Сред съвременните и сякаш безкрайни водевили, които заливат столичния афиш, всяка класика е като глътка кислород в задушената от халтури атмосфера. Преди поредната премиера на пиеса от тези, с които сме израснали като читатели и зрители – във „Филтър“ неведнъж е ставало дума за задължителните естетически критерии през соца, изпитваме приятно нетърпение. И затова разочарованието е още по-голямо. Колебанието – също.
А то е дали субективното мнение няма да подейства излишно потискащо на иначе талантливи млади актьори, на които обаче все още им е много трудно да се справят с великани в драматургията като Тенеси Уилямс. Така, както се случва в „Котка върху горещ ламаринен покрив“ на театър „София“. А понеже Стайко Мурджев отдавна се е доказал, че е сериозен интелектуалец и успешен режисьор, е повече от странно защо в спектакъла му има такова надвикване.
Вярно е, че в „Сълза и смях“ акустиката е със съмнително качество – което незнайно защо някога не ни правеше толкова впечатление, докато гледахме „Полет над кукувиче гнездо“ и „Двама на люлката“, но кому днес, тук и сега е нужно да се крещи до подобни децибели. Още повече че актьорите много разумно са с микрофони.
Елеонора Иванова и Невена Калудова вероятно са без глас след първото представление. Монологът на Елеонора Иванова през първите 15 минути направо омаломощава слуха. Как да се развълнуваш от драмата на героинята й Меги, която се бори със зъби и с нокти да оцелее в дома на съпруга си алкохолик, отказващ да спи с нея, защото не може да прежали верния си другар Скипър, с когото е имал двусмислени отношения? Толкова двусмислени, че Меги е спала със Скипър, за да тества мъжествеността му. Гринго-Богдан Григоров – партньорът на полуголата Елеонора Иванова в този толкова емблематичен за екзистенциалната трагика на консуматорското американско общество от 50-те години на миналия век дует, на моменти просто е безпомощен.
Брик е също толкова гол, сексапилен и неуверен – кандидат-страдалец по Тенеси Уилямс, на когото обаче му липсва „чарът на поражението“, както го заклеймява Меги, докато му обяснява: „Ние не живеем заедно, а обитаваме една и съща клетка“. Елеонора Иванова за трети път работи със Стайко Мурджев – в „Перфектни непознати“ отново в театър „София“ и в „Ромео и Жулиета“ в Пловдив.
Петя Силянова и Ириней Константинов спасяват зрелището, което на всичкото отгоре е подгрято от ултрамрачната музика на известния композитор Петър Дундаков, който откровено се е престарал. Петя Силянова е бурна и живописна в характерната роля на майката, която почти половин век се подчинява на съпруга си и не може да се справи със синовете им – латентния гей Брик, давещ съмненията си в уиски, и адвоката Гупър, направил шест деца, за да заслужи лъвски пай от гигантското наследство. Тя също вдига октавите, когато е необходимо – както се знае, при Тенеси Уилямс има много истерия, но го прави майсторски, логично, аргументирано, с финес, на място. Не желаеш да си запушиш ушите.
Както винаги, Петя Силянова играе като по ноти – истинска примадона, която овладява всеки автор, всяка драматургия. Ириней Константинов, чиято бляскава сценична кариера започва именно от „Сълза и смях“, е бащата – бачкатор на младини, всевластен господар на старини, но също като всички в семейството оплетен в своите и в чуждите лъжи. Актьорът умело води действието, устремен към трагичната развръзка на интригата. Тъкмо бащата, който умира, материализира призива на Меги: „Животът трябва да продължи дори когато всички илюзии за него изчезнат“. В останалите образи влизат Владимир Солаков, Юлиян Рачков и Михаил Милчев.
Няма абсолютно никакъв спор, че изключителната пиеса на Тенеси Уилямс се вписва в контекста на актуалната ни действителност – с развенчаването на фалша, с липсата на толерантност към различните, с отхвърлянето на чувствителността и издигането в култ на комерса и дебелокожието.
„Образът на котката върху горещ ламаринен покрив символизира женския инстинкт за надмощие. Понякога попадаме в битка за надмощие не с кого да е, а със самия живот. Понякога обстоятелствата, в които сме поставени, са форсмажорни ситуации, в които сме принудени да преминем в режим „оцеляване“. Това е онзи момент, когато не разумът или чувствата, а само и единствено инстинктивната ни природа е тази, която е в състояние да ни спаси. Но не инстинктът за нападение или за бягство, а онзи аспект на стоицизма – когато въпреки нажежената плоскост под голите ни стъпала трябва да стиснем зъби и да издържим, да се задържим колкото се може по-дълго върху покрива“, казва Стайко Мурджев. Сценографията на Никола Налбантов естествено отпраща към контрастите, към скандалните полюси. Черно-бял и бездушен интериор, в който се въртят видеа, на които Брик и Скипър, чието присъствие поема Ненчо Костов, си разменят нежности.
Преводът на „Котка върху горещ ламаринен покрив“ е на звездата от Народния театър Иванка Димитрова. В началото на 80-те Енчо Халачев режисира в академичната трупа някои от най-добрите – Виолета Гиндева, Илия Добрев, Стефан Гецов, Таня Масалитинова, Адриана Андреева, Сава Хашъмов, Георги Гайтаников, Емил Стефанов.
През 1958 година излиза едноименният филм на Ричард Брукс с Елизабет Тейлър и Пол Нюман. През 1976 г. Лорънс Оливие и Натали Ууд блестят в тв версия, през 1984 се появява поредна адаптация с Томи Лий Джоунс и Джесика Ланг.
Албена АТАНАСОВА
