„Съдбата има своя цена. Трябва да я платиш, за да бъде на твоя страна. Животът ти се случва в момента. Но за всичко, което се случва след това, от голямо значение е какво си правил преди“, споделя щрих от екзистенциалната си философия известният сценарист и режисьор Георги Балабанов. Неговият 75-и рожден ден наскоро беше честван във Френския институт с ретроспектива на осем от емблематичните му филми, отличени на престижни световни фестивали – „Границата на нашите мечти“, посветен на Анани и Кристо Явашеви, „Досието Петров“, „Сянката на ловеца“, „И балът продължава“, „Под купола“, „Дворец на смеха“… Кариерата му се развива между България, Франция и Бразилия отвъд географски и художествени граници. След трудно начало в родината напуска България през 1986-а и се установява в Париж – решение, което определя като „най-решаващия акт в живота ми“. Именно от френската столица започва неговият международен път, белязан от непрекъснато изследване на нови физически и естетически територии.
Творчеството му съчетава документална прецизност и силна артистична чувствителност. Георги Балабанов изобразява реалността с почти хирургическа точност, разкривайки онова, което често остава невидимо или неизразимо. „Соло за английски рог“ (1984), „Сянката на ловеца“ (1991) и „Границата на нашите мечти“ (1996) свидетелстват за постоянния му стремеж към диалог между миналото и настоящето, между колективната памет и съвременността. „Досието Петров“ (2015) предлага безпристрастен и проникновен портрет на посткомунистическа България. В „И балът продължава” (2015) участват хората на София, преживели катастрофата на комунизма и на така наречения преход. Споделя, че те са болезнено откровени – за разлика от средностатистическите французи, много от които са подвластни на политически коректното говорене. Въпреки „избраното си отсъствие“, Георги Балабанов не престава да се завръща към родината, оставайки едновременно дълбоко свързан с България и отворен към света. За ретроспективата в София пристигна и Пиер-Анри Дело, основател на „Петнайсетдневката на режисьорите“ в Кан, открил за киното Фасбиндер, Джордж Лукас, Мартин Скорсезе… Като директор на фестивалите в Биариц и Песак, селекционира филми на Георги Балабанов, от където започва тяхното приятелство.
– Какво, според вас, е най-важно за българското кино, господин Балабанов?
– Да търси същността, смисъла, отговора на въпроса защо сме тук. Да разкрива времето, говорейки за духа и състоянието на нацията. Но ние не умеем да разказваме собствената ни история. Не сме свободни и способни да разкажем истината. Само преразказваме различните й версии, които е написал поредният ни освободител. Режисьорът трябва да е безпристрастен, да е честен към себе и към зрителите, които може да ги има, може и да ги няма. И още нещо – няма силна национална кинематография без силна национална литература. Преди години почти всеки режисьор у нас направи по един филм по Хайтов. Сред тях имаше и някои успешни – и с това се приключи. Реално имаме една велика книга – „Бай Ганьо“. Тя е шедьовър. За нас е като „Приключенията на храбрия войник Швейк“ за чехите. Написана е от автор, освободен от комплекса за национална малоценност, европейски интелектуалец – Алеко Константинов, застрелян по грешка във файтон. Великият Ботев, световен по своята значимост поет, също е уцелен от куршум на връх Вола при неясни обстоятелства. Големият Яворов, харамията, оставил ни едни от най-прекрасните български стихове, сам и полусляп агонизира в центъра на София след първия му опит да се самоубие… На него дължим репликата „В полите на Витоша убиват не с игла от злато, а с дърварска секира“.
– Досегашните филми за тях са силно оспорвани…
– Защото е трудно да се направи филм за личности с тяхното величие. Не сме им съответни – на техния фон сме джуджета. Позволявам си да го кажа, защото се поставям в същата позиция. Професор Людмила Атанасова, която във ВИТИЗ ни четеше лекции по античен театър, казваше: „Проблемът на България е, че няма интелигенция, а полуинтелигенция.“ Само я цитирам.
– Родните артисти, с които общувахте, имаха ли проблеми с властта през 70-те и 80-те години?
– Не правеха нищо, заради което да ги е страх. В апартамента на Йосиф Сърчаджиев и Райна Томова, с която направихме заедно филма „Помен“, се говореше за простотията на управляващите, за абсурдността на строя, но всеки от компанията работеше за културата, която по-малко или повече служеше на статуквото. От сценариите на Райна отпадаше всичко, което беше идеологически некоректно, преди режисьорите да ги превърнат във филми. Така се случи и със сценария на „Адаптация“ , базиран на реални герои и ситуации. В него един от персонажите, „лекуван“ заради отказа си да приеме социалистическата действителност, казва: „За да критикуваш схоластиката в общество на абсолютната схоластика, трябва да докажеш, минавайки през мелачката на доказателствените машини, че самият ти си превъзходен схоласт и евентуално едва тогава може да ти бъде разрешено да я критикуваш, но с голямо уважение и в допустими граници.“ И Въло Радев, доказан схоласт, направи необходимото – иначе филмът „Адаптация“ нямаше да го има. Райна беше откровен анти комунист, но благодарение на своя прагматизъм правеше каквото може. Дори малко повече от позволеното, което обаче след това отпадаше. Умен и организиран човек, тя ръководеше семейството, което трябваше да оцелява. Без нея Йосо беше изгубен, въпреки че той беше звездата. След 10 ноември Райна записа цялото семейство в Социал-демократическата партия на Петър Дертлиев, за да бъдат в крак с промяната. Когато през 90-те всичко се разпадаше и зрителите бяха по площадите, тя обмисляше да се изнесат от България и два пъти направи сериозни опити.
– Какво й попречи?
– Самият Йосиф Сърчаджиев. Първия път Петър Увалиев го уреди да се пробва като говорител в българската секция в Би Би Си в Лондон. Йосо се върна и каза: „Не, невъзможно, Райна, това ще ме убие“. Животът му беше на сцената. „Ще се мята и тръшка по нея, докато е жив“, коментираше пред приятели тя. Втория път той отиде в Израел със сценариста Боян Папазов и оператора Стефан Иванов да снимат документален разказ за майка му Анна Фаденхехт, обявена от института „Яд Вашем“ за „Праведник на света“, тъй като през Втората световна война спасява еврейска фамилия в Скопие, където по това време Стефан Сърчаджиев е директор на местния театър. Докато снимат филма, Йосо трябваше да подготви заминаването на семейството за Израел. Но когато се връща, казва на съпругата си: „Райна, не става. Йерусалим е толкова метафизично потискащ град, колкото го е описал Булгаков в „Майстора и Маргарита“. И така плановете на Райна не се осъществиха. България не загуби един от най-големите си актьори и Йосо продължи да се мята по сцените.
– Благодарение на приятелството с Анани Явашев ли стигнахте до Кристо, за да снимате документалния филм за двамата братя?
– И да, и не. Преди заминаването ми за Франция през 1986 г. имах идея за сценарий за двама актьори – единият талантлив, другият – не. Неталантливият става шеф на „Концертна дирекция“ и решава да уреди колегата си като конферансие на шоу в бар, тъй като е останал без работа след конфликт с директор на театър. Много по-късно това се превърна в сценария за „Досието Петров“, написан с Жан-Клод Кариер. Докато обсъждахме с Анани евентуалния филм, пообиколихме нощните заведения в София. Оказа се, че го познават навсякъде. Още с дебюта си в киното – в „Малката“ на Никола Корабов, става известен дори в СССР, където филмът има огромен успех, въпреки своята идеологическа безсмисленост. Когато звездата му изгрява, неговата снимка е по будките заедно с тази на Апостол Карамитев. Анани имаше вродено естетическо чувство, заложен естетически код, но не и бясната енергия на Христо.
– Говорехте ли с него за Христо Явашев?
– Не. Кой знаеше тогава за Кристо? Нямаше интернет, нито къде да прочетеш. Когато един ден Дора Бонева срещнала Анани на улицата и запитала как е брат му, той логично решил, че става дума за Христо, с когото тя е колежка от Художествената академия, а не за третия им брат, Стефан. Дора обаче мигновено отрекла: „Не, не питам за Христо. Как е Стефан?“. Анани не говореше публично нито за Христо, нито за баща им, инженер химик, собственик на малка фабрика за бои в Габрово, който след 9 септември е арестуван като враг на народа. Анани водеше живот на известен актьор – в Младежкия театър, киното и телевизията. А когато заминах за Ню Йорк, където на престижния Human rights watch film festival през 1992-а документалният ми филм „Сянката на ловеца“ спечели единствената награда, се обадих на Владимир, сина на Анани и Дидона. Тогава той беше студент там. Познавах Владо от малък и му звъннах, за да се видим. Докато се разхождахме из Ню Йорк, му казах, че имам идея да направя филм за Анани и Христо. Тази история вече можеше да се разкаже свободно, Анани вече можеше да споделя за брат си, без това да му навлече неприятности. Въпреки че тогава, в началото на 90-те, разни хора у нас подхвърляха „Кой е този Кристо?“, „Какво толкова е направил?“, „Опаковал нещо си…“, „Не говори български, отрекъл се от родината си!“… Дори и сега се чуват такива коментари. И в подобни моменти се питаш дали пък тази родина случайно не заслужава нежеланието му да се върне в нея. Полша, Унгария и Чехия бяха едни по-различни родини. Но да не се обиждаме излишно. И без това съществуването в духовна безпросветност под развятото знаме на простащината е толкова обидно.
– Какво беше първото ви впечатление от знаменития авангардист?
– Той беше като Моцарт във филма на Милош Форман „Амадеус“ – обаятелен гений. Излъчваше свръх енергия, неудържим чар. Мъж, пред когото жените не могат да устояват. Затова съпругата му Жан Клод зорко го пазеше.
– Разпитваше ли ви за България?
– Не. Само веднъж ми обясни, че в България няма място за нещо нестандартно и различно, надскочило времето. И че имаме един световен художник – Жорж Папазов, предвестникът на сюрреализма, разгромяван у нас от професорите си, майстори на битовия реализъм. Пак тогава Христо се пошегува, че би трябвало да е благодарен на Червената армия. Ако тя не беше окупирала България, нямаше да има комунизъм и с Христо да се случи всичко, което го принуждава да избяга на Запад. Още като студент е категоричен, че не желае да приеме конвенцията. Няма как да си голям артист, ако си подлога на системата. Със Светлин Русев са в един клас в Академията. И двамата много талантливи – единият в свободата си, другият в не свободата си. Били са като Моцарт и Салиери. Преди да избяга от Прага за Виена, скрит в товарен вагон, Христо пише в последното си писмо до Анани: „Скъпо мило мое братче, ти ще ме разбереш. Не мога да живея по начина, който ми налагат, и да рисувам по начина, по който те искат.“
– А как обясняваше страстта към опаковането?
– Не е страст, а форма на визуална креативност. Казваше: „Роден съм прекалено късно – вече всичко е нарисувано.“ А е роден гений на рисунката. Студентските му автопортрети са хипер реализъм, течение, което ще се роди 30 години по-късно в Америка.
– Жан Клод, която управлява живота и творчеството им, опита ли да се намеси, докато снимахте „Границата на мечтите“?
– Не, тя много добре знаеше с кого как да се държи. В онзи момент работеха по проекта за опаковането на Райхстага. А „Границата на мечтите“ е за двамата братя Христо и Анани, хора на изкуството, разделени повече от 30 години от Желязната завеса – без право на „свиждане“. Символ на този разделен свят беше Берлинската стена и издигащият се до нея Райхстаг. Така че „Границата на мечтите“ се вписваше в техния проект, а беше и на Арте, големия френско-немски телевизионен канал. Освен всичко друго, по някакъв начин се харесахме с Христо и Жан Клод. Минахме през най-различни приключения, но накрая стана наистина много добър филм.
– Каква е следващата ви история, която ще гледаме на екрана?
– Голямата тема на следващия ми игрален филм е бягството на трима приятели през границата. Интересува ме коя е причината, която кара някои хора да стигнат до край, дори да умрат в името на свободата. Сценарият е базиран на истинска случка от 70-те.
– Какъв е вашият отговор?
– Първо трябва да осъзнаеш, че живееш в затвор. Някои се адаптират, други не. Въпрос на смелост. Всеки от тримата главни герои има реален прототип: образовани, деца на провинциалната номенклатура, вътрешни емигранти. Режисьорът иска да прави театър, който прескача нормите, с изкуство да променя системата отвътре. Психиатърът се стреми към хуманна медицина, за него нормалността не подлежи на дефиниция и не може да бъде налагана насилствено. Недипломираният инженер мечтае да замине за Щатите, блянът му е Ню Йорк, убеден е, че само там ще се осъществи, смята го за изконно право. Но никога няма да го пускат дори до Югославия заради баща му, избягал в Америка преди неговото раждане. Междувременно режисьорът, който се опитва да постави „Калигула“ на Камю в кланицата с пациентите на доктора от психиатрията, е уволнен от театъра. А докторът, който е разрешил това, е наказан дисциплинарно. И тримата решават да бягат. Това е завръзката на филма, предизвикваща следващите събития.
– Защо румънците вече са абонирани за големите награди на фестивалите в Кан, Венеция и Берлин, а ние не можем да се класираме в А категорията?
– Те използваха конформизма от времето на комунизма по съвсем различен начин. Дори кървавия преврат, свалил Чаушеску. Превърнаха в кино този отрязък от своята история. Да не забравяме за стабилните им връзки със Западна Европа и че дори диктаторът Чаушеску отказваше да следва московските директиви. А ние 45 години „Здравствуйте, братушки“, а сега сме обявени от Кремъл за вражеска държава. Какво да се прави, оцеляваме, както можем, между имперските интереси на геополитическите гиганти. Сгушили сме се, както ни е учил другарят Живков. Снишаваме се. И в румънската кино гилдия със сигурност се появяват сблъсъци на интереси, но те не им пречат да посягат към следващата статуетка. Докато тук постоянно някой съди някого, класиран преди него. Ако участваме в секцията „Особен поглед“ в Кан, го отчитаме като постижение. За румънците успехът е само „Златна палма“. Но наградите не са важни, те зависят от журито, от конюнктурата… Те са стъпки по пътя, но по-важно е до къде води той?
От БНТ го пускат в западна Европа само веднъж в годината
Людмил Стайков му дава служебен паспорт за Франция, без да го познава
След като се дипломира във ВИТИЗ, Георги Балабанов няколко сезона е режисьор в Пазарджишкия театър, но решава да напусне и да снима документално кино. В Студио “Екран“ дебютира с „Помен“, който получава награди на фестивалите в Оберхаузен и Венеция, както и приз от Кралското дружество за кино в Лондон. Следващият му филм, „Соло за английски рог“, също е отличен на международни форуми. Понякога пътува с филмите си, но във „външния“ отдел на БНТ има неписана заповед: „Само един път в годината на Запад“.
Съдбата чука на вратата с ръката на Жан Руш, Бащата на „синема верите“ и участник във френската „Нова вълна“. Той високо оценява филмите на Георги Балабанов, за които казва: „Те разкриват рядък талант за наблюдение и за представяне, свързвайки сериозността на научното изследване със седмото изкуство. Балабанов е от пионерите на новото кино.“ Жан Руш му издейства стипендия за Париж, но Балабанов няма служебен паспорт. След много откази от различни институции, му помага Людмил Стайков, без дори да го познава – по това време режисьорът на „Време разделно“ е шеф на „Българска кинематография“.
Албена АТАНАСОВА