Калина Андролова
Един добър познат винаги ми повтаря, опитвайки се да предизвика промяна в мен относно хулиганските ми критики към президента Румен Радев, че истината, произнесена без любов, се превръщала в отрова. Намирам това за добро полу-, четвърт- или псевдофилософско попадение. Истината, казана с любов, тоест меко и внимателно, била лекарство. А истината, изказана с омраза, била отрова. Вероятно е прав донякъде. Рано или късно декорите падат, остаряват, избледняват, губят поддръжка.
Та този мой приятел, интелигентно политическо лице, винаги ми казва, че трябва да му вляза в положението на Радев, да го разбера. Казва ми: „Толкова може, разбираш ли?! Не може човекът! Ама ние не трябва да го ритаме, не трябва да го унижаваме. А трябва да го погалим по главицата и да кажем: „Разбираме те, г-н президент! Ти си военен, не можеш да вземеш заден ход, не можеш да си признаваш грешките, ти винаги трябва да си прав, ти си бил цял живот сам в пилотската кабина, ти не си свикнал да работиш в екип, всички, които са ти били екип, са ти били обслужващ персонал, ти и сега така действаш, разбираме го това нещо. Не ставаш да ръководиш държавата! Нали го разбираш? И ние го разбираме. Знаем какви са ти били колегите, какъв им е манталитетът, знаем как сте говорили по софрите, че ще правите военен преврат, но знаем, че не можете да направите военен преврат. Разбираме, че генералското ти държавничество е ала-бала, и ти разбираш, че ние го разбираме. Не ти се сърдим. Иди си с мир! Още една година ще те изтърпим. Но всички видяхме, че ти не можеш да ръководиш държава. Докато ръководеше държавата през служебните си кабинети, направи огромни и неочаквани бели. Ние те обичаме, ще те запомним с договора с „Боташ“, с разсипването на АЕЦ-а, с някои други добрини, с произвеждането на ПП, с мълчаливото ти разрешение да се унищожи газовият сектор, с продажбата на министерски позиции на олигархични фактори и пр.
С шкодата ти ще те запомним, дето я превърна в пиар и популизъм. С Копринката, който ти е другар от младежките години и заедно сте шмекерували. Знаем, че не можеш да работиш с умни хора и капацитетът ти започва и свършва с Копринката. Знаем, че си типичен образ от „Приказка за стълбата“, все едно за теб е писана. Знаем, че общуването с олигархични фигури ти е най на сърце и че лесно те купуват, знаем, че привилегиите за президентската институция са много приятни и че човек свиква с НСО-то и властта, колкото и да е представителна. Знаем, че ти си единственият президент, който беше и действащ премиер в сянка. Единственият президент, който напълно прекрачи границите на правомощията си и после се учуди, че парламентът предприе ограничителни мерки. Но въпреки всичко вече влезе в историята на България, записа се, жив и здрав да си! Време е да си тръгваш“.
Така ме съветва този мой познат, опитвайки се да тушира острата ми непоносимост към Румен Радев и да ме обучи на нов нюанс към Радевата несъстоятелност, която олигархията много умело употребява, непрекъснато инвестира в нея, ако трябва да съм точна, подобни действия се наричат корупция. За властта се воюва, никога не можеш да воюваш само ти и да очакваш, че този, когото нападаш, ще си стои неподвижно и ще благодари, че стреляш в него. Така че логично е парламентът да ограничи движенията на Румен Радев и неговите привилегии, правомощия, експанзивни намерения. И понеже ме помолиха да се лее емпатия и любов към президента, стига толкова с омраза, да кажа емпатично, че Радев се опитва да се закачи за линията на Орбан и по-скоро за близостта на Орбан с президента Тръмп и да се пласира като местен изпълнител на тръмпистката линия. Затова беше необходимо да иде с шкодата да посреща унгарския президент, че да има форсмажорни теми за жалване – „репресираният силен лидер очаква своя час!“, има за какво да се води запомнящ се разговор.
Успехът на Радев зависи от самия Радев. Но Копринката ще му е кабърчето в обувката винаги. Темата „Боташ“ ще му е каишка винаги. С Копринката и злополучния договор Радев вече става удобен за патерица за договорки. Но волята, както казва Шопенхауер, е изначалното, а интелектът вторичното. Страстта и нагонът господстват над разума. Радев имаше огромен шанс, който профука под влияние на вътрешното си желание за забогатяване. Разумът е ленив, нагонът никога.