много различен от шумните артисти бохеми, които разпалено говорят за изкуство. Няма брада, нито накривено художническо таке. На вид съвсем обикновен, дори малко скучен. Мълчалив, притеснителен и по селски скромен. Докато вземе четката. Тогава наистина се развихря. И заживяват върху платната му: селянки със забрадки, птици със странни човки, пясъчни часовници, фантастични къщурки, странни кули, яздещи гълъби и непременно някое магаре. Картините му не могат да бъдат причислени към нито един стил или школа. Определят ги като магически реализъм. Странно, след като авторът им не е чел Маркес или който е да е друг представител на жанра в литературата. Изкуството затова е интересно, защото е загадка. Не може да се обясни. Както Румен не може да каже защо в края на всяка картина удря по една кадмиева жълта четка. Идва отгоре. Като сънищата, които го въртят в леглото и настояват да ги рисува. И така, според късмета си, стигат до Германия, Америка, Франция, Англия, Австрия, Швейцария. В някои колекции съжителстват с шедьоври на Климт, Пикасо, Златю Бояджиев, Майстора… Далеч преди Румен Малчев да се присъедини към небесната им компания.
Живееше като отшелник
Аскет и безсребърник, беше човек на крайностите, казва цигуларката Красимира Султанова
Красимира Султанова, виртуозна цигуларка и близка приятелка на Румен Малчев, винаги свири за премиерата на изложбите му. Преди това двамата хиляди пъти обсъждат подробностите. „Перфекционист. В моите очи беше гений. И той си го знаеше. В същото време беше изключително скромен, много земен. Човек на двете крайности. Живееше като отшелник. В малкия апартамент в Ямбол имаше легло с две черги, маса с много бои, перде. И телевизор, който винаги работеше, защото следеше новините и обичаше да ги обсъжда. Беше умен, знаещ и много добър човек. Самотник, който се чувстваше добре в своя свят. Аскет и безсребърник, което личеше и в облеклото му. Когато гледахме картини на Емил Стойчев и Кольо Карамфилов, им се възхищаваше, без да се сравнява. Следеше какво правят колегите му. Цените на картините му не бяха много високи. Съветвахме го да ги вдигне, но отказваше. Споделяше, че докато е жив, ще бъде така, а като умре, сами ще се вдигнат. „Ще дойде ден, в който ще ме оценят“, вярваше Румен. Така и стана.“
Исак ГОЗЕС
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg