Навремето с прочутите Давилови капки, често поставени върху бучка захар, лекуваха коремни болки. Те вече не могат да се открият по аптеките заради съдържащия се в тях опиум, но мнозина още помнят тръпчивия им вкус. Малко известно е обаче, че техният създател – доктор Карол Давила, е участвал във войната за освобождението на България през 1877-1878 г. като главнокомандващ санитарните войски на Румъния. Най-продължително време прекарал около Плевен, а след това във Видин. Тогава 16 000 румънски воини преминават Дунава и воюват за освобождението на града. В покрайнините на позициите им на бял кон се движи Карол Давила. С помощта на санитари той събира труповете на убитите и прибира ранените.
Турците не стрелят по него, твърдят в съобщенията си 16-те кореспонденти на западни вестници, изпратени да отразяват войната. Причината е, че Карол Давила лекува всички пострадали. Той пише писмо на главнокомандващия турските войски Иззет паша да му изпрати своите ранени войни, за да се погрижи за тях. Не е известно колко са били те, но след войната Турция го удостоява с най-големия си орден – „Османие“.
За впечатленията си от българите той пише: „Няколко поколения още и българите ще учудят света с техния напредък; ще бъдат богати, защото са трудолюбиви и пестеливи“.
Давила има и други контакти с България. В създаденото от него медицинско училище в Букурещ преподават и се обучават и много българи, на които той помага.
Негови възпитаници разказват, че след Освобождението събрал българските си ученици и им казал: „България е вече освободена от турското иго – идете в отечеството си, сейте там науката, която сте добили у нас, бъдете му полезни. България ви чака, притечете й се на помощ!“.
За признателността на българите говорят ред благодарствени писма. „По правда на Вас се въздава и хвала като благодетел на българската младеж чрез възпитанието на толкова момчета в медицинското Ваше училище. Правда на Вас ще принадлежи хвалата и като благодетел на другата половина от тая младеж“, му пише председателката на Женското дружество в Търново Евгения Кисимова.
Известният емигрантски деец Иван Грудов пък изразява радостта си от приемането на българчета в медицинското училище и от бащинските грижи на доктора в писмо до Драган Цанков от 1862 г.: „Хвала и благодарение от сички български народ г-ну доктора Давила“. Един от питомците на медицинското училище – д-р Ал. П. Друмев, разказва, че българчетата, които учили там, помолили Раковски да им преподава българска история:
„Д-р Карол Давила като узна, че учениците желаят да ходят при Раковски, негов добър приятел, на драго сърце им разреши всеки неделен и празничен ден да бъдат свободни за тая цел (военномедицинското училище бе като интернат, на учениците се позволяваше само на месец един път да ходят из градът). Тогава учениците българчета започнаха да посещават Раковски… И той под вид на българска история им говореше за българските старини, за българските въстания, за хайдутите и пр., с една реч, учеше ги и внушаваше им патриотизъм“.
Карол Давила е от френско-италиански произход и е роден в Парма, Италия. Завършва висшето си медицинско образование в Париж през 1853 г. и заминава за Румъния. Макар да е едва на 25 години, той вече има практика и дори е участвал в борбата с холерата във Франция. Първоначално смята да работи в Букурещ три години, но остава до края на дните си. Според някои слухове той е извънбрачно дете на Ференц Лист и графиня Д’Агу. Първата му жена е дъщеря на френския доктор – Мари Марсили. Тя обаче умира едва година след сватбата им при раждане. През 1961 г. той се жени за красивата румънка Анна, която е от заможен род и на следващата година двамата се сдобиват с първата си рожба – Александър, бъдещ писател и драматург. След това им се раждат още две дъщери – Елена и Зои, и още един син – Пиа. Анна винаги е до мъжа си и го подкрепя във всичките му начинания.
В Румъния Давила на практика създава структурите на медицинска служба и днес медицинският университет в Букурещ носи името му. „Той беше шеф на санитарната гражданска и военна служба, директор на медицинското училище и ефор на гражданските болници. От редовете на неговите ученици излязоха първите медици в страната. Давила беше между инициаторите на първите медицински дружества и на първите специални вестници в нашата страна“, пише за него Г. Барбу, изследовател на румънската медицина и здравеопазване.
Давила, който развива активна научна и обществена дейност, често общува с представители на многобройната по това време българска общност в Румъния. Един от първите българи, с които контактува, е възрожденският общественик и лекар д-р Иван Селимински. Още през 1857 г. той получава от Давила покана да участва в основаното дружество на лекарите в Букурещ, както и в сдружението на лекарите от страната. По-късно Селимински е назначен в Болград със съдействието на Карол и подпомага работата на учениците от медицинското училище в Букурещ, които стажуват при него.
Също така българският лекар дарява на училищната библиотека съчиненията на големия ни учен енциклопедист д-р Петър Берон по негова молба. През 1866 г., като подпредседател на Дружеството за естествени науки в Румъния, Давила кани Селимински да участва в дружеството и в научната му дейност.
В медицинското училище работят като преподаватели и български медици, завършили във Франция, които по-късно са избрани за професори в новосъздадения медицински факултет. Това са д-р Георги Атанасович, който по-късно е министър на просвещението в първото българско правителство след Освобождението, д-р Петър Протич и д-р Захари Петреску (Жеко Петров Чамурджиев). И тримата завършват медицина в Париж.
Затова неговата смърт през 1884 г. има широк отзвук в у нас. В некролог, отпечатан във в. „Отечество“, пише: „Името на генерал Давила възбужда възпоминания от признателност в цялото пространство на българската земя, защото неговите възпитаници са разпръснати по всичките части на отечеството ни … тая негова смърт нажали, убедени сме, много български сърца, и то не само ония, които са били щастливи да получат неговите благодеяния, но и всички ония, които знаят да са признателни към благодетелите на отечеството ни и въобще към благодетелите на човечеството“.
Предан на лекарското си звание, Давила не само че не бяга, но дори търси опасностите. Лично ходи да цери в болниците, където върлува тиф, вследствие на което се разболява и замалко не умира. В Браила пък се заразява с холера, прекарва дизентерия през Френско-пруската война, ревматизъм с ужасен ишиас, палудизъм и антракс – през Руско-турската. „Всички тия болести съкрушиха желязното му здраве, сърцето му заболя. Той казваше на близките си: „Със сърцето си живях, от сърцето си умирам“, казва за него проф. д-р Параскев Стоянов, един от видните български медици, живял и учил известно време в Румъния.
Мария ПЕТКОВА
