През лятото на 2020 година в продължение на 20 дни Димитър Стоянович написва сценария „Плът“ – за известна преводачка, която се разболява от рак, докато работи върху книга на японски нобелист, като и двамата, естествено, са измислени от автора. Но в порива към създаването на тази история няма други измислици. Главният редактор на списание L`Еuropeo и водещ на „Култура.БГ“ по БНТ е свидетел на трагедията на собствената си майка – голямата актриса Ани Бакалова. В началото той дори не осъзнава какво предстои в битката с рака, в семейството взаимно се уверяват „с широки усмивки“, че могат да преодолеят болестта, че духът им ще надделее над плътта. Но не се оказва точно така – тялото се предава за разлика от душата.
На екрана са Пламена Гетова, Весела Бабинова, Рашко Младенов, Хирофуми Аджичи, Рушен Видинлиев, Назим Каракурт, Стефан Мавродиев, Меглена Караламбова, Елена Райнова, Марин Янев, Юлиан Вергов, Диляна Попова, Николаос Цитиридис. Оператор е Рали Ралчев, музиката е на Живко Петров, продуцент е Николай Мутафчиев. „Плът“ е в конкурса на 29-ия международен „София филм фест“. Димитър Стоянович се шегува, че при ограничения бюджет, с който е разполагал за дебютния си пълнометражен игрален филм, „са удряли по коравата родна земя с малка мотичка, та белким се получи нещо, а не са се гонили като сатири около лагерния огън“.
– Защо точно сега решихте да дебютирате като режисьор, господин Стоянович?
– Навремето от невинен студент по история в Софийския университет се превърнах в сценарист. Доброволно си обърках живота. С моя скъп приятел Лъчезар Аврамов, който тогава, в началото, беше във втори курс режисура в НАТФИЗ, се учехме взаимно. Започнахме със студентско предаване за Нова телевизия, която току-що беше създадена – бяхме с Китодар Тодоров, Димо от ПИФ, Румен Угрински, Гъмов, сериозна група от прекрасни момчета. С Лъчо Аврамов сме преживяли заедно десетки експерименти, проекти, снимки. През годините той стана прекрасен мой съсценарист, а аз навлязох дълбоко в режисьорската мисия. Режисурата е много сериозна работа, психологически дълбока. За човек като мен – самоук в киното, се изискват много проби, много грешки, за да се самоусъвършенства. А сега същият Аврамов ми каза: „Хайде, стига си губил време – готов си за режисьор, хвърляй се в дълбокото. Ще гледам и ще ти се радвам отстрани“. Накара ме да си повярвам. „Плът“ е моето обяснение в любов към киното, моето разбиране как трябва да се прави кино. Безкомпромисно, дълбоко, прецизно. И най-вече – да разкаже история. Това е позабравено умение. Добре разказаната история се изгуби в съвременното кино. Примитивизираха я. Аз съм от този сорт хора, които се опитват да ровят малко по-дълбоко в човешкото съществуване, без това да е някаква претенция.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
