Маратонът с премиерните постановки по софийските сцени продължава на пълни обороти. Напоследък тиражирането на продукции е с главозамайващи скорости. Някои от частните проекти реално са конкурентноспособни, но поне половината от заглавията на независимите продуценти залитат към евтиния хумор. Няма съмнение, че умният смях е висш пилотаж, а мъдрата комедия се прави изключително трудно. Задължителни са отличен текст с ясни послания, много опитен режисьор с безапелационни постижения в класиката и категорично доказани актьори – като в „Тартюф или Лицемерът“ на Лилия Абаджиева в Малък градски театър „Зад канала“, чиито първи две представления изригнаха през седмицата. Ако някой си мисли, че е гледал достатъчно от великия Молиер, много се заблуждава – французинът е от онези единици епохални драматурзи, които винаги надграждат съвремието, когато и да се случва. Защото нравите не се променят, човекът си остава един и същ. И, както коментира Лилия Абаджиева, ако иконата на трагическото е Хамлет, иконата на комедийното е Тартюф.
Деликатното изконно равновесие между тях търсят двигателите на действието – Леонид Йовчев и Александър Кадиев, които трябва да получат наградите на сезона тъкмо като супер дует, в който двамата се надиграват равностойно. Те са тотално освободените остриета в зрелището, измислено и осъществено като комедия дел арте, клоунада, фарс, карнавал, като низ от забавени и забързани каданси, като полифония от плътски провокации. Хиперболичност в кривото огледало на Молиер – това е детайлно приложения похват в концепцията на Лилия Абаджиева. На моменти всичко е съвсем в стила на гениалния Чарли Чаплин – страстите са толкова силно-абсурдни, че персонажите онемяват, отварят устите си, но от тях не излиза и звук, а всичко е изписано върху лицата им и е изразено от тялото им. Лилия Абаджиева виртуозно умее да извади най-доброто от физиката на артистите си – те се развихрят във впечатляващи пластични етюди и танци, в пародии на сласт и секс, мъжете се събличат без свян. Леонид Йовчев – ужасният религиозен манипулатор Тартюф, чиито алчност и похот нямат граници, и Александър Кадиев – заслепения от неговите лъжи и чар Оргон, се впускат и в любовно танго. Както се знае от пиесата, отношенията им започват като между бедняк и благодетел, за да стигнат до палач и жертва. Тартюф мами, краде, прелъстява, а Оргон вярва, дава и обича. Другите се опитват да отворят очите му, но той дълго е заблуден, до последно се опитва да отхвърли обвиненията към неговия псевдо идол и се подава дори на скандалното изкушение да опита от целувките му. А за Тартюф няма мъже, няма жени, всички са под ножа.
Прочетете на сайта за изкуство bgart.bg